Определение № 1392 от 19.05.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1392 гр. София, 19.05.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Кристияна Генковска

Членове:

Анжелина Христова

Никола Чомпалов като разгледа докладваното от Анжелина Христова Касационно търговско дело № 20258002902317 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби и от двете страни против решение №366/28.03.2025 г., постановено по в.гр.д. №405/2022 г. по описа на Апелативен съд - София и по касационна жалба против постановеното по реда на чл.250 ГПК решение №1068/11.08.2025 г. по в.гр.д. №405/2022 г. на Апелативен съд - София.

Касаторката С. М. К. атакува решение №366/28.03.2025 г. в частта, в която е потвърдено решение №265122/29.07.2021 г., постановено по гр.д.

№11580/2012 г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която е признато за установено на основание чл.422 ГПК, че дължи на „Юробанк България“ АД /като универсален правоприемник на „Банка Пиреос България“ АД/ на основание чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.430, ал.1 ТЗ сумата до 36 882.54 евро, представляваща неплатена част от главница по падежирали вноски по Договор за банков кредит от 21.12.2006 г. (4 861.00 евро за 45 бр. от 26.03.2007 г. до 26.11.2010 г. и 32 021.54 евро за 158 бр. вноски за главница с настъпили падежи в периода от 26.08.2011 г. до 26.01.2024 г.), заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 15.05.2012 г. до окончателното плащане, както и в частта, с която същият е присъдил сумата 4 581.95 евро, представляваща неплатена възнаградителна лихва по Договор за банков кредит от 21.12.2006 г. за периода 26.02.2012 г. - 14.05.2012 г., за които вземания е издадена заповед за незабавно изпълнение от 01.06.2012 г. по гр.д. №23859/2012 г. на СРС, 52 състав, както и в частта, с която в полза на „Юробанк България“ АД са присъдени разноски за първоинстанционното производство до сумата от 2700.31 лева и в частта, с която на същата са присъдени разноски за заповедно производство до сумата от 2353.78 лева, както и в частта за разноските пред 1 въззивната инстанция.

В жалбата се твърди, че в обжалваната част въззивното решение е неправилно поради нарушение на процесуалния и материалния закон и необоснованост. Поддържа, че към датата на входиране на заявлението по чл.417, т.2 ГПК в Софийски районен съд няма неплатени и дължими вноски от страна на С. К. към „Юробанк България“ АД, което е видно и от влязло в сила съдебно решение № 7430/07.11.2017 г. по гр. дело №14982/2016 г. на Софийски градски съд. Съответно поддържа, че банката не е имала основание да обяви кредита за предсрочно изискуем поради начислени задължения в размер на 7 498.26 евро и не е следвало да се присъждат от съда падежирали вноски и да се прилага Тълкувателно решение №8/2017 г. на ОСГТК на ВКС.

Твърди, че е налице недопустимо въззивно решение, тъй като е налице произнасяне за бъдещи вземания, които са възникнали след подаване на заявлението по чл.417, т.2 ГПК (моментът, от който се счита за предявена исковата молба). Присъдените суми касаят период след депозиране на заявлението, като въззивното решение противоречи на т.18 от Тълкувателно решение №4/2013 г. по тълк. дело №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като самото право на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем не е възникнало. Съответно поддържа, че не е следвало да се присъждат падежирали вноски, а исковата претенция е следвало да бъде отхвърлена изцяло. Извън горното поддържа и възражението си за настъпила погасителна давност, тъй като са присъдени падежирали вноски за период от 26.08.2011 г. до 26.01.2024 г. Счита, че въззивното решение е очевидно неправилно, вкл. в частта, с която върху падежиралите в хода на делото вноски е присъдена законна лихва от подаване на исковата молба. Претендира отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявените искове. Претендира присъждане на направените по делото разноски за трите съдебни инстанции.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК.

Касаторката обосновава наличието на основанието по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК с твърдението, че съдът се е произнесъл с недопустим съдебен акт - за бъдещи вземания, които са възникнали след подаване на заявлението по чл.417, т.2 ГПК (моментът, от който се счита за предявена исковата молба).

Поддържа, че присъдените суми касаят период след депозиране на заявлението; че към датата на входирането му в Софийски районен съд няма неплатени и дължими вноски към „Юробанк България“ АД, поради което изобщо не е възникнало правото на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем. Подчертава, че в производството по иск по чл.422 ГПК не намират приложение правилата за изменение на иска чрез изменение на основанието или добавяне на ново. Счита, че не са приложими постановките на ТР №8/2017 г. на ОСГТК на ВКС.

Обосновава очевидната неправилност на въззивното решение в обжалваната част с твърдението за присъдени от съда погасени по давност 2 суми, въпреки ангажирано възражение в тази посока, както и присъдена законна лихва от 15.05.2012 г. върху вноски с настъпил падеж в периода от 26.08.2011 г. до 26.01.2024 г.

Касационната жалбоподателка сочи следните правни въпроси, обусловили изхода на спора: „1. За да се приеме, че е налице предсрочна изискуемост на кредитното задължение, следва ли да са налице и двете предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем? Липсата на първата предпоставка (обективен факт на неплащане на три последователни вноски) води ли до липса на правото за обявяване на кредита за предсрочно изискуем и основателност на иск по чл.422 ГПК за падежирали вноски?; 2/ При липса на обективния факт на неплащането към датата на депозиране на заявлението по чл.417, т.2 ГПК допустимо ли е производство по чл.422 ГПК за вземания възникнали след подаване на това заявление и исковата молба (т.е. бъдещи вземания) и следва ли да намери приложение в този случай чл.253, ал.3 ГПК?;

3/ Допустимо ли е предявеният иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК за установяване дължимостта на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж до приключване на устните състезания във въззивното производство, в случай, че е доказана само една от предпоставките за предсрочна изискуемост, а именно липса на уведомление до кредитополучателя, но не и обективно възникване на право да се обяви кредитът за предсрочно изискуем поради неплащане?; 4/ Допустимо ли е присъждане на законна лихва върху присъдени падежирали вноски в хода на съдебния процес с начална дата подаване на заявлението по чл.417 ГПК?; 5/ От кога тече погасителната давност по отношение на присъдени падежирали вноски, в случай, че липсва предсрочна изискуемост на цялото кредитно задължение?“ – с твърдение за противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т.18 от ТР №4/2013 г. по тълк.д. №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Ответникът по жалбата и ищец по делото „Юробанк България“ АД поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението в атакуваната му част. Оспорва доводите на касаторката за неприложимост на ТР №8/02.04.2019 г., тълк.д. №8/2017 г. на ОСГТК на ВКС.

Заявява, че жалбата е неоснователна по съображения, изложени в писмения отговор на касационна жалба.

С касационна жалба С. М. К. атакува и решение №1068/11.08.2025 г., постановено по в.гр.д. №405/2022 г. по описа на Апелативен съд - София, с което е отхвърлена молбата й с вх.№ 12023/05.05.2025 г. с искане за допълване на постановеното по същото дело решение №366/28.03.2025 г., като съдът се произнесе и уважи предявеното от молителката възражение за изтекла погасителна давност.

В жалбата се твърди, че атакуваното решение е неправилно поради нарушение на процесуалния и материалния закон и необоснованост.

3

Касаторката поддържа, че са незаконосъобразни изводите на въззивния съд, който е приел, че не е сезиран с валидно и допустимо възражение за изтекла погасителна давност, поради изтекла преклузия. Излага съображения, че възражението е направено за пръв път пред въззивната инстанция, тъй като едва във въззивната инстанция и след изменението в съдебната практика „Юробанк България“ АД променя искането си по делото като заявява евентуална претенция за присъждане на падежирали вноски за лихва и главница. Твърди, че присъдените падежирали вноски за период от 13 години /от 26.08.2011 г. до 26.01.2024 г./ и невъзможността на потребителя да направи възражение за давност, не кореспондира с нормите на Закона за защита на потребителите и Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Позовава се и на Тълкувателно решение №3/2023 г. по тълк. дело №3/2023 г. на ОСГТК на ВКС, че при уговорено погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, давностният срок за съответната част от главницата и/или възнаградителна лихва започва да тече съгласно чл. 114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска. Отделно счита, че ако въззивният съд е преценил, че не е сезиран с валидно възражение за давност, то следва да остави без разглеждане молбата по чл.250 ГПК, а не да я оставя без уважение по същество и то с допълнително решение.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.3 и ал.2, предл.второ и трето ГПК /очевидна неправилност и недопустимост/, като касационният жалбоподател сочи следните правни въпроси, обусловили изхода на спора: „1/ При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи откога тече съгласно чл. 114 ЗЗД давностният срок за главницата и/или за възнаградителните лихви - от датата на падежа за всяка вноска или от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост?; 2/ В кой момент се преклудира възможността на потребителя да направи възражение за давност срещу присъдени падежирали вноски за лихва и главница по договор за банков кредит, при положение, че в исковата молба банката претендира предсрочно изискуема главница?; 3/ Ако ищецът претендира предсрочно изискуемо вземане по договор за банков кредит, а въззивният съд присъди падежирали вноски, допустимо ли е възражение за настъпила погасителна давност от страна на потребителя ангажирано пред въззивната инстанция?; 4/ Кога настъпва преклузията за ангажиране на валидно възражение за погасителна давност срещу присъждане на падежирали вноски (лихва и главница) по договор за банков кредит, в хипотезата на предявена искова претенция на банка за присъждане на предсрочно изискуемо вземане?; 5/ Може ли по реда на чл.235, ал.3 ГПК да бъде зачетено възражение за настъпила погасителна давност от потребител, когато по същият ред са присъдени от въззивният съд падежирали вноски от въззивната инстанция?“ Обосновава очевидната неправилност с приетото от въззивния съд, че не е сезиран с валидно и 4 допустимо възражение за настъпила погасителна давност. Обосновава неговата недопустимост с оглед на това, че въззивният състав едновременно оставя без уважение молбата по чл. 250 от ГПК и приема, че не е сезиран с валидно и допустимо възражение за настъпила погасителна давност. Счита, че при тази хипотеза молбата по чл.250 ГПК е следвало да бъде оставена без разглеждане.

Ответникът по жалбата и ищец по делото „Юробанк България“ АД не представя писмен отговор в законоустановения срок.

С касационна жалба „Юробанк България” АД атакува решение №366/28.03.2025 г. по в.гр.д. №405/2022г. на Апелативен съд - София в частта, с която след частична отмяна на решение №265122/29.07.2021 г. по гр.д.

№11580/2012 г. на Софийски градски съд е отхвърлен предявеният от „Юробанк България“ АД срещу С. М. К. иск с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.430, ал.1 ТЗ за разликата над 36 882.54 евро до пълния присъден размер от 143 156.94 евро, представляваща неплатена част от главница по Договор за банков кредит от 21.12.2006 г., заедно със законната лихва върху тази разлика, считано от 15.05.2012 г. до окончателното плащане, както и претенцията за сумата от 3.04 евро, представляваща неустойка за забава по чл.7, ал.1 от Договор за банков кредит от 21.12.2006 г. за периода 26.12.2011 г.- 14.05.2012 г., за които вземания е издадена заповед за незабавно изпълнение от 01.06.2012 г. по гр.д. №23859/2012 г. на СРС, както и в частта, с която е отхвърлен искът по чл.430, ал.1 ТЗ за разликата над 143 156.94 евро до пълния предявен размер от 155 377.26 евро – главница по договора за кредит, и сумата 115.20 лева – разноски за нотариални такси, както и в частта, с която на основание чл.78 ГПК на банката са възложени деловодни разноски и адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство в размер на 4 987.23 лева, както и сумата от 1 007.08 лева деловодни разноски за въззивното производство.