Решение № 260365 от 09.02.2021, Районен съд - Пловдив

Р Е

Ш Е Н

И Е

№

260365 09.02.2021 година град Пловдив

В И М Е Т О

Н А Н А Р О Д А

ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVIII граждански състав, в публично заседание на първи февруари две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ СТОЯНОВ при участието на секретаря Радка Цекова, като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 6234 по описа на съда за 2020 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени са искове са обективно кумулативно съединени искове с правна квалификация по чл. 422 от ГПК, вр. с чл. 430 от ТЗ, вр. чл. 86 от ЗЗД.

Ищецът „Ти Би Ай Банк” ЕАД, ЕИК

*********, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Димитър Хаджикоцев” № 52-54 е предявил против М.С.Г., ЕГН ********** *** искове за признаване на установено, че ответникът дължи сумата от 682,72 лева – главница, произтичаща от договор за потребителски кредит № ***/11.08.2019 г., договорна лихва в размер на 114,02 лева за периода 15.02.2018 г. – 15.04.2019 г., обезщетение за забава в размер на 113,83 лева за периода 15.02.2018 г. – 18.11.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на постъпване на заявлението в съда – 28.11.2019 г. до изплащане на вземането, които суми са присъдени по ч.гр.д. № 19457/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив.

В исковата молба се твърди, че на 11.08.2017 г. между страните бил сключен договор за потребителски кредит №

***, по който на ответника била предоставена в заем сумата от 700 лева. Освен размера на кредита от 700 лева, се дължали още такса за оценка на риска – 95,20 лева, застраховка живот – 46,20 лева и застрахова безработица – 47,12 лева. Така общото задължение ставало 888,52 лева, разсрочено на 20 погасителни вноски, 19 от които в размер на по 55,37 лева и една в размер на 55,43 лева, при ГЛП от 26,35%. На 15.04.2019 г. е настъпил падежа на договора. За събиране на вземането си ищцовото дружество подало заявление за издаване на заповед за изпълнение, по което се образувало частно гр. дело № 19457/2019 г. на ПдРС и се издала заповед за изпълнение, но длъжникът възразил в срок и затова се предявявал настоящия установителен иск.

С оглед изложеното от съда се иска да постанови решение, с което да признае за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 682,72 лева – главница, произтичаща от договор за потребителски кредит № ***/11.08.2019 г., договорна лихва в размер на 114,02 лева за периода 15.02.2018 г. – 15.04.2019 г., обезщетение за забава в размер на 113,83 лева за периода 15.02.2018 г. – 18.11.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на постъпване на заявлението в съда – 28.11.2019 г. до изплащане на вземането. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата молба, с който оспорва претенцията на ищеца по основание и размер. Не оспорва обстоятелството, че между страните е сключен договор за потребителски кредит. Твърди , че ищецът не е изпълнил своите задължения по договора.

Навежда доводи за наличие на неравноправни клаузи ,включително за нарушена разпоредбата на чл.

11, ал. 1, т. 11и т.12 ЗПК, като в инкорпорирания в договора погасителен план не се съдържало информация относно отделните компоненти на месечните вноски и същият бил нищожен.

Съдът бил длъжен служебно да извърши проверка за наличие на неравноправни клаузи. Защитата на правата на потребителите е въздигната в конституционен принцип в разпоредбата на чл. 19, ал. 2 от Конституцията на РБ и е една от основните защити в политиките на Европейския съюз. В това отношение Законът за защита на потребителите реципира редица норми от европейското законодателство и в частност от Директива 93/13 за неравноправните клаузи в потребителските договори и Директива 98/27/ЕО на ЕП и Съвета за исковете за защита на потребителите.

Клаузите на общите условия били неравноправни, ако предвиждали обективна отговорност и санкциониране на потребителя без вина. За да бъде нищожна една клауза, когато не е уговорена индивидуално, е необходимо същата да бъде неравноправна. Общите уговорки, клаузите в Общите условия не са неравноправни сами по себе си, извън основанията по чл. 143 ЗЗП.

Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП включените в потребителските договори неравноправни клаузи са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално.

Следователно, за да бъде нищожна съответната договорна клауза, е необходимо наличието на две предпоставки: клаузата да бъде неравноправна; същата да не е уговорена индивидуално. В разпоредбата на чл. 143 ЗЗП законодателят е предвидил няколко критерия, чрез които може да се установи неравноправният характер на съответните договорни клаузи: 1/ клауза, сключена във вреда на потребителя, т. е. клауза, чрез която се злепоставят интересите на потребителя; 2/ клауза, която не съответства на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни правоотношения и равнопоставеността на съконтрахентите; 3/ клауза, която води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В чл. 143 от т. 1 до т. 19 ЗЗП са посочени 19 примера на неравноправни клаузи. Нормата, уреждаща неравноправните клаузи в потребителските договори, предвижда, че такава е всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата на доставчика и потребителя, като поставя изпълнението на задълженията на доставчика в зависимост от условия, чието изпълнение зависи единствено от неговата воля /т. 3/ и налага на потребителя да изпълни свое задължение дори ако търговецът или доставчикът не изпълни своите задължения /т. 14/.

Твърди, че са налице следните неравноправни клаузи в договора за потребителски кредит: По отношение на сумата 95,40 лева, представляваща такса за оценка на риска, дължима в деня на подписване на процесния договор- Уговорката за такса за оценка на риска е нищожна, тъй като не отговаря на изискванията на чл. 10а, ал. 4 ЗПК. Според тази разпоредба видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисионни, трябва да бъдат ясно ни точно определени в договора за потребителски кредит. Според тази клауза таксата е еднократна, дължима в деня на подписване на договора за кредит, финансира се от кредитора и се възстановява от потребителя с дължимите месечни вноски съгласно погасителния план и предвид заявеното му желание в искането-декларация.

Посочената уговорка не отговаря на разпоредбата на чл. 10a, ал. 4 ЗПК, тъй като е неясна - не става ясно за какво точно действие (услуга) се дължи въпросната такса. Следователно се заобикалят изискванията на закона и като такава клаузата е нищожна по аргумент на чл. 21, ал. 1 ЗПК. Доколкото оценката на риска предхожда сключването на договора, то тази дейност касае усвояването на кредита, във връзка с което кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони, на основание чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Клаузата противоречи и на чл. 16 ЗПК, която предвижда императивно задължение за кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя преди да предостави кредит на последния.

Клаузата, с която е уговорена такса за оценка на риска, на практика прехвърля върху самия длъжник финансовата тежест от изпълнението на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на кандидатстващите за кредит, вменени й с посочената нормата и води до неоправдано допълнително увеличаване на размера на задълженията по договора. От изложеното следва, че се касае за неравноправна клауза;

Договореният размер на годишния процент на разходите от 48.68% и възнаградителния лихвен процент от 26.35% надхвърлят императивния максимум на допустимия праг на разходите по кредита, определен в нормата на чл.19, ал. 4 ЗПК.От договора е видно , че е предоставен кредит в размер на 700 лв. и 93.32 лв. за сключване на застраховки или сума в размер на 793,32 лв. Сумата , която следва да бъде върната за погасяване на кредита е в размер на 1107,46 лв. или ГПР е в размер над определения по чл.19,ал.4 ЗПК .Съгласно чл. 19,ал(5) ЗПК клаузи в договор, надвишаващи определените по ал, 4, се считат за нищожни.

В процесният договор, в частта, в която се урежда дължимата договорна лихва е посочено, че същата се изчислява ежемесечно по метода на простата лихва върху остатъчния размер на главницата по договора. От така направената формулировка, на дължимата лихва не става ясно върху коя главница се изчислява същата, дали върху чистата стойност на кредита —700 лева или върху стойността на кредита плюс добавка на дължимите премии по договора за застраховка. Неяснотата на начина, по който се формира договорната лихва води като последица обявяване на същата за нищожна. С цел пълнота на изложението следва да се отбележи, че, ако в главницата, въз основа на която се определя договорната лихва се включат и дължимите такси по сключените застраховки е налице неравноправно договаряне, тъй като застраховките са допълнителни услуги, които кредитополучателят е пожелал да ползва и, които не следва да се включват в основата, която определя договорната лихва.

В процесния договор уговореното като размер на месечно плащане от 55,37 лева за 19 вноски и 55.43 лв. за 20-та вноска и посочени падежи на 20 брой погасителни вноски за периода 05.09.2017 г. -15.04.2019 г. - т.11,2 от договора, не съставлява погасителен план, по см. на чл. 11, т. 11 и т. 12 ЗПК. За да бъде прието, че определена уговорка между страните представлява погасителен план по смисъла на цитираните правни норми, следва да се съдържа на първо време информация за съответните плащания и срокове за това. Това изискване е спазено, доколкото ясно е посочено, че общият размер на дължимата по договора сума следва да бъде заплатена на 20 вноски в определен размер. Уговорен е падежа на първата дължима погасителна вноска, съответно на всяка една последваща такава. При това положение първата предпоставка е спазена.

На следващо място е въпроса, дали се съдържат съответните реквизити на погасителния план, посочен в т. 12 на чл. 11 ЗПК, а именно разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на база на лихвения процент, и когато е приложимо, допълнителните разходи. Анализа на цитираната норма на ЗПК предпоставя две изисквания, за да бъде приета една уговорка за погасителен план, а именно от една страна да е ясен размера на съответните плащания и срокове за това, а от друга да е осъществено разбиване по пера на това задължение, от която разбивка да е ясно какво е задължението за главница, за лихви и допълнителни разходи по договора за кредит, като такива се предвиждат. Във втората хипотеза на правната норма, уговорката обективирана в процесния договор за потребителски кредит не отговаря на императивните изисквания за закона, доколкото липсва разбивка на погасителните вноски. Не става ясно как се формира сумата от 55,37, респективно 55,43 лева съставляваща размер на месечна погасителна вноска, какъв е размера на главницата, на лихвите и на допълнителните разходи.

Процесният договор за потребителски кредит бил нищожен поради противоречие със закона, на осн. чл. 11, т. 11 и т. 12, вр. чл. 22 от ЗПК и на осн. чл. 23 ЗПК потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

Твърди , че сочения размер на договорна лихва не е този посочен от ищеца, тъй като договорът не е бил обявен за предсрочно изискуем и договорна лихва следвало да се начислява след падежиране на всяка вноска. Аналогично било и по отношение на възнаградителната лихва.Тя следвало да бъде изчислена на база на падежирането на вноските. Претендира разноски.

ПЛОВДИВСКИ РАЙОНЕН СЪД, след като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235, ал. 2 вр. чл. 12 ГПК, намира следното:

Видно от приложеното ч.гр.д. №

19457/2019 г. по описа на ПдРС, в полза ищцовата банка „Ти Би Ай Банк” ЕАД против ответника – М.Г. – кредитополучател, е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 29.11.2019 г. и изпълнителен лист от 02.12.2019 г. за сумата от