Решение № 14294 от 16.07.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 14294 гр. София, 16.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 70 СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ВАЛЕРИЯ Б. ВАТЕВА при участието на секретаря ВЕРА Г. СЛАВЕЕВА като разгледа докладваното от ВАЛЕРИЯ Б. ВАТЕВА Гражданско дело № 20241110172717 по описа за 2024 година

Производството по делото е образувано по искова молба от В. К. М.-Й. с ЕГН **********, чрез адв. Н. С. и адв. Р. А., срещу *** с ЕИК *** /по – нататък: ***/, с която е предявен иск по чл. 128, т. 2 вр. с чл. 259, ал. 1 КТ за заплащане на сумата 3250,40 лева, представляващи дължимо допълнително трудово възнаграждение за периода м. юли, август и септември 2024г. Ищцата твърди, че по силата на Трудов договор с ответната *** изпълнявала длъжността „***“, който бил прекратен по взаимно съгласие считано от *** Твърди, че договореното и нормираното във Вътрешните правила допълнително трудово възнаграждение й се дължи и не й било изплатено. Сочи конкретни условия за начисляването му в норма от правилата, както навежда, че е била извършила конкретна работа през разглеждания период. Претендира законна лихва и разноски.

Ответната ***, представлявана от гл. юрисконсулт М.С.-П. оспорва иска. Аргументира се, че ищцата, неоспорено заемайки посочената длъжност, има право на допълнително възнаграждение, но то не е абсолютно и не се дължи автоматично с отработването на определени дни. Не спори, че В. е отработила 37 дни в посочения период. В същото време обаче твърди, че ищцата като служител е получила оценка „***“ и въз основа на тази преценка на работодателя не й било начислено допълнително трудово възнаграждение, позовавайки се също на Вътрешните правила. Моли исковете да бъдат отхвърлени, претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Съдът, като разгледа и обсъди събраните по делото доказателства, и въз основа на закона, приема за установено от фактическа и правна страна следното.

Не се спори между страните, че са били в трудови правоотношения по силата на 1

Трудов договор № *** на л. 32 – 33 от делото, който е прекратен по взаимно съгласие със Заповед № *** Ищцата е заемала длъжност „***“ в *** „***“ с основно месечно възнаграждение в размер на 3200 лева, увеличено считано от *** на 3520,00 лева. Уговорено е, че работата е на 8-часов работен ден, при 5 – дневна работна седмица. Възнаграждението се изплаща два пъти месечно: авансово и окончателно.

Както ищцата, така и ответникът прилагат Вътрешни правила за заплатите на служителите в ***, като ответникът представя и Заповедта за одобряването им - № *** /л. 72 от делото/.

Видно от Протокол на *** на л. 93 от делото за трето тримесечие на 2024г. на ищцата е поставена оценка „***“ /по представената легенда/ като оценка на резултатите. Не се спори още, че ищцата е отработила в процесния период от 3 месеца 37 работни дни.

Изготвената по делото СТЕ не допринася съществено за изясняване предмета на делото. Същата е фокусирана върху въпросите около това как е извършена оценката и каква би била тя при една или друга хипотеза.

Останалите събрани по делото доказателства, макар и допустими, отново нямат пряко отношение по предмета на доказване.

Точно последният според настоящия състав следва отново да бъде очертан: имало ли е трудово правоотношение /изрично посочено в доклада по делото в частта за разпределяне на доказателствената тежест/ по допълнително възложена длъжност с ответника, възнаграждението по която не е изплатено изцяло и се дължи при подаване на исковата молба. Този малък, но съществен детайл по делото е посоката, от която ищцовата страна съществено се отклони в усилията си да докаже как и по какви критерии е била оценявана В. М. - Й.. И това е така, защото безспорно по делото се доказа първо че ищцата е имала само едно основно трудово правоотношение – по договора, индивидуализиран погоре и че месечното възнаграждение по същото не включва претендираното ДМС.

Съдът изцяло споделя изложената от ответника теза, че по наведеното правно основание – за неизплатено трудово възнаграждение – не може да се търси изплащането на ДМС, което не било начислено. И не се споделя категорично тезата на ищцата, че след като ищцата не била запозната с поставената й оценка, то следвало същата да се определи въз основа на приети от работодателя обективни критерии. Преценката на работодателя каква оценка ще постави на работника за изпълнение на задачите е по целесъобразност и не подлежи на съдебен контрол. Както се сочи по аргумент от чл. 3 от Наредбата за заплатите на служителите в държавната администрация (Наредбата) допълнителните възнаграждения (каквото безспорно е това за постигнати резултати) не са част от основната заплата, т.е. от уговореното трудово възнаграждение за извършената работа.

Допълнителното възнаграждение не е с постоянен характер и не съставлява елемент от брутното трудово възнаграждение на служителите (в този смисъл Решение № 176 от 10.01.2019 г. по гр. д. № 3658/2017 г., г. к., IIIг. о. на ВКС; Решение № 227 от 26.10.2017 г. по гр. д. № 4488/2016 г., г. к., IV г. о. на ВКС; Решение № 123 от 04.10.2018 г. по гр. д. № 2

716/2018 г., г. к., Ill г. о. на ВКС). Правилно е изтъкнато, че допълнителното възнаграждение за постигнати резултати не е част от уговореното трудово възнаграждение и така същото предполага правна възможност за служителя, а не негово субективно право, като липсва правна обвързаност за работодателя да го предоставя само поради факта на престиране на работна сила за определен период. Задължение на работодателя е единствено, при наличие на обективните предпоставки за извършване на оценка, да направи оценка на служителя.

Следователно, разпоредбата на чл. 128, т. 2 от КТ не е приложима към възможността служителят да получи допълнително възнаграждение за постигнати резултати.

Видовете допълнителни възнаграждения, които могат да бъдат отпускани на служителите в държавната администрация, са определени в чл. 19 на Наредбата за заплатите на служителите в държавната администрация, като в т. 5 от същата разпоредба е регламентирано допълнително възнаграждение за постигнати резултати. Основанието за получаването на „Допълнително възнаграждение за постигнати резултати“ е видно още от самото наименование на това материално стимулиране - то се получава от служители, които са показали постигнати резултати през определен период. Процедурата е регламентирана изцяло в действащите за процесния период Вътрешни правила. На основание чл. 22, ал. 12 от Вътрешните правила допълнителни възнаграждения за постигнати резултати получават само служителите, които към момента на изчисляването и изплащането им са в трудови или служебни правоотношения и са отработили най-малко половината от работните дни за съответния период. Тези две обективни предпоставки обаче не са единствените, чието наличие да обуславя възникване на право на служителя да получи допълнително материално стимулиране.

По аргумент от общото правило на чл. 22, ал. 1 от Вътрешните правила допълнителните възнаграждения за постигнати резултати се определят въз основа на оценка на административно звено в ***та и/или на отделните служители в нея. Ищцата е служител в административно звено, а нейната оценка се определя от ръководителя на *** „***“. Същата неоспорено от приетия протокол е „***“ – ***. Степените за оценяване на постигнатите резултати са определени в чл. 22, ал. 9 от Вътрешните правила, като в чл. 22, ал. 11 изрично е регламентирано, че служител, получил оценка „***“, няма право на допълнително възнаграждение за постигнати резултати за съответния период. Работодателят е спазил вътрешната си процедура при поставяне на оценката – която си е по целесъобразност – и съобразяването й при начисляване на ДМС.

Както бе изтъкнато допълнителното възнаграждение за постигнати резултати не е задължителен елемент на правоотношението, няма задължителен характер и не може да се приеме като обстоятелство, което настъпва сигурно и неотменимо в края на всяко тримесечие. Съвсем обосновано неговата регламентация не е в индивидуалния трудов договор на ищцата, а във Вътрешните правила. Предметът на делото, както е посочено и в доклада по чл. 140 ГПК, е именно от съдържанието на това индивидуално трудово правоотношение и действията на работодателя възникнало ли е задължение за последния при всички случаи да изплаща месечно ДМС. Отговорът на този въпрос е отрицателен и 3 това означава, че искът като неоснователен подлежи на отхвърляне. Допълнителното възнаграждение за постигнати резултати не се дължи по силата на закона, нито по силата на трудовия договор директно. Размерът на допълнителното материално стимулиране се определя от административния ръководител, съобразно конкретни факти и обстоятелства, характеризиращи съответния служител, като същото се изплаща при преценка на постигнатите в работата резултати през отчетния период. Изцяло в полето на вземане на решение на работодателя е дали да го изплати, както и на кои служители и в какъв размер (в този смисъл Решение № 176 от 10.01.2019 г. по гр. д. № 3658/2017г., г. к., Ill г. о. на ВКС;

Решение № 257/20.10.2014 г., по гр. д. № 7716/2013 г. на ВКС, IV г.о.; Решение N2 9617/2018 г. по адм. д. № 11744/2017 на ВАС; Решение № 10225/2014 г. по адм. д. № 5419/2014 г. на ВАС и др.). Отново трайната съдебна практика приема, че не е достатъчно да се установи липсата на регламентираните във Вътрешните правила пречки, за да възникне в полза на служителя право на допълнително възнаграждение за постигнати резултати. Дори и при наличие на принос от страна на ищеца за постигнатите резултати изплащането на претендираното допълнително трудово възнаграждение зависи изцяло от преценката на ръководителя на административната структура.

По изложеното не се доказа, че има основание работодателят да дължи ДМС на ищцата. Поскоро се навеждат данни за евентуално дискриминационно отношение, евентуално неимуществени вреди, възникнали в субективната сфера на ищцата, които не могат да бъдат подведени под нормата на чл. 128 КТ.

По разноските

При този изход на делото на ответника се дължат разноски за юрисконсултско възнаграждение, което е съдът определя на 200 евро.

Така мотивиран съдът

РЕШИ:

ОТХВЪРЛЯ предявения от В. К. М.-Й. с ЕГН **********, с адрес: гр. ***, срещу *** с ЕИК *** иск по чл. 128, т. 2 вр. с чл. 259, ал. 1 КТ за заплащане на сумата 3250,40 лева, представляващи дължимо допълнително трудово възнаграждение за периода м. юли, август и септември 2024г. като НЕОСНОВАТЕЛЕН.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК В. К. М.-Й. с ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ на *** с ЕИК *** сумата 200,00 /двеста/ евро юрисконсултско възнаграждение.

4

Решението може да се обжалва пред СГС в двуседмичен срок от връчването му в препис на страните.

Съдия при Софийски районен съд: _______________________

5