Решение № 6810 от 10.12.2024, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 6810 гр. София, 10.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Василена Дранчовска

Боян Г. Бояджиев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20231100500562 по описа за 2023 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и следв.ГПК.

С решение № № 11263 от 17.10.2022 г. по гр.д. № 63137 по описа за 2021 г. на СРС, 163-ти състав се: ОТХВЪРЛЯТ като неоснователни и недоказани предявените искове от "К.-С" АД срещу ответник С.П.С., ЗА ПРИЗНАВАНЕ НА УСТАНОВЕНО, че ответника дължи на ищеца С. С. - 8481, 90 лева, представляваща умишлено нанесена вреда и намаляване имуществото на ищеца от ответника чрез невнасяне в касата на дружеството на сума от продажби на билети, предадена на ответника на два пъти - на 11.5.2019 г. в гр.

Пловдив от каса на фирмата в размер на 3233, 10 лева и на 11.5.2019 г. в гр.

София от каса на фирмата на Централна гара в размер на 5248, 80 лева, които не е отчел надлежно на дежурен отчетник в офиса на фирмата на същата дата при оставяне на автобуса в местодомуване, ведно със законна лихва от 27.07.2021 г. до окончателното изплащане на вземането, за която сума е издадена ЗИ по чл. 410 ГПК по ЧГД № 43983/2021 г., по описа на 163 състав, СРС, на основание чл. 415 ГПК, във вр. с чл. 203, ал. 2, пр.1 КТ и чл. 45 ЗЗД и 1 чл. 86, ал. 1 ЗЗД .

В тежест на ищеца са възложени разноските в процеса.

Подадена е въззивна жалба от „К.-С“ АД, ищец пред СРС.

Решението се обжалва изцяло.

Излагат се доводи за неправилност на така постановеното от СРС, решение. Сочи, че изводите на СРС не почиват на установените по делото, факти. СРС не се бил съобразил с посочените задължения на ответника в длъжностната му характеристика. На ответника били предадени два плика с парични средства, които той следвало да занесе в централната каса на дружеството в гр.София, ул.“****. Противно на приетото от СРС, никакви допълнителни и специални инструкции от страна на работодателя не били необходими. Задължение на ответника било да „съхранява и отчита поверените му средства“, т.е. когато закара автобуса в гаража на дружеството, да предаде сумата в централната каса на отчетника. Счита, че ответникът е бил съвсем наясно какво е получил и какво следва на направи с парите.

Позовава се на показанията на свидетелката Г.М.. Ответникът изчакал описването на банкнотите от страна на свидетелката и бил възприел лично слагането им в плик, както и вписването на името си и сумата върху плика.

Той прибрал плика и положил подпис в отчетната тетрадка. Свидетелката сочи, че и друг път било възлагано на С. да предава парични суми за отчитане в централата на работодателя в гр.София. От показанията на свидетелката Р.Т., на която ответникът следвало да предаде парите, се установявало, че същият й обяснил, че имал „бяло петно“ и не знае къде са парите. Счита, че това противоречи на правната и житейска логика. Сочи, че от събраните по делото писмени и гласни доказателства се установява присвояването на парите от страна на ответника. Счита за неоснователен извода на СРС за приложението на чл.45, ал.2 ЗЗД. Сочи, че вината в гражданското производство се презумира и задължение на ответника е да обори тази презумпция. Решението било постановено в разрез със съдебната практика на ВКС по този въпрос.

Иска се от настоящата инстанция да отмени обжалваното решение и вместо това да постанови друго с което претенциите на ищеца/въззивник да се уважат като основателни. Претендират се разноски.

От ответника пред СРС – С. П. С. е постъпил отговор по въззивната жалба. Излага се становище за нейната неоснователност и правилност на така 2 постановеното решение. Счита, че при постановяването на обжалваното решение не са допуснати сочените от въззивника нарушения на материалния и процесуален закон. Изводите на съда били основани на съвкупната преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства. Сочи, че основното задължение на работника било „превоз на пътници“, тъй като длъжността, която заемал бил „шофьор на автобус“. Именно тази дейност извършвал ответника на процесната дата -11.05.2019 г. по маршрут гр. София - гр.

Пловдив-гр. София. Извън трудовите му задължения било „съхранение и отчитане на парични средства“, макар и на процесната дата -11.05.2019 г. да бил натоварен, според твърденията на ищеца, с такава работа. Твърди, че за възлагането на тази работа липсвала заповед на работодателя, както и приемопредавателен протокол за предаване на паричните средства. В полза на ответника била издадена само командировъчна заповед за осъществяване на превоз на пътници. Намира за правилен извода на СРС, че посоченото задължение в т.5 от длъжностната му характеристика за събиране и отчитане на парични средства било просто бланкетно. Правилно СРС бил възприел, че по делото не се установило работодателят да е дал разяснения на работника как да изпълнява задължението по т.5 от длъжностната характеристика.

Намира, че от страна на работодателя не били доказани кумулативно дадените предпоставки на чл.203, ал.2, предл.1 КТ вр. с чл.45 ЗЗД. Признава, че по делото било установено предаването на два пощенски плика, в които според свидетелите се намирали парични средства, представляващи оборота от продадените билети, за които суми двете свидетелки предполагали, че ответника знае. Претенцията на ищеца, обаче, не можела да бъде уважена на база на предположения. Правилно СРС бил ценил показанията на свидетелката Г.М. в хипотезата на чл.172 ГПК, тъй като същата била в трудово правоотношение с ищеца; свидетелката била предубедена. По делото липсвали писмени доказателства, установяващи задължение на ответника да транспортира, да съхранява и да отчита парични средства. Липсвали доказателства той да е инструктиран как трябва да действа в такива случаи.

По отношение на доводите на въззивника във връзка с вината, сочи, че разпоредбата на чл.203, ал.2, предл.1 КТ изисква умисъл като формата на вината била елемент от фактическия състав. Затова правилно СРС бил приел, че от страна на ищеца не се доказва умисъл като форма на вината.

Установяването на вината при тази нейна форма съгласно съдебната практика 3 на ВКС било в доказателствена тежест на работодателя. Това било така, защото при умишлено причиняване на вредите следвало да се установи, че е налице съзнаване настъпването на вредата, т.е. действието на ответника следвало да е насочено именно към настъпването на причинените вреди. В случая доказателства за умисъл не били събрани. В случая не била установена и причинно-следствената връзка между поведението на ответника и изчезването на процесната сума – оборота от продадени билети. Ищецът бил установил, че сумата е изчезнала, но при неизяснени обстоятелства. Това обяснявало и използвания от ответника израз „имам бяло петно“, което показвало липсата на обяснение за случилото се. Обстоятелствата изключвали умишленото причиняване на вреда на работодателя от страна на ответника, при което той да е съзнавал противоправния характер на извършеното. Дори ответника да бил съзнавал какво има в пликовете, на него не му било ясно как да действа. От показанията на свидетелката Т. се установило, че в гаража, където било местодомуването на автобуса не се спазвали специални правила за контрол и защита. Счита, че в случая риска е за ищеца. Претендират се разноски.

По допустимостта на жалбата:

Срокът по чл.259, ал.1 ГПК ще тече от датата на връчването на решението на въззивника–27.10.2022 г.

Въззивната жалба е подадена на 08.11.202 2 г., поради което съдът намира, че същата е подадена в срок.

Тъй като въззивникът е ищец в производството пред СРС и предявените от него по реда на чл.422, ал.1 ГПК искове не са били уважени, то за въззивника е налице правен интерес от обжалване.

Следователно въззивната жалба е допустима.

По основателността на жалбата:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че първоинстанционният съд се е произнесъл във валиден и допустим процес:

4

За издадената на 25. 08.2021 г. по ч.гр.д.№ 43983 по описа за 2021 г. заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК длъжникът е уведомен лично на 10.09.2021 г.

На 20.09.2021 г. е подадено възражение по чл.414, ал.1 ГПК.

За указанията на съда по чл.415, ал.1 ГПК заявителя е уведомен на 06.10.2021 г.

Исковата молба е предявена на 04.11.2021 г., т.е. в срок.

По доводите във въззивната жалба:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че от страна на ищеца не са доказани кумулативно дадените предпоставки за уважаване на иска по чл.203, ал.2, предл. 1 КТ във връзка с чл.45, ал.1 ЗЗД.

Умисълът като форма на вината подлежал на доказване, което не било сторено пълно и главно от страна на ищеца. Дори да се приемело, че съгласно длъжностната характеристика ответникът има заложено задължение да приема и отчита парични средства, то по никакъв начин не било доказано работодателят да е уредил реда за събиране и отчитане на паричните средства от страна на ответника, който бил назначен като шофьор, каквото било основното му задължение. След запознаване с длъжностната характеристика на ответника, СРС е достигнал до извода, че изречението в длъжностната характеристика на ответника във връзка със задължения за събиране и отчитане на парични средства било просто бланкетно, без никакви разяснения как става това. По делото не се събрали доказателства как от страна на работодателя е било разяснено на ответника задължението му да приема, съхранява и отчита парични средства от работодателя и по какъв ред следва да прави това. Действително, при ищеца била установена липса, но след като не се доказало умисъл у ответника, неясно останало по делото кога и как твърдяната сума е изчезнала след паркирането на автобуса в гаража на фирмата, както и не ставало ясно колко и кои лица били имали достъп до автобуса освен ответника. Ищецът не бил доказал основния елемент от фактическия състав за реализиране на отговорността по чл.203, ал.2, предл.1 КТ, затова без значение било дали другите елементи са налице. Налагало се извод, че предявеният иск като неоснователен и недоказан следва да бъде отхвърлен.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема 5 следното:

Не се спори по делото, а и видно от представените по делото / пред СРС/ писмени доказателства - трудов договор от 23.09.2015 г. и анекс към същия от 27.10.2016 г. страните са били обвързани от трудово правоотношение /ТПО/ по силата на който ответникът се е задължил да престира работната си сила като „шофьор на автобус“. Това обстоятелство е обявено от СРС с доклада по чл.140 ГПК за безспорно, виж л.32 от делото пред СРС.

Не се спори по делото, а и от представената с исковата молба командировъчна заповед № 7496-1/10.05.2019 г. /л.30 от делото пред СРС/ се установява, че ответника на процесната дата – 11.05.2019 г. е изпълнявал превоз на пътници по маршрут София-Пловдив-Пловдив-София.

Не се спори /с оглед обстоятелствената част на исковата молба и съдържанието на отговора по същата/, че на 11.05.2019 г. на ответника преди да потегли по маршрут Пловдив-София е бил поверен пощенски плик за предаване в гаража на дружеството в София, като при завършването на курса в гр.София, спирка Централна гара, му е бил предаден втори плик, също за предаване в гаража в София. Не се спори, че при отиване в гаража на дружеството-ищец ответникът не е предал двата плика.

Горните обстоятелства също са обявени за безспорни с доклада по чл.140 ГПК, обективиран в определение № 11125 от 03.05.2022 г.

Съгласно разпоредбата на чл.203, ал.2 КТ за вреда, която е причинена умишлено или в резултат на престъпление или е причинена не при или по повод изпълнението на трудовите задължения, отговорността се определя от трудовия закон.

Съгласно ал.3 на чл.203 КТ имуществената отговорност на работника или служителя се прилага независимо от дисциплинарната, административнонаказателна и наказателната отговорност за същото деяние.