Решение № 241 от 14.01.2025, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 241 гр. София, 14.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20231100506659 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 3819 от 14.03.2023 г., постановено по гр. д. № 30918/2022 г. по описа на СРС, 40-ти състав, са уважени предявените от П. С. Н. срещу М. А. С., С. И. С., и А. И. С. пасивно субективно съединени искове с правно основание чл. 108 ЗС, като е прието, че ищцата П. С. Н. е собственик на 5/6 идеални части от поземлен имот с идентификатор № *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-19/29.03.2010 г. на ИД на АГКК, с адрес: гр. София, р-н Овча купел, кв. Суходол, ул.

*******, целият с площ от 1050 кв. м., с трайно предназначение на територията: урбанизирана, с начин на трайно ползване: ниско застрояване /до 10м./, с номер по предходен план: 59, кв. 19, парцел III, при съседни поземлени имоти с идентификатори № ***, № ***, № ***, № ***, № ***, ведно с 5/6 идеални части от самостоятелен обект в сграда с идентификатор № *** с адрес: гр. София, кв. Суходол, ул. *******, вх. *******, който се намира на ет. № 1 в сграда с идентификатор № ***, разположена в поземления имот, с предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент, с брой нива на обекта: 1, с площ от 75 кв. м., при съседи: на същия етаж – няма, под обекта – няма, над обекта – самостоятелен обект с идентификатор № ***, от които 1/6 идеална част придобита въз основа на наследствено правоприемство от С. Т. С., починал на 21.11.2003 г., и 4/6 идеални части придобити чрез договор за покупко-продажба от 20.12.2021 г. обективиран в нот. акт № 16, том V, дело № 713/2021 г. на нотариус В.Г., като ответниците са осъдени да предадат на ищеца владението на 5/6 идеални части от гореописаните имоти.

Със същото решение ответниците М. А. С., С. И. С., и А. И. С. са осъдени да заплатят на ищцата, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 1816,22лв. – разноски по делото.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответниците М. А.

1

С., С. И. С., и А. И. С.,, чрез пълномощника им – адв. В. Ц., с надлежно учредена представителна власт по делото, в която са изложени оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост на изводите.

Изтъкват, че първоинстанционният съд не е обърнал внимание на въпроса какъв е статута от техническа и правна страна на първия етаж от построената в имота триетажна жилищна сграда и могъл ли е този етаж да бъде предмет на прехвърлителна сделка. Твърдят, че при положение, че първият етаж на жилищната сграда няма статут на самостоятелно жилище (на самостоятелен обект на правото на собственост), той не може да бъде предмет нито на прехвърлителна сделка, нито може да бъде придобит по давност, като такава сделка е нищожна на основание чл.26, ал.2 от ЗЗД, поради невъзможен предмет и годен обект на гражданския оборот. Поддържат, че в случая, нищожността се установява директно от съдържанието на Нотариален акт № 16, том V, дело № 713 / 20.12.2021 г., на нотариус В.Г. и от събраните по делото писмени доказателства. Изтъкват, по отношение на дворното място, че ако сградата е в режим на етажна собственост, а не на обикновена съсобственост, дворното място също представлява обща част и не може да се прехвърля самостоятелно, не може да бъде самостоятелен предмет на вещно-прехвърлителна сделка, по начина, по който е бил продаден с Нотариален акт № 16, том V, дело № 713 / 20.12.2021 г. на нотариус В.Г..

Считат, че след построяването на процесната жилищна сграда –къща, двата обекта на собственост в нея, покриващи изискванията за жилище, тъй като в тях са живели две семейства, са били разпределени фактически, като ищцата е възприела този факт на извършено доброволно неформално разпределение на етажите. Изтъкват още, че първоинстанционният съд, при анализа на свидетелските показания, неправилно е поставил акцента върху обстоятелството кога Ц. И.а С. се е преместила да живее при ищцата. Твърдят, че в отношенията между съсобственици не е изключено приложението на презумпцията на чл.69 от ЗС. Поддържат, че фактическото разделяне на наследствените (съсобствените) имоти, при което всеки от съсобствениците установи самостоятелна власт върху конкретен имот, живее постоянно в него със семейството си със знанието и без възражение на останалите и при липса на спорове относно начина на фактическо разпределение, ползването и стопанисване на имотите и без претенции за упражняване на права на съсобственик по чл.

30, ал. З или чл. 31, ал. 2 ЗС, са действия, които преценени комплексно, демонстрират промяна на намерението за своене и установяване на владение за себе си. Моли съда да отмени първоинстанционното решение и отхвърли предявените, както и да присъди направените по делото разноски.

Въззиваемата ищца – П. С. Н., чрез пълномощника си – адв. Д. М., в срока по чл.

263, ал. 1 ГПК, е подал отговор на въззивната жалба, с която оспорва същата, поддържайки че обжалваното решение е правилно и обосновано. Претендира разноски.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във 2 въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл.

272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:

Чрез петиторния осъдителен иск ищецът иска от съда със сила на пресъдено нещо да установи спрямо владелеца или държателя на процесната вещ, че правото на владение като правомощие от сложното право на собственост върху нея принадлежи на ищеца и въз основа на това установяване да се допусне по отношение на ответника, който я владее или държи, без да притежава правно основание за това, да предаде фактическата власт върху спорната вещ на собственика. Следователно, фактическият състав, при осъществяването на който възниква материалното притезателно право да се иска предаване фактическата власт, включва три юридически факта – две положителни и една отрицателна материална предпоставка. По силата на чл. 154, ал. 1 ГПК на ищеца принадлежи правното задължение да установи, че е титуляр на правото на собственост върху спорната вещ, както и че ответникът я владее или държи, а за да бъде отхвърлен осъдителният иск, ответникът е длъжен да установи, че упражнява фактическата власт върху вещта на вещноправно или облигаторно основание. Това доказване следва да бъде пълно и главно.

Предвид оплакванията в жалбата следва да се посочи, че в настоящия случай ищцата извежда правото си на собственост върху 1/6 ид. ч. от процесните поземлен имот и жилище от наследствено правоприемство от своя баща С. Т. С., а за останалите 4/6 ид.ч. от имотите обосновава твърдението си за правото си на собственост с наличието на деривативно придобивно основание – договор за покупко-продажба, сключен между нея и майка й Ц. И.а С. и обективиран в нотариален акт (НА) № 16, том V, дело № 713/2021г. на нотариус В.Г., с рег.№ 340 на НК, с район на действие РС-София (л. 5 и сл. от делото пред СРС). По делото не се спори, а и от представените по делото писмени доказателства се установява в отношенията между страните, че С. С. и Ц. С. са били собственици на процесните имоти в режим на съпружеска имуществена общност, както и че след смъртта на С. С., настъпила на 21.11.2003г . негови законни наследници са съпругата му, ищцата – негова дъщеря и И. С. – негов син, като последният е починал на 21.12.2007 г. и ответниците са негови законни наследници (съпруга и двама сина). Не е спорно и обстоятелството, че ответниците упражняват фактическа власт върху процесните имоти.

От гореизложеното следва, че бракът между Ц. С. и С. С. е прекратен със смъртта на последния през 2003 г., т.е. при действието на СК от 1985 г. (отм.). Следователно, съобразно чл. 19, ал. 1, чл. 26, ал. 1 и чл. 27 СК от 1985 г. (отм.) и чл. 9, ал. 1 ЗН, Ц. С. е станала собственик на 4/6 ид. ч. от имотите – по силата на прекратената съпружеска имуществена общност (СИО) и на наследственото правоприемство, а И. С. и П. С. Н. – на по 1/6 ид. ч., на основание наследствено правоприемство.

Също така не е спорно между страните, че на 20.12.2021г. Ц. С. се е разпоредил в полза на дъщеря си П. Н. с правата, които по силата на прекратената СИО и на наследственото правоприемство е притежавала върху процесните имоти, а именно 4/6 ид. ч.

В тази връзка възражението на нищожност на договора за покупко-продажба от 20.12.2021 г. поради невъзможен предмет, в частта за прехвърляне от Ц. С. на П. Н. на 4/6 идеални части от процесното жилище с идентификатор № ***, което се намира на ет. № 1 в сграда с идентификатор № ***, разположена в процесния поземлен имот, не е своевременно релевирано с отговора на исковата молба, а е въведено за пръв път едва във въззивната жалба, поради което е преклудирано. Но и по същество същото се явява неоснователно. В тази връзка следва да се отбележи, че действително, съгласно изложеното 3 в мотивите на Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2020 г., ОСГТК, въззивният съд е длъжен сам да установи основанията за нищожност на сделката, относима към правата на страните, ако по делото надлежно са въведени фактите или има доказателства, от които тя произтича. Доколкото невъзможността на предмета като основание за нищожност на сделките може да е правна или фактическа, то в случая не е налице нито фактическа невъзможност, нито правна такава, която да може да се установи от самия договор за покупко-продажба или да произтича от събраните по делото писмени и гласни доказателства. Видно от съдържанието на горепосочения НА, в който е обективирана сделката, имотът е описан с всички съществени индивидуализиращи белези като вид, местонахождение, площ, граници, етажност и др. (в този смисъл вж. Решение № 377 от 19.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 742/2010 г., II г. о., ГК, Решение № 1 от 31.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4495/2013 г., I г. о., ГК, Решение № 92 от 3.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1001/2014 г., II г. о., ГК и др.), макар да не са конкретизирани наличните в него помещения, като последното не е и необходимо в настоящия случай, тъй като се прехвърлят идеални части, а не обекта в неговата цялост. В допълнение следва да се отбележи, че в самата въззивна жалба е направено признание от ответниците, че процесният апартамент представлява годен за прехвърляне обект: „след построяването на процесната жилищна сграда – къща, двата обекта на собственост в нея, покриващи изискванията за жилище, тъй като в тях са живеели две семейства…“ (л. 7-гръб), а признанието на неизгоден за страната факт представлява най-пълното, достоверно и безспорно доказателствено средство.