Определение № 74 от 09.01.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 74 гр. София, 09.01.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шести януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Бонка Дечева

Членове:

Ваня Атанасова

Атанас Кеманов като разгледа докладваното от Бонка Дечева Частно касационно гражданско дело № 20258003104671 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК.

Постъпила е частна касационна жалба, подадена от Г. Д. Н., приподписана от процесуалния му представител адв. А. С., против определение № 420 от 16.09.2025 г. по в. ч. гр. д. № 326/2025 г. на Апелативен съд-Бургас, с което е оставена без уважение подадената от него частна жалба против определение № 1826/16.07.2025г., постановено по гр.д. № 1212/2025г. на Окръжен съд-Бургас. С последното е върната исковата молба на жалбоподателя против Община Бургас и е прекратено производството по предявения от него иск против Общината с петитум да се признае за установено, че Общината не е собственик на поземлен имот с идентификатор ***по КККР на [населено място] с площ от 6 218 кв. и на построените в същия сгради с идентификатори ***, ***, ***. ***и ***.

В частната касационна жалба се твърди, че обжалваното определение е необосновано и неправилно. Изложени са твърдения, че за жалбоподателя е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск, защото влязлото в сила решение е по иск по чл. 108 ЗС, т.е. на друго основание и няма обективен идентитет между приключилия спор с влязло в сила решение и спора по предявени отрицателен установителен иск, а и решението по ревандикациония иск е постановено освен против жалбоподателя и против две други лица, а отрицателният установителен иск е предявен само от него.

В изложението по чл. 274, ал.4 във вр. с чл. 280, ал.1 ГПК е формулиран въпроса: следва ли съдът, при формиране на своите фактически и правни изводи да съобразява логическата връзка между фактите и евентуалното нарушаване на логическите правила, съставлява 1 съществено процесуално нарушение. По този въпрос се твърди противоречие с т.12 от ТР № 1 от 17.07.2001г. на ВКС, в което изрично се посочва, че съдът следва да съобразява логиката на нещата, а изграждането на нелогични изводи съставлява съществено процесуално нарушение. Твърди се противоречие с практиката на ВКС /Решение № 541/19.01.2011 г. по гр. д. № 1364/2009г. на II го., Решение № 142/30.05.2011г. на ВКС по гр. д. № 1471/2010г., II г. о, Решение № 20/20.11.2017г. на ВКС по гр. д. № 6179/2015г., I г.о, Решение № 54/24.07.2018 на ВКС по гр. д. № 2334/2017г., II г.о. и др. /, изискваща субективен и обективен идентитет, за да е налице непререшаемост на спора, съгл. чл. 299 ГПК, както и с практиката, изискваща съдът да се произнесе по всички наведени доводи и възражения.

Наведено е и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, като се твърди несъобразяване с Решение № 50080 от 26.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1814/2021 г., II г. о., ГК/, Решение от 16.04.2014г. по гр.д. № 436 / 2014г. на ВКС, І гр.о.; Решение № 41 от 26.02.2016г. по гр.д.

№4951 / 2015г. на ВКС, І гр.о.; Решение № 12 от 19.02.2014г. по гр.д. № 1840 / 2013г. на ВКС, І гр.отд.; Решение от 30.04.1957г. по гр.д. №2769 / 1957г. на ВКС, ІV гр.о..; Решение № 270 от 20.05.2010г. по гр.д. № 1162/2009г. на ВКС; Решение № 145 от 14.06.2011г. по гр.д.

№627/2010г. на ВКС, І гр.о.; Решение от 12.05.2004г. по гр.д. №2003г. на ВКС, І гр. От твърденията за противоречие на въззивното решение с тези решения на ВС и на ВКС е изведено твърдение за очевидната неправилност.

Данните по делото са следните:

Г. Н. е предявил против Община Бургас отрицателен установителен иск за собственост за поземлен имот с идентификатор ***по КККР на [населено място] с площ от 6 218 кв. и на построените в същия сгради с идентификатори ***, ***, ***. ***, ***, по която е образувано гр.д.№ 1212/2025г. на ОС-Бургас. Обосновал е правният си интерес с твърдение, че е придобил правото на собственост върху същия имот и сгради на основание давностно владение продължило повече от 65 години. Безспорно е установено, че с решение № 233/18.06.2019 г. постановено по гр.д. № 597/2017 г. на ОС-Бургас, потвърдено с решение № 116/10.01.2020 г. по в.гр.д. № 361/2019 г. по описа на БАС, последното недопуснато до касационно обжалване с определение № 20/20.01.2021 г. по гр.д. № 1810/2020 г. по описа на ВКС, І г.о., Г. Д. Н., М. Д. А. и К. С. А. са осъдени на основание чл. 108 ЗС да предадат на Община Бургас владението върху същия поземлен имот с идентификатор ***по КККР на [населено място] с площ от 6 218 кв. и на построените в него сгради с идентификатори ***, ***, ***, ***и ***и са отменени с нот.акт №77, том І, рег.№1551, дело №66/12 год. на нотариус под №255 и нот.акт №107, том І, рег.№2278, дело №73/16 год. на нотариус под №255.

Въззивният съд се е позовал на чл.298, ал.1 ГПК и е приложил чл.299 ГПК, за да приеме, че предявеният иск е недопустим поради това, че спора е разрешен със сила на пресъдено нещо, която обвързва страните и по предявения отрицателен установителен иск. За неоснователен е приет довода на жалбоподателя, че не е налице идентитет между страните и основанието между настоящия спор и спора, разгледан по гр.д. № 597/2017 г. на ОС-Бургас, защото ищецът Г. Н. е бил страна, ведно с още две лица – ответници по предявения от Община Бургас ревандикационен иск, относно спорните процесни имоти и иска е бил 2 уважен, като е признато за установено, че Общината е собственик и жалбоподателя и другите две лица са осъдени да предадат владението на тези имоти. Предвид уважаването на иска по чл. 108 ЗС в установителната му част е формирана сила на присъдено нещо относно правото на собственост и е неоснователен довода за липса на обективен идентитет между двата спора. Относно липсата на идентичност между основанието и петитума, изрично е отбелязано, че под основание не се има предвид правното основание на иска, а фактическите твърдения на ищеца, на база на които се извежда основанието на претенцията за собственост – давност, сделка и др. Апелативен съд-Бургас е съобразил, че по приклучилото дело е разгледано, но е прието за неоснователно направено възражение от ответнтиците, включително и от жалбоподателя за придобиване по давност на имотите, което е прието за неоснователно. Относно петитума е прието, че влязлото в сила решение, с което е прието, че общината е собственик е пречка да се установява противното – че тя не е собственик на същия имот.Посочено е, че изключение от правилото на чл.299 ГПК е налице, когато след приключване на съдебното дирене в последната инстанцията по същество са настъпили нови факти, защото те не са преклудирани с формираната сила на пресъдено нещо. Въззивният съд обаче е констатирал, че в обстоятелствената част на исковата молба не се твърдят нови факти, настъпили след влизане в сила на решението по гр.д.№597/2017г. на ОС-Бургас, на основание на които да се твърди, че ищецът е придобил право на собственост по давност, което да обуслови правен интерес и допустимостта на предявения отрицателен установителен иск против Общината, като Решение № 3/24.02.2022г. на КС постановеното по к.д. № 16/2021г., с което е обявена за противоконституционна разпоредбата на § 1, ал. 1 ЗДЗС има действие за напред, съгл. чл.151, ал.2, изр. 3 от Конституцията, т.е. от момента на влизане на решението в сила. Решението на КС е влязло в сила на 8 март 2022г., а решението по спора по чл.108 ЗС е влязло сила на 20.01.2021г. и не подлежи на преразглеждане на основание решението на КС. Не са преценени като нови факти, които да доказват, че общината не е придобила правото на собственост и посочените от жалбоподателя: протокол от 1921г. на Бургаската окръжна постоянна комисия, решение № 453/10.03.2015г. по адм. дело № 1078/2014г. на Адм.съд-Бургас и решение № 94-011474/25.01.2024г. на главния архитект на Общината (такъв документ не е представен по делото и не е ясно какво се твърди по отношение на него), защото Решението на Адм.съдБургас е влязло в сила през 2016г., докато искът по чл.108 ЗС е предявен през 2017г. Като преклудиран факт независимо дали е бил наведен, по аргумент от чл. 235, ал.3, във вр. с чл.

299 ГПК, който е могло да се наведе в хода на висащтостта на спора по гр.д.№ 597/2017г. на ОС-Бургас по чл.108 ЗС е преценено и посоченото в исковата молба за осъществена сделка покупко-продажба на имота от наследодателя на ищеца К. С. през 1920г. Затова е прието, че формираната сила на пресъдено нещо с влязлото в сила решение по иска по чл. 108 ЗС е отрицателна процесуална предпоставка за предявяване на отрицателният установителен иск, предвид забраната на чл. 299 ГПК.

Въззивното определение е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо. Съдът се е произнесъл по редовна въззивна частна жалба в обема, в който е сезиран и при наличие 3 на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт. Частният жалбоподател се позовава на основанието по чл. 280, ал.2, пр.2 ГПК, но не посочва защо счита обжалваното определение за недопустимо. Съдът също не констатира основание за недопустимост на обжалваното определение. Поради изложеното, не са налице основанията за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр. 1 и 2 ГПК.

Жалбоподателят твърди очевидна неправилност, изводима от мотивите на обжалваното определение, поради липса на обективен идентитет на влязлото в сила решение по иска по чл. 108 и предявения от него отрицателен уставновителен иск.

Това твърдение е неоснователно. То не е съобразено с установеното безспорно в доктритата и съдебната практика, че ревандикациония иск съдържа установителна част относно правото на собственост и осъдителна, относно предаване на владението или държането. След като с влязло в сила решение е уважен иск по чл.108 ЗС, със сила на присъдено нещо и задължителна сила /чл. 298 ГПК/ е установено между страните, между които и ищеца Г. Н.

/сега частен жалбоподател/, че общината е собственик на посочения недвижим имот на наведеното основание. Признатото на Общината право на собственост по отношение на жалбоподателя не се изгубва освен ако не се придобие от друг /чл. 99 ЗС/. Претендираните от частният жалбоподател права, включително и на основание придобивна давност са отречени с влязлото в сила решение. Затова ищецът е обвързан от влязлото в сила решение и не може да предяви иск, с който да се установи противното на вече установеното.

Формираната сила на пресъдено нещо може да бъде суспендирана само в производство по отмяна на влязло в сила решение, но при наличие на изчерпателно изброените основания за това в нормата на чл. 303, ал.1 ГПК.

Изводите на въззивният съд са съобразени с нормите на чл. 298 и чл. 299 ГПК, а постановеното определение не е очевидно неправилно поради противоречие с материално правна или процесуално правна норма. Основен принцип на гражданскя процес е непререшаемост на правен спор разрешен с влязло в сила решение. Затова и отводът за пирсъдено нещо е отрицателна процесуална предпоставка от категорията на обсолютните, за допустимост на предявен иск, за която съдът следи служебно. Тезата на касатора за това, че само при пълен обективен идентитет е налице отвод за пирсъдено нещо не е съобразена със задължителната сила на влязлото в сила решение, с което уважен иск по чл. 108 ЗС и съдържанието на формираната сила на пресъдено нещо на това решение.

Не се констатира и противоречие с цитираните решения. В Решение № 541/19.01.2011 г. по гр. д. № 1364/2009г. на II г.о. е прието, че по-късно предявеният иск от същия ищец е основан на нови факти, настъпили след влизане в сила на предходното решение, постановено против наследодателя, а новите факти са били свързани с наследниците му. В това решение, решение № 54/24.07.2018 на ВКС по гр. д. № 2334/2017г., II г.о и решение № 142/30.05.2011г. на ВКС по гр. д. № 1471/2010г., II г. о. е даден отговор на въпроса за допустимостта на ревандикационен иск срещу универсални правоприемници и техните частни правоприемници /по сделка/ когато има влязло в сила решение по ревандикационен иск срещу наследодателя. Във всички случаи иска е предявен от същия ищец, но против правоприемници на ответника, по отношение на който е приключило производството. И по 4 трите решения иска е бил основан на нови факти, настъпили след влизане в сила на решението. При правоприемство е от значение за обвързаността на правоприемниците и кога е настъпило то – дали в хода на процеса или преди това. В цитираните решения е прието, че собственикът има право да защити собствеността си от всяко лице, което пречи на упражняването на правото на собственост, включително и срещу универсалните правоприемници на лице, по отношение на което има успешно проведен ревандикационен иск и неговите частни правоприемници по сделка. Настоящия случай не е такъв, защото ответникът, против когото е уважен иска по чл. 108 ЗС и който е обвързан от задължителната сила на влязлото в сила решение, вместо да го изпълни, иска да установи обратното на вече установеното, като предявява отрицателен установителен иск, което е недопустимо. В Решение № 20/20.11.2017г. на ВКС по гр. д. № 6179/2015г., I г.о. е разгледан въпроса за пределите на силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение, с което е отхвърлен иск за собственост на реална част от имот, намираща се по протежение на общата граница между два съседни имота. Настоящия случай не е такъв защото е уважен иск по чл.