Решение № 414 от 30.01.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 414 гр. Пловдив, 30.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, X ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Живко Ст. Желев при участието на секретаря Стела Гр. Грозева като разгледа докладваното от Живко Ст. Желев Гражданско дело № 20245330119457 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба от И. Н. С., ЕГН **********, с адрес: *** против „Фератум България” ЕООД, ЕИК 200599406, с която е предявен иск с правно основание по чл. 124 ГПК, вр. с чл. 22 от ЗПК и чл. 26 ЗЗД, за признаване за установено, че ищцата не дължи на ответника сумата от 4302,48 лева по договор за паричен заем № *** от *** г.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен Договор за заем № ***/*** г., по който на ищцата била предоставена сумата от 3000 лв. Същата следвало да се върне на 16 месечни вноски заедно с договорна лихва от 930 лв. Впоследствие на 24.09.2024 г. дружеството заемодател било връчило на ищцата удостоверение, от което било видно, че тя дължи 4302,48 лв., от които 2529,31 лв. главница, 333,71 лв. договорна лихва и 1439,46 лв. такса за банкова гаранция, като тази гаранция била предоставена от партньор на „Фератум България“ ЕООД. Твърди се, че въпросната такса за банкова гаранция не е включена в ГПР по договора, което води до недействителност на договора за кредит. Тъй като ищцата била върнала главницата в размер на 3000 лв., се поддържа, че не дължи останалата част от вземането, за която било издадено удостоверението, а именно 333,71 лв. договорна лихва и 1439,46 лв. такса за банкова гаранция. Искането е да се установи, че въпросните суми не се дължат.

Ответникът не оспорва сключването на договора, както и обстоятелството, че по него е била предоставена гаранция. Твърди, че гаранцията се предоставя от трето юридическо лице „Мултитюд банк“, като договорът за гаранция е отделно облигационно правоотношение. Поради това счита, че разходите по възнаграждение за гаранция не следва да се включват в ГПР и сключеният договор е действителен.

Поради това счита иска за неоснователен.

1

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

С протоколно определение № 8806 от 10.10.2025 г., съдът е отделил като безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че между страните е сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит № *** от *** г., че сумата, дължима като възнаграждение по договор за гаранция, не е включена в ГПР при неговото изчисляване и посочване в договора.

От приобщения по делото Договор за предоставяне на потребителски кредит № *** от *** г., се установява, че заемната сума от 3000 лева е следвало да се върне за срок от 16 броя вноски, при лихва в размер на 930 лева, лихвен процент – 23,25% и ГПР – 49,66%. Съобразно чл. 5 от договора, заемът се обезпечава с поръчителство, предоставено от „Мултитюд банк“ в полза на ответника. С одобряването от ответника на предоставеното в негова полза обезпечение, уговорката, свързана с обезпечението, не може да се отмени нито от кредитополучателя, нито от лицето, предоставило обезпечението. Одобряването на обезпечението се извършвало чрез одобряване на кредита.

Въз основа на така уговорената клауза на чл. 5 от договора, не се спори между страните, че между „Мултитюд банк“ и ищеца бил сключен Договор за гаранция, като по силата на договора за гаранция, ищецът е следвало да заплати възнаграждение.

По делото са представени като писмени доказателства: Удостоверение за наличие на задължения от 24.09.2024 г., в което е посочено, че ищцата дължи на ответника сумата от 2529,31 лева – главница по кредита, 333,71 лв. – лихва и 1439,46 лв. – такса за банкова гаранция.

От постъпилата по делото от трето неучастващо по делото лице – Изипей АД, справка и разписки, се установява, че ищцата е извършила следните плащания по договора за кредит – на 22.03.2024 г. - 440 лв.; на 23.05.2024 г. – 435 лв.; на 21.08.2024 г. – 400 лева. От приетото по делото извлечение от банковата сметка на ищцата, се установява, че същата е превела на ответника сумата от 440 лева на 20.04.2024 г.; на 24.06.2024 г. – 473,54 лв. и на 23.07.2024 г. – 440 лв.

Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът счита от правна страна следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл. 23 ЗПК).

Клаузата на чл. 5 от Договора за кредит възлага в тежест за заемателя да осигури обезпечение с поръчителство, предоставено от „Мултитюд банк“ в полза на кредитора. Прочитът на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество тя представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставя избор за потребителя, както дали да 2 предостави обезпечение, така и какво да бъде то.

Същевременно, кредиторът не включва възнаграждението по договора за поръчителство към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи и нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.

В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49.66%, но от съдържанието на договора потребителят не може да направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече – както е посочено по-горе, предвид предпоставките, при които възниква задължението на потребителя да заплати възнаграждение за поръчителство, то същото е с характер на сигурен разход и следва да бъде включено изначално при формирането на ГПР. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той би могъл да направи информиран избор дали да сключи договора.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Не са необходими специални знания, предвид факта, че възнаграждението за поръчителя е почти половината от 3 заемната сума (в удостоверение за наличие на задължение от 24.09.2024 г., е посочено, че същата е в размер на сумата от 1439,46 лева), че ГПР, изчислен с включено възнаграждение за поръчителство ще надхвърля допустимият процент ГПР съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че Договор за предоставяне на потребителски кредит № *** от *** г., сключен между страните, е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но не дължи лихви, неустойки, такси или други разходи по кредита, поради което и основателен се явява иска за признаване за установено, че ищцата не дължи на ответника сумата от 333,71 лева – лихва по кредита и 1439,46 лева – такса за банкова гаранция. Предвид изложеното, ищцовото дружество може да претендира от ответника връщане само на главницата по кредита. От процесния договор се установи, че същата е в размер на сумата от 3000 лева. От приложените по делото писмени доказателства (справка и разписки от трето не участващо по делото лице – Изипей АД и извлечение от банкова сметка на ищцата), се установява, че ищцата е извършила плащания в полза на ответника, както следва: на 22.03.2024 г. – 440 лв.; на 20.04.2024 г. – 440 лв., на 23.05.2024 г. – 435 лв., на 24.06.2024 г. – 473,54 лв., на 23.07.2024г. – 440 лв. и на 21.08.2024 г. – 400 лв. или сума в общ размер на 2628,54 лв., като остава дължима главница в размер на сумата от 371,46 лв. Ето защо предявеният иск за признаване за установено, че ищцата не дължи главница по договора в размер на сумата от 2529,31 лева, се явява частично основателен до размера на сумата от 2157,85 лева, като за разликата над уважения до първоначално предявения размер, искът следва да се отхвърли като неоснователен.

Следва да се посочи, че доколкото съдебното дирене е приключило към момента, в който на територията на Република България е действала валута „лева“, на основание чл. 235 ГПК сумите следва да бъдат посочени в лева, но за пълнота следва да се посочи и тяхната равностойност във валутата, действаща към момента на постановяване на съдебното решение – евро, изчислена по правилата на Закона за въвеждане на еврото в Република България.

По отговорността за разноски:

При този резултат и двете страни имат право на деловодни разноски на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК.

Ищецът претендира и е представил доказателства за сторени разноски за заплатена държавна такса в размер на сумата от 145,18 лева, като по съразмерност на същия следва да бъде присъдена сумата от 132,65 лева /67,82 евро/.

В производството по делото ответникът е защитаван на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв., поради което и с оглед изхода на правния спор в полза на процесуалния представител на ищцата - адв. Б., следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение по съразмерност с оглед отхвърлената част на предявените искове за исковото и заповедното производство.