Решение № 1689 от 15.04.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1689 гр. Пловдив, 15.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Вили Ст. Шутова като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20235330110222 по описа за 2023 година

Съдът е сезиран с искова молба от Т. К. Г. ЕГН ********** против „Сити Кеш” ООД, с която е предявен установителен иск за признаване за установено, че клаузата за заплащане на неустойка в размер на 2012.99 лева, уговорена в Договор за паричен заем от 31.07.2018 г., сключен между страните, е нищожна, като противоречаща на добрите нрави, заобикаляща разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, неравноправна и нарушаваща изискванията на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК относно задължителното съдържание на потребителските договори за кредит.

С исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за паричен заем от дата 31.07.2018 г., с уговорена главница 3000 лв., с фиксиран лихвен процент – 40,08 %, при ГПР от 49,54 %. Посочено е, че съгласно чл. 6 от Договора, вземането по същия е следвало да бъде обезпечено с едно от посочените в клаузата обезпечения – предоставяне на банкова гаранция или осигуряване на поне две физически лице за поръчители, които да отговорят на посочените в договора изисквания. Поддържа се, че в чл. 8 от договора е предвидено заплащане на неустойка от потребителя в размер на 2012.99 лева, ако не изпълни задълженията си по чл.9,ал.2, т.1 и т.4 от Общите условия.

1

Изложени са съображения, че чрез начисляването на неустойката се заобикалят материално-правни изисквания, регламентирани в чл. 19, ал. 4 ЗПК, доколкото вземането за неустойка представлявало допълнителна печалба за кредитора и водела до завишаване на разходите по кредита.

Аргументира се още, че така уговорената неустойка, предвид нейния размер и условия за начисляването й, излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, и била нищожна, предвид тълкувателната практика на ВКС. Иска се прогласяване нищожността на оспорената клауза и присъждане на разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е депозиран писмен отговор от „Сити Кеш” ООД със становище за недопустимост и неоснователност на предявения иск.

Не оспорва обстоятелството, че между страните е сключен Договор за паричен заем № ***** от 31.07.2018 г., по силата на който ищцата е получила в заем сумата от 3000 лв при ГПР 49.54% и ГЛП 40.08% с обща сума за плащане 3360.01 лева. Твърди, че в конкретния случай Сити кеш ООД не е надлежен ответник, тъй като с Договор за прехвърляне на вземания от 04.03.2021 год. е прехвърлил своите права по процесния договор за заем на Агенция за събиране на вземания ЕАД. С отговора на исковата молба уведомява ищцата за извършената цесия. Предвид извършената цесия счита предявения иск за недопустим. В случай, че съдът счете искът за допустим,то го оспорва като неоснователен. Оспорва твърденията, че посоченият в договора фиксиран годишен лихвен процент не е действително приложеният, както и че клаузата за възнаградителна лихва е нищожна поради противоречието й с добрите нрави. Поддържа, че възнаграждението, което кредиторът получава от отпускане на кредита, не зависи от осъществяването на някакво условие, каквото е клаузата за неустойка. Сочи, че функцията на неустойката не е възнаграждение, което кредиторът ще получи при усвояване на сумата по кредита от потребителя, а цели да обезпечи вземането по договора за кредит при съблюдаване икономическото състояние на длъжника.

Изтъква се, че в конкретния случай, кредиторът е оценил кредитния риск и е преценил, че за да гарантира вземанията си по договора, следва да се предостави обезпечение от длъжника. Счита, че при сключване на договора ищцата е договаряла недобросъвестно в нарушение изискванията на чл. 12 ЗЗД, доколкото е бил наясно, че не може да предостави исканото от кредитора обезпечение. Твърди, че не е налице заобикаляне на разпоредбата 2 на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като счита, че заобикаляне на закона не може да бъде осъществено чрез невалидно съглашение, в каквато насока са твърденията на ищеца. Оспорва твърдението, че действително приложеният в договора ГПР е различен от посочения в него. Поддържа, че вземането за неустойка не следва да се включва при формиране на ГПР по договора, доколкото не попада в общите разходи, като не може да се взема предвид при изчисляване на ГПР и не може да се приравнява на възнаградителна лихва. Твърди, че не е налице неизпълнение на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Предвид изложеното, моли за отхвърляне на предявения иск. Претендират се разноски.

С Определение на съда от 01.03.2024 год., съдът е конституирал по делото като подпомагаща страна на страната на ответника Агенция за събиране на вземания ЕАД, по направено искане от дружеството за встъпване по реда на чл. 218 от ГПК. С молбата до съда са изложени и твърдения, че на 31.07.2018 год. между Сити кеш ООД и ищцата е сключен договор за заем *****, вземанията по който са прехвърлени с Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 04.03.2021 год. на АСВ ЕАД. Прилагат се Приложение № 1 към Договора и и потвърждение за сключената цесия.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Съдът намира така предявения иск за допустим, по съображенията изложени в Определение № 13001/15.11.2023 год, а именно, че при наличие на правен интерес, какво безспорно в настоящия случай е налице, длъжникът може да предяви иск за прогласяване нищожността на първоначалния договор или отделни негови клаузи, срещу цедента, в който смисъл е и Решение № 127 от 30.07.2018 год. по т.дело 1103/2017 год. на ВКС, ІІ-ро отд. ТК.

По същество, съдът намира предявения иск и за основателен по следните съображения:

Видно от събрания писмен доказателствен материал между ищцата и ответното дружество е сключен Договор за паричен заем № *****/31.07.2018 г. към искане № SF246402 със заемна сума 3000 лева, при ГЛП в размер на 40,08% и ГПР в размер на 49,54%. Крайната сума, която ищцата е следвало да върне е в размер на 3360.01 лв. С Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 04.03.2021 год. вземанията по процесния договор са цедирани на АСВ ЕАД.

В договора за заем /чл. 8 от същия/ е уговорена и клауза за неустойка в размер на 2102.99 лв., дължима за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение. За длъжника е предвидено задължение /чл. 6 от 3 договора/ да предостави обезпечение на кредита, под формата на банкова гаранция или поръчителство, отговарящо на чл. 9, ал.2 от Общите условия към договора за заем /които макар и неприобщени към доказателствения материал са общодостъпни /, съгласно който поръчителите следва до отговарят кумулативно на следните условия: имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размерът на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени от Заемодателя; не са Заематели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със Заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен”, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размерът на получавания от тях доход; При неизпълнението именно на това задължение се начислявала и дължала посочената неустойка, платима разсрочено заедно с месечните вноски по погасителния план. Така регламентирана в договора, съдът намира клаузата за неустойка за недействителна, като се споделя изложеното от ищците в тази насока.

Уговорената в чл. 8 от Договора за паричен заем неустойка действително излиза извън присъщите й функции, което личи от предвидените в договора кратък срок за предоставяне на обезпечението – до три ден след сключването на договора, и многобройни изисквания към евентуалните поръчители, респ. изискването за предоставяне на банкова гаранция. Налага се изводът, че целта на посочената договорна клауза не е да гарантира предоставянето на обезпечение за изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договора за кредит – да върне получената сума в уговорения срок, и да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да доведе до допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, т.е. явява се скрита възнаградителна лихва. В случай, че кредиторът е искал реално да получи обезпечение на вземането си под формата на поръчителство, то той е могъл да сключи договора, когато длъжникът осигури поръчител, или при преценка за висок риск от неудовлетворяване на вземането, изобщо да не сключва договора. Изводът, че така уговорената неустойката представлява скрита добавка към възнаградителна лихва, се подкрепя и от начина на изплащане на вземането за неустойка, а именно разсрочено, заедно със всяка погасителна вноска. С оглед на тези съображения, съдът приема, че вземането за неустойка е следва да се включи и отчете при изчислението на ГПР по кредита, доколкото дължимата сума за неустойка реално представлява разход по кредита по смисъла на § 1 от ДР на ЗПК.

Следователно, при включването на неустойката към разходите по кредита, както е следвало да стори и кредиторът, то ГПР по процесния договор неминуемо би прехвърлил законоустановения лимит на разходите по чл. 19, ал. 4 ГПК, а именно ще бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена 4 с постановление на Министерския съвет на Република България. За последното съдът намира, че дори не са необходими специални познания, предвид размера на неустойката от 2012.99 лв., което е над две трети от заемната сума, и с оглед задължението за връщане на сумите по кредита на 17 седмични погасителни вноски, т.е. за период по кратък от година длъжникът е следвало да възстанови сума близо два пъти голяма от получената. По силата на чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4 ограничения, се считат за нищожни. Неспазването на императивните разпоредби, предвиждащи лимит на размера на годишния процент на оскъпяване на кредита пък е частна хипотеза на нарушаване на добрите нрави с договорни клаузи в потребителските кредити, тъй като води до неравноправие между двете страните, явна нееквивалентност между престациите по правоотношението и неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя, последният от които е задължен да заплати неоправдано висок разход за получения от него финансов ресурс.

С оглед на горното искът се намира за основателен и като такъв ще се уважи изцяло.

Относно разноските:

Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право на разноски в полза на ищеца. Предвид това, то следва да бъде определено възнаграждение за процесуално представителство от един адвокат на основание чл. 38 ЗАдв., като посочената сума следва да се заплати от ответника в полза на адв. С. Н.. Ищцовата страна е сторила разноски за държавна такса в размер от 81 лева, които също следва да й бъдат заплатени от ответника.

Относно възнаграждението за процесуалния представител адв. Н. съдът намира, че следва да уточни следното: По делото е представен Договор за правна помощ и съдействие /л. 13/, съгласно който на адв. С. Н. е договорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв за защита на ищцата.

При определяне на размера на следващото се възнаграждение следва да се съобразят разясненията, дадени в Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална 5 правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.