Определение № 15848 от 22.08.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 15848 гр. София, 22.08.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-I-З, в закрито заседание на двадесет и първи август през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Александър Ангелов

Членове:

Петя Т. Стоянова Владимирова

Даниела Попова като разгледа докладваното от Александър Ангелов Въззивно частно гражданско дело № 20251100507013 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 413, ал. 2 вр. с чл. 274 и сл. ГПК.

Производството е образувано по частна жалба на „А1 България“ ЕАД срещу разпореждане от 05.05.2025 г. по гр. д. № 63009/2024 г. на СРС, 71 състав, с което частично е отхвърлено заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по отношение на сумата 16 639,90 лв. – неустойка за неизпълнение на договор за използване на електронни съобщителни услуги, и сумата 478,87 лв. – законна лихва за забава върху неустойката за периода 24.02.2024 г. – 20.10.2024 г. Жалбоподателят посочва, че неустойката за забава не противоречи на добрите нрави нито с оглед на нейния размер, нито с оглед на обстоятелството, че по своята същност тя компенсира вредите от неизпълнението на договора от страна на длъжника, като излага подробни съображения в тази насока, а също така изтъква, че длъжникът не е потребител, а търговец, и поради това не се ползва от специалните правила за защита на потребителите.

След като обсъди доказателствата по делото и доводите на жалбоподателя, съдът намира следното:

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по заявление на жалбоподателя „А1 България“ ЕАД за издаване на заповед за изпълнение за суми, представляващи неплатени месечни такси по договор за използване на електронни съобщителни услуги от 22.12.2023 г., сключен с длъжника „ВСД Агрогруп“ ООД, такса за събиране на просрочени задължения, неустойка, дължима при прекратяването на договора, и законна лихва за забава, начислена върху посочените суми. Както в заявлението, така и в допълнителна уточнителна молба, подадена от заявителя след получени от съда указания, ясно е посочено, че договорът между страните е прекратен поради неплащане на дължими месечни абонаментни такси от длъжника (тези такси се претендират като част от сумите по заявлението), като поради прекратяването на договора длъжникът следва да заплати и уговорената в общите условия към него неустойка, чийто размер се определя от месечните 1 абонаментни такси, дължими до края на срока на договора, които са в пълен размер, т.е. без уговорените отстъпки. Размерът на претендираната сума за неустойка при прекратяването на договора възлиза на 16 639,90 лв., а на претендираната законна лихва за забава върху нея за периода 24.02.2024 г. – 20.10.2024 г. възлиза на 478,87 лв. Заповедният съд е издал заповед за изпълнение за всички други претендирани суми, без посочената неустойка и законната лихва върху нея, като с обжалваното разпореждане е отхвърлил заявлението в тази част, приемайки, че уговорката за неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави.

Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК заповедният съд не издава заповед за изпълнение, когато искането противоречи на закона или на добрите нрави. В случая, включително доколкото длъжникът е търговско дружество и за него не се прилагат специалните правила за защита на потребителите на ЗЗП, следва да се съобрази дали претендираната неустойка влиза в противоречие с добрите нрави. В тази връзка следва да се посочи, че поначало е възможно неустойката да противоречи на добрите нрави, когато по начина на уговарянето си тя излиза извън присъщите обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции (така т.

3 на ТР № 1/2010 г. на ОСТК на ВКС). Същевременно трябва да се има предвид, че преценката за нищожност на неустойката поради противоречието с добрите нрави се извършва при преценка на конкретни факти и обстоятелства за всеки конкретен случай (както е посочено в мотивите към т. 3 на ТР № 1/2010 г. на ОСТК на ВКС, където само примерно са изброени някои критерии). Като се има предвид необходимостта да се съобразят конкретни факти и обстоятелства, които могат и често са поставени извън уговорките по договора, както и естеството на заповедното производство, при което, особено в хипотезите на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, заявителят не е необходимо да представя доказателства към заявлението, съответно съдът не може да прецени обстоятелства, които стоят извън съобщеното от заявителя, трябва да се приеме, че съдът може да откаже издаването на заповед за изпълнение поради нищожност на претендирана неустойка на посоченото основание само когато това обстоятелства явно и недвусмислено произтича от изложените от заявителя обстоятелства. При това следва да се съобрази, че заявителят е достатъчно само да индивидуализира претендираното вземане по основание и размер, а не е необходимо да изложи всички обстоятелства, свързани с отношенията между страните, за да обоснове действителността на претендираната от него неустойка, нито е възможно (и необходимо) да се представят доказателства в тази насока.

В конкретния случай заявителят е посочил от една страна, че сключеният между страните договор е прекратен поради неплащане на месечни такси от страна на длъжника, а от друга, че претендираната неустойка се дължи именно поради неизпълнението на договора от длъжника и при неговото прекратяване. Относно размера на неустойката заявителят е посочил, че той се определя от сбора от месечните абонаментни такси, без отстъпки, които биха били дължими до края на срока на договора, ако той не беше прекратен.

Уговорките между търговци за дължимост на плащане за стока или услуга, дори и тя да не е предоставена, ако това е станало поради поведението на получателя на стоката или услугата, не са непознати в търговската практика. Този вид уговорки са известни като take- 2 or-pay клаузи („вземи или плати“) и обичайно се срещат при договорите в областта на енергетиката, особено при търговията с природен газ, но приложното им поле не е ограничено само до тази сфера. Икономическият смисъл на това доставчикът на стока или услуга да получи цената от получателя , независимо че последният не я е получил (когато това се дължи на вина на получателя), е свързан с това, че по този начин рискът от неизпълнението на договора от страна на получателя на стоката или услугата се прехвърля върху него, вместо да остане за доставчика. Така доставчикът си гарантира получаване на плащането по договора, независимо от конкретното поведение на получателя.

В англосаксонската правна система, например, този вид уговорки не се възприемат като неустойки за неизпълнение на договора, а като вид плащане по него, като обикновено се поставя изискването договорът да е с продължително действие и да не е прекратен. В континенталната правна система тези уговорки също се срещат, но често се разглеждат като вид компенсаторна неустойка за неизпълнение на задължение по договора и съответно към тях са приложими ограниченията, които регулират неустойките (включително и нищожността поради противоречие с добрите нрави, позната на българската правна система). Тук следва да се посочи и че Съдът на Европейския съюз (СЕС) възприема подобни уговорки по-скоро като дължимо възнаграждение, макар това тълкуване да се прави в светлината на Директивата за ДДС (Директива 2006/112) и съответно с оглед целите на облагане с ДДС (видно и от посоченото от жалбоподателя решение на СЕС от 22.11.2018 г. по дело С-295/17 – т. 46 – 52 от него), независимо дали според националното законодателство тази уговорка представлява неустойка, компенсаторно обезщетение за вреди или друг вид обезщетение или възнаграждение (т. 68 от посоченото решение на СЕС).

Същественото в случая е, че СЕС, макар и да не е бил изрично сезиран с подобен въпрос, не намира принципна несъвместимост на подобен вид уговорки в търговски договори с правото на Европейския съюз (като при това разглежданият от СЕС случай в посоченото решение е конкретно по повод на уговорка в договор за предоставяне на телекомуникационни услуги), а доколкото правните системи на всички държави членки споделят сходни правни принципи, не следва такива договорни клаузи a priori да се считат за неприложими и в контекста на българската правна система (всъщност тяхната приложимост е видна и от някои от другите посочени от жалбоподателя решения, като напр. решение № 50104/11.08.2023 г. по гр. д. № 2639/2022 г. на ВКС, IV г.о.).

Следователно трябва да се приеме, че поначало е възможно да се уговарят клаузи в договор, сключен между търговци, които могат да се разглеждат като неустойка за неизпълнение на договора от гледна точка на българското право и които осигуряват на доставчика на определена услуга (включително на електронна съобщителна услуга) възможност да получи пълното дължимо по договора възнаграждение, дори и услугата да не бъде предоставена, включително когато договорът е развален или прекратен, когато това е станало поради поведението на получателя на услугата. Този вид неустойка обезщетява вредите за доставчика, които се изразяват в неполученото възнаграждение, което той е очаквал да получи, доколкото е изпълнявал договора до момента на развалянето му поради 3 неизпълнението от страна на получателя. Поради компенсаторния характер на неустойката и предвид това, че поначало договорите за предоставяне на електронни съобщителни услуги се сключват за определен период (минимален срок на обвързаност, ако се използва това понятие от посоченото решение на СЕС), не може да се приеме за очевидно, че неустойката би противоречала на добрите нрави, тъй като търговецът има право да получи пълния размер на възнаграждението по договора, за който са се уговорили страните.

В конкретния случай дали претендираната неустойка се определя въз основа на дължимото възнаграждение (месечни абонаментни такси) с или без предвидени по договора отстъпки също няма значение, тъй като заявителят не е посочил дали такива отстъпки са били договорени и са се прилагали между страните. Дори и отстъпки да са договорени по договора, това също не означава, че неустойката, която предвижда по същество да се заплати цялото възнаграждение без съобразяване на отстъпките, противоречи на добрите нрави, тъй като неустойката освен обезщетителна функция има и санкционна функция за неизпълнилата договора страна, която от своя страна определя и нейната обезпечителна функция по отношение на изпълнението.

В заключение, преценката дали конкретната неустойка, претендирана със заявлението за издаване на заповед за изпълнение, противоречи на добрите нрави, следва да обхване проверката на различни обстоятелства, които включват конкретните уговорки в договора и тяхното тълкуване, срокът, за който той е сключен, по какъв начин той обвързва страните и как се определя заплащането на цената по него, при какво неизпълнение той се разваля от жалбоподателя и съответно какви вреди понася последният при развалянето на договора, както и какви вреди обезщетява неустойката, а също и други обстоятелства, свързани с договора и отношенията между страните, за да се определи дали неустойката излиза извън присъщите функции. Всички тези въпроси могат да бъдат предмет на изследване само в евентуално исково производство. Поради това, доколкото поначало е възможно да съществува неустойката като претендираната от заявителя, следва да бъде издадена и заповед за изпълнение за претендираната неустойка, а съответно и за законната лихва за забава, дължимата върху нея.

С оглед на гореизложеното съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ разпореждане от 05.05.2025 г. по гр. д. № 63009/2024 г. на СРС, 71 състав, с което частично е отхвърлено заявлението за издаване на заповед за изпълнение.

ДА СЕ ИЗДАДЕ на „А1 България“ ЕАД, ЕИК 131468980, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Кукуш“ № 1 заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу „ВСД Агрогруп“ ООД, ЕИК 201127981, със седалище и адрес на управление гр. София, ж.к.

„Белите брези“, ул. „******** за заплащане на сумата 16 639,90 лв. (шестнадесет хиляди шестстотин тридесет и девет лева и 90 ст.) – неустойка за неизпълнение по договор за използване на електронни съобщителни услуги от 22.12.2023 г., както и на сумата 478,87 4 лв. (четиристотин седемдесет и осем лева и 87 ст.) – законна лихва върху неустойката за периода 24.02.2024 г. – 20.10.2024 г.