Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 875 от 14.10.2019, Окръжен съд - Варна

Съд
Окръжен съд - Варна
Дело
Въззивно търговско дело 1200/2019
Вид
Решение № 875
Подписан
14.10.2019
Състав
ГАЛИНА ЧАВДАРОВА, ДАНИЕЛА ДИМОВА ТОМОВА, РАДОСТИН ГЕОРГИЕВ ПЕТРОВ

Други актове по делото

Цитирани разпоредби

  • чл.131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.235, ал.3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.259, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.263 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.280, ал.3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.410 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 415 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.415, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.422 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 422, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал.3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.78, ал.8 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.9 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.10, ал.2 · Закон за потребителския кредит
  • чл.10а, ал.2,3 и 4 · Закон за потребителския кредит
  • чл.10а, ал.2,3 и 4 · Закон за потребителския кредит
  • чл.10а, ал.2,3 и 4 · Закон за потребителския кредит
  • чл.11 · Закон за потребителския кредит
  • чл.11, т.9, 9а и 10 · Закон за потребителския кредит
  • чл.11, т.9, 9а и 10 · Закон за потребителския кредит
  • чл.11, т.9, 9а и 10 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19 · Закон за потребителския кредит
  • чл.19, ал.4 · Закон за потребителския кредит
  • чл.25 · Наредба за заплащането на правната помощ

Р

Е Ш Е Н И Е

№……/…..10.2019г. гр.Варна

В И М Е Т О

Н А Н А Р О Д А

ВАРНЕНСКИ

ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в открито съдебно заседание, проведено на двадесет и четвърти септември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ТОМОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА

ЧАВДАРОВА

РАДОСТИН ПЕТРОВ при секретар Мария

Манолова, като разгледа докладваното от съдията Чавдарова въззивно търговско дело №

1200 по описа за 2019г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е образувано по постъпила въззивна жалба, подадена от ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, бул.България №49, бл.53 Е, вх.В, срещу решение № 1658/18.04.19г. по гр.д.№15706/18г. на ВРС, XLI състав, в частта, в която са отхвърлени предявените от „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК *********, срещу С.А.С., с адрес ***, искове за приемане за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищцовото дружество сумата, съставляваща горницата над 1988лв до претендирания размер от 2792,91лв, представляваща неплатена главница по договор за потр.кредит № ********** от 05.05.2017г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда-27.07.18г. до оконч. й изплащане; сумата от 1150,86 лева, представляваща договорно възнаграждение, и сумата от 3151,26 лева, представляваща възнаграждение за закупен допълнителен пакет от услуги, за които вземания е издадена Заповед № 5743/31.07.2018г. за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.

№ 11517/2018г. по описа на ВРС.

В жалбата въззивникът е навел твърдението, че решението е неправилно и необосновано. Твърди, че сключването на споразумение за предоставяне на допълн.услуги е по избор на потребителя и не било задължително условие за отпускане на кредита. Счита, че тези разходи не са част от общите такива и не подлежат на отчитане при изчисляване на ГПР, а това възнаграждение се дължало отделно и независимо от цената на кредита. Намира за неправилен извода на съда, че договорът не отговарял на изискванията на чл.11 от ЗПК и поради това бил недействителен, както и извода, че договорената възнагр.лихва била нищожна като противоречаща на добрите нрави. Счита, че с оглед критериите за поведение, установени в обществото по отношение на лихвените проценти по потр.кредити от небанкови финансови институции, договорените лихвени проценти и ГПР не противоречали на добрите нрави. Моли да бъде отменено решението като неправилно в обжалваната част и да бъде уважен иска.

В срока по чл.263 ГПК за отговор на така депозираната въззивна жалба от въззиваемата страна С.А.С. ***, действащ чрез адв.Д.П., е постъпил отговор, с който счита решението в обжалваната му част за правилно и моли да бъде потвърдено.

За да се произнесе по спора Варненски

Окръжен съд съобрази следното:

Производството пред ВРС е образувано по предявени от ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ ЕООД, ЕИК *********, против С.А.С.

***, искове с правно основание чл.422, ал.1 вр. с чл.415, ал.1 ГПК за приемане за установено, че С.А.С. дължи на ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ ЕООД, сумата от

2792,91лв, представляваща главница по договор за потребителски кредит № **********, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 27.07.2018г. до окончателното изплащане; сумата от 1150,86лв, представляваща договорно възнаграждение и сумата от 3151,26лв, представляваща възнаграждение за закупен пакет от допълн.услуги, за които е издадена заповед №5743/31.07.2018год. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№11517/2018год. на ВРС.

В исковата молба поддържа, че с договор за потребителски кредит № **********, сключен между страните на 05.05.17г., на ответника е предоставен паричен кредит в размер на 3000лв, за срок от 24 месеца, при ГЛП 41,17%, както и е закупен пакет от допълн.услуги на стойност 3601,44лв. Излага, че договорът бил сключен при Общи условия, подписани и приети без забележки от кредитополучателя, и същите са неразделна част от договора. Сочи се, че съгласно чл.4 от ОУ ответникът дължал и договорно възнаграждение в размер на 1150,86лв, както и сумата от 3151,26лв по споразумение за предоставяне на пакет за допълн.услуги. Излага, че поради неизпълнение на договорните задължения от страна на ответника съгласно договорката в т.12.3 от ОУ договорът бил прекратен автоматично от страна на ищеца и била обявена неговата предсрочна изискуемост, за което било изпратено уведом.писмо. Сочи, че ищецът се е снабдил със Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, срещу която ответникът подал възражение.

Ответникът С.А.С., в срока по чл.131 ГПК е депозирал отговор на исковата молба, с който оспорва иска по основание и размер. Намира за недопустим устан.иск за възнаграждение по пакет за допълн.услуги. Счита за недействителен договора за потр.кредит, тъй като неотговарял на изискванията на чл.11, т.9, 9а и 10 от ЗПК, а именно липсвала методика на формиране на ГПР.

Намира за нищожна и клаузата на раздел шести „Параметри“ от договора, определяща догов.възнаграждение, като противоречаща на добрите нрави, тъй като надхвърляла над 4 пъти законната лихва.

Счита същата и за неравноправна , тъй като липсвала информация за възможността за промяна на лихвения процент и начина на определянето му, а уговорения размер надхвърлял размера на действ.вреди. Намира за нищожна и клаузата на същия раздел, съдържаща уговорка за заплащане на възнаграждение за пакет от допълн.услуги като противоречаща на императивните правни норми на чл.10, ал.2 и чл.10а, ал.2,3 и 4 от ЗПК и заобикаляща разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК.

Прави възражение за нищожност и на клаузите на чл.15-15.5 от ОУ като неравноправни. Оспорва твърдението за настъпила предсрочна изискуемост.

Съдът, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.2 от ГПК, от надлежно легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. В рамките на тази проверка настоящият състав намира предявените искове с правно основание чл.

415 във вр. с чл.422 ГПК за процесуално допустими, поради което и дължи произнасяне по същество на спора.

По делото е установено, че на 05.05.2017г. между страните е бил сключен договор за потребителски кредит №**********, по силата на който на кредитополучателя С.С. е бил предоставен потребителски кредит за срок от 24 месеца, срещу насрещното задължение на заемателя да върне заетата сума на месечни вноски по погасителен план, всяка в размер на 185,46 лева. Неразделна част от договора са ОУ към него, приети без забележки от кредитополучателя, съгласно които / чл.12.3 / в случай на допусната забава в плащането на една месечна вноска с повече от 30 календарни дни, настъпва автоматично прекратяване на договора за кредит и обявяване на неговата предсрочна изискуемост.

Настоящият съдебен състав не споделя извода на ВРС за недействителност на процесния договор поради неспазване на императивни правни норми на ЗПК. Подписаният от кредитополучателя договор съдържа ясна информация за конкретния размер на всяко едно задължение и основанието за неговата дължимост, като е представено и детайлно описание на всеки компонент на задълженията, включително чрез предоставяне на погасителен план и общи условия, подписани от ответника и стандартен европейски формуляр. Съгласно чл.11 от ЗПК задължителен реквизит от всеки договор за потребителски кредит е ГПР и ГЛП. По процесния договор ГПР е в размер на 49,89%, като в общите условия се съдържа информация относно неговото формиране /чл.5/. Към датата на сключване на процесния договор са приети разпоредбите на ал. 4 и ал. 5 на чл. 19 от ЗПК, в сила от 23.07.2014г., според които годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, а клаузите в договори, надвишаващи този размер, се считат нищожни. Договорения между страните ГПР от 49,89% не надхвърля петкратно размерa на законния такъв за времето на сключване на договора от 10,00%, при определения от БНБ основен лихвен процент /0%/ и 10 пункта надбавка. Видно е още, че е договорен фиксиран лихвен процент, поради което и разпоредбата на чл.11, т.9а ЗПК в случая е неотносима. Ето защо съдът намира, че не е налице твърдяната в този смисъл недействителност на договора.

Не се споделят и изводите на ВРС за нищожност на клаузата за договорно възнаграждение като противоречаща на добрите нрави, съотв. за нейната неравноправност. Съгласно договора уговореният ГЛП е в размер на 41,17%. С оглед разпоредбата на чл.9 от ЗЗД обаче договорната свобода е ограничена както от повелителните норми на закона, така и от общоприетия морал. Спазването на принципа на добросъвестност и справедливост в гражданските и търговски взаимоотношения има за цел да предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. В съдебната практика принципно се приема, че изключително голямата разлика в престациите при договорите може да се приеме за противоречие с добрите нрави. Няма пречка страните да договарят цена над законната лихва, която е определена като минимална компенсация на лишаване от средства от извършено кредитиране, но чрез това договаряне не следва да се достига до резултат, несъвместим с обществения морал. Действително в случая договорения лихвен процент надвишава четири пъти законната лихва, но отчитайки обстоятелството, че се касае за рисково небанково кредитиране по занятие, при което цената на обичайно предлаганата услуга следва да покрива по-големи очаквани загуби от дейността, а това от своя страна налага по-големи лихви, липсата на предоставено обезпечение, както и съобразявайки размера на предоставената сума с този на уговореното възнаграждение и периода за издължаване на кредитния ресурс, то съдът намира, че горепосочената клауза не регламентира прекомерен размер на договорна лихва, който да обосновава нейната нищожност.

Що се касае до претендираното възнаграждение за закупен допълнителен пакет от услуги съдът намира следното: Съгласно приложеното към договора споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, посоченото възнаграждение се дължи при предоставяне от кредитора на една или всички от посочените услуги, а именно: 1) приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит; 2) възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски; 3) възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски; 4) възможност за смяна на дата на падеж и 5) улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства. Съдът намира, че така уговорените услуги касаят действия, свързани с усвояването и управлението на кредита, поради което и уговарянето на това допълн.възнаграждение противоречи на разпоредбата на чл.10а, ал.2 от ЗПК. Освен това видно от споразумението е уговорено, че „възнаграждението за предоставянето на тези допълнителни услуги става изискуемо с подписването на настоящото споразумение от страните по ДПК”.

Оттук се налага извода, че страните са се договорили за плащане срещу всяко конкретно упражнено от кредитополучателя преобразуващо кредитното правоотношение право. По делото нито се твърди, нито са представени доказателства, че правата, договорени в допълнителното споразумение са били упражнени от ответника. Следователно, таксуването с допълнителното споразумение на предоставени, но неупражнени права, въз основа на самото споразумение, без същото да е консумирано, е неоснователно и необосновано. Отделно от изложеното, обосновано би могло да се приеме, че по същество тази уговорка поражда значително фактическо оскъпяване на ползвания заем, тъй като по естеството си позволява на кредитора да получи сигурно завишено плащане, без това оскъпяване да е надлежно обявено на потребителя в съответствие с изискванията на специалните норми, ограничаващи свободата на договаряне при потребителско кредитиране (чл.19 ЗПК). Това е в очевидно противоречие както с изискванията на закона за добросъвестно кредитиране, така и с добрите нрави. Ето защо изводът на ВРС за недействителност на уговорката за възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги в размер на 3151,26лв. се споделя от настоящия състав, което обуславя недължимост на тази искова претенция.