Решение № 1452 от 04.11.2024, Районен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 1452 гр. Русе, 04.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Татяна Т. Илиева при участието на секретаря Миглена Ц. Кънева като разгледа докладваното от Татяна Т. Илиева Гражданско дело № 20244520102753 по описа за 2024 година

Предявен е иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД.

Ищцата М. И. Д. твърди, че на 20.11.2019 г. сключила с първия ответник „Изи Асет Мениджмънт“ АД договор за паричен заем № 3686604/20.11.2019 г., по силата на който получила в собственост 1500 лв., които следвало да върне за 40 седмици на 20 вноски, при фиксиран годишен лихвен процент от 35 % и ГПР от 41, 02 %, като общо дължимата от нея сума била в размер на 1721 лв. Съгласно чл. 4 от договора, заемателят следвало да осигури в тридневен срок от сключване на договора две физически лица–поръчители, които да отговарят на ограничителните условия, посочени в договора или банкова гаранция, като било предвидено, че алтернативно кредитополучателят може да обезпечи изпълнението на договора чрез одобрено от кредитора дружество-поръчител, което предоставя гаранционни сделки.

На същата дата между ищцата и втория ответник „Файненшъл България“ ЕООД бил сключен договор за поръчителство. И двата договора били сключени в офис на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, с посредничеството на служителя Й И Р. По силата на договора за поръчителство, ищцата дължала възнаграждение на дружеството–гарант в общ размер 1059 лв., което следвало да заплаща разсрочено на вноски от 52.05 лв., дължими на падежните дати на вноските по кредита. Предоставен й бил и общ погасителен план за дължимите двуседмични вноски за главница, договорна лихва и възнаграждение на дружеството-гарант.

Ищцата погасила изцяло задълженията си по договор № 3686604/20.11.2019 г. от 1 общо 2367,66 лв. чрез „Български пощи“ ЕАД, а остатъкът в размер на 412,34 лв. бил погасен чрез рефинансиране, извършено с Договор за паричен заем № 3887420 от 30.07.2020 г., по силата на клаузата на чл. 3, ал. 1 от същия.

Счита процесният договор нищожен, съгласно чл. 22 от ЗПК, поради изначалната недействителност на задължителен реквизит на договорното съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК – договорната лихва, която не е породила валидни правни последици, поради противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД/, на основание чл. 21 ЗПК във вр.с чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал.1, т. 9 ЗПК и на основание на нейната неравноправност, по смисъла на чл. 143 във вр. с чл. 146 от ЗЗП. Според съдебната практика, при формиране размера на възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен императивен лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне може да бъде размера на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер. Трайно се приемало, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва. В настоящия случай договорната лихва надхвърляла три пъти размера на законната лихва, с което, в разрез с добросъвестността, кредиторът използвал материалната затрудненост на кредитополучателя, за да получи престация, значително неравностойна на предоставения от него кредитен ресурс. Извършеното договаряне създавало неравноправност, съгласно чл. 143, ал.2, т. 19 от ЗЗП в правоотношението поради това, че размерът на записаната в договора възнаградителна лихва бил неточен и подвеждащ, тъй като в нея не било включено вземането за възнаграждение на дружеството-поръчител „Файненшъл България“ ЕООД. Поради свързаността на „Файненшъл България“ ЕООД с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, се разкривала действителната си природа на цена на кредита – скрита договорна лихва в полза на кредитодателя. Когато кредитор създавал предпоставки да получи допълнителни престации, неточно и подвеждащо именувани като различни от договорната лихва вземания, възникващи привидно на друго правно основание, клаузата за възнаградителна лихва била неравноправна. С такова договаряне се заобикаляли изискванията на чл. 10, ал. 1 във вр. с чл. 11, ал.1, т.9 от ЗПК в договора за кредит да се запише ясно и прозрачно действителния размер на дълга, поради което било осъществено и основанието по чл. 21 от ЗПК. Кредиторът не изпълнил и изискването на чл. 11, ал.1, т. 9 от ЗПК да разпише в съдържанието на договора условията за прилагане на възнаградителната лихва. ЗПК не въвеждал легална дефиниция какво се разбира под "условията за прилагане" на лихвения процент по кредита. От граматическото и логическо тълкуване на този израз, както в контекста на правната разпоредба на чл.11 от ЗПК, така и в контекста на нормите, съдържащи изисквания по чл.10 ал.1, чл.11, ал.1 т.7 -12 и ал.2 и чл.12 ал.1 т.9, които, ако не са спазени договорът за потребителски кредит е недействителен, се налагал изводът, че 2 под "условия за прилагане" трябва да се има предвид предварително разяснени на потребителя и съответно инкорпорирани в договора предпоставки за прилагането на лихвения процент, според които да става ясно как се начислява този процент за възнаградителна лихва: дали върху цялата сума по кредита, дали върху остатъка от главницата, при отчитане на извършените погасявания от длъжника в определен срок или по някакъв друг свободно избран от страните начин и оттук дали вноските са анюитетни или са намаляващи.

Договорът се явявал нищожен и като сключен при неспазване изискванията на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК във вр. с чл. 10, ал. 1 във вр. с чл. 19, ал. 1 и ал. 2 във вр. с чл.

21 и с чл. 22 от ЗПК - разписаният в него ГПР бил неточен и подвеждащ, тъй като в него не била включена скритата под формата на неустойка договорна лихва.

Кредиторът не изпълнил и изискването да посочи кои компоненти формират размера на ГПР. По изложените съображения вземането от процесния договор не съставлявало неустойка, на което основание включването му в размера на ГПР не се дерогирало от правилото на чл. 19, ал.3, т. 1 ЗПК. Уговореният с договора ГПР не отговарял на изискванията за яснота и прозрачност по чл. 10, ал. 1 от ЗПК, тъй като в него не бил включен разходът за възнаграждението на дружеството - поръчител. Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР представлявало невярна информация и следвало да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл.68д, ал. 1 ЗЗП, на което основание клаузата за ГПР била неравноправна. Тя подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. В § 1, т. 1 от ДРЗПК била дадена легална дефиниция на общите разходи по кредита. Възнаграждението по договора, сключен с вторият ответник – поръчител изпълнявало горепосочените условия на § 1, т.1 от ДРЗПК да бъде включен като разход в обхвата на ГПР.

Договорът за поръчителство обезпечавал изпълнението на задълженията по основния договор, на което основание той бил пряко свързан с договора за кредит. От редица обстоятелства се установявало, че договорът за поръчителство бил задължително условие за предоставянето на кредита. От съдържанието на чл. 4 процесния договор било видно, че кредиторът е поставил като условие за отпускане на кредитен ресурс алтернативното предоставяне на три вида обезпечения, като за първите две от тях той поставил силно ограничителни изисквания, които на практика препятствали изпълнението им и създавали предпоставки за учредяване на третия вид обезпечение от страна на одобрено от заемодателя дружество-поръчител.

Препятстващите изпълнението условия за учредяването на първите два вида лично и реално обезпечения имали за последица задължаването на потребителя да сключи договор за поръчителство с втория ответник.

3

Необходимо условие кредиторът да предостави исканите заемни средства, за които кандидатства потребителят, било кредитополучателят да осигури обезпечение, без което на него няма да му бъде предоставен заемен ресурс. На заемодателя бил известен разходът, който извършва потребителят за заплащането на възнаграждение на дружеството – поръчител. От справка в търговския регистър се установявало, че първият ответник „Изи Асет Мениджмънт“ АД е едноличен собственик на капиталът на вторият ответник „Файненшъл България“ ЕООД, като двете дружества имат едни и същи седалище и адрес на управление. От обстоятелствата, че кредиторът е собственик на капитала на дружеството - гарант, че двете търговски дружества функционират на един и същи адрес се формирал изводът, че е налице знание у кредитодателят за размера на възнаграждението на дружеството – гарант. Знанието за разхода се установявало и от други фактически обстоятелства -както договорът за паричен заем, така и договорът за поръчителство, били сключени на една и съща дата, от едно и също лице - служител на първия ответник „Изи Асет Мениджмънт“ АД, който бил посредник на втория ответник при сключването на договора за поръчителство, заведени били под един и същи номер и бил представен един общ погасителен план. Освен това, съгласно чл. 3, ал. 3 от договора за поръчителство, „Изи Асет Мениджмънт“ АД било овластено да приема вместо поръчителя изпълнение на задължението на потребителя за плащане възнагражденията на поръчителя, както и всички други вземания на поръчителя по договора за поръчителство. На практика чрез уговорката „Файненшъл България“ ЕООД да обезпечава изпълнението на задълженията на кредитополучателите на кредитните услуги на „Изи Асет Мениджмънт“ АД се заобикаляли императивните изисквания за посочване на действителните размери на договорната лихва и ГПР, поради което клаузата за ГПР била неравноправна, по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП, като съставляваща нелоялна и заблуждаваща търговска практика. Липсата на разход в договора при изчисляването на ГПР било в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал.

1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК. В него кредиторът се задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР. Липсвала ясно разписана методика на формиране на ГПР /кои компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият в договора ГПР/, което от своя страна било нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин /чл. 10, ал.1 ЗПК/. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславяло невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба била на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Т.е., за да е 4 спазена разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, следвало в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлявал ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Съгласно чл.22 от ЗПК клаузите за възнаградителната лихва и за ГПР били елементи от същественото съдържание на договорите за потребителски кредити, недействителността на които имала за правни последици недействителност на цялата кредитна сделка и задължение на потребителя, съобразно чл.23 от същия, да възстанови само чистата стойност на кредита.

Поради нищожността на кредитната сделка не била произвела правен ефект и акцесорната сделка за учредяване от страна на втория ответник на лично обезпечение.

Договорът за поръчителство бил нищожен и на собствено основание. Законодателят уредил договора за поръчителство като съглашение между кредитора и трето, различно от длъжника лице /арг.чл. 138 от ЗЗД/, отчитайки обстоятелството, че кредиторът има легитимен интерес в негова полза да бъде учредено лично обезпечение именно от трето лице. Сключването на сделка между основния длъжник и третото лице – поръчител било лишено от правно основание. Типичната и непосредствена цел на страните по процесния договор за предоставяне на поръчителство била да бъдат обезпечени вземанията на кредитодателя от трето лице, което да отговаряу съгласно чл. 133 от ЗЗДу с цялото си имущество, т.е. към имуществото на основния длъжник, върху което може да се насочи принудително изпълнениеу да се добави още един имуществен комплекс. Когато длъжникът учредява лично обезпечение, не се осъществявала целта на договора за поръчителство и същият бил лишен от своето основание. Договорът за поръчителство бил уреден от диспозитивни правни норми, поради което страните можели да уговорят възмездност на поръчителството, като в тази хипотеза договорът се трансформирал в двустранен. Договарянето, че кредитополучателят ще заплати възнаграждение на поръчителя вместо кредитора противоречало на добрите нрави и внасяло неравноправие в кредитното правоотношение, по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗПК. По договор за поръчителство, сключен между длъжника и поръчителя, длъжникът не получавал никаква престация, поради което нарушаването на принципа на справедливост било още по-драстично.