Решение № 82 от 16.10.2023, Районен съд - Своге

РЕШЕНИЕ

№ 82 гр. гр. Своге, общ. Своге, обл. София, 16.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СВОГЕ в публично заседание на тринадесети септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Румен Ат. Стойнов при участието на секретаря Мария Н. Т.а Кръстанова като разгледа докладваното от Румен Ат. Стойнов Гражданско дело № 20221880100596 по описа за 2022 година и за да се произнесе, взе предвид следното :

Настоящото дело е образувано по искова молба подадена от „АПС Бета България” ЕООД, ЕИК 203374133, със седалище и адрес на управление в гр.

София, бул. „България” № 81 В, чрез пълномощник на управителите, против Т. Р. Т. от гр. С., ул. „...” № , ЕГН ********** . Налице е едно нетипично възникване на исковия процес, след подадено възражение по заповед за изпълнение, като ищецът го е иницирал за да може установи съществуването на вземанията си. Исковете са положителни установителни и се смятат предявени от момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от Гражданския процесуален кодекс ( ГПК) – 30.03.2022 г. По постъпилото заявление е образувано ч.гр.д.

№ 483/2022 г. по описа на Районен съд Своге и е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК с № 280 от 17.08.2022 г. за сумата от 730,70 лева – главница по договор за кредит, ведно със законната лихва за период от 30.03.2022 г. до изплащане на вземането, сумата от 337,76 лева – законна лихва за забава по договор за кредит за период от 31.05.2016 г. до 23.02.2021 г., сумата от 107,10 лева – договорна възнаградителна лихва върху главница по договор за кредит за период от 31.05.2016 г. до 31.05.2017 г., сумата 237,73 лева – законна лихва за забава по договор за предоставяне на поръчителство за период от 23.02.2021 г. до 02.03.2021 г., сумата 589,68 лева – представляваща главница (възнаграждение) по договор за представяне на поръчителство, ведно със законната лихва за период от 30.03.2022 г. до изплащане на вземането, както и сумата от 140,06 лева разноски по делото, от които 100 лева юрисконсултско възнаграждение – определено съгласно чл.

78, ал. 8 ГПК и изчислено според Наредбата за заплащането на правната помощ, както и 40,06 лева заплатена държавна такса.

1

Вземанията претендирани от ищеца представляват неизпълнени парични задължения на ответника, които произтичат от Договор за кредит с № 659755, сключен на 26.04.2016 г. между Т. Т. (кредитополучател) и „Кредисимо” ЕАД (кредитор), обезпечен чрез сключен на същата дата договор за предоставяне на поръчителство между „Ай Тръст” ЕООД и Т. Т., като с договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 02.03.2021 г.

„Кредисимо” ЕАД и „Ай Тръст” ЕООД са прехвърлили своите вземания към длъжника на „АПС Бета България” ЕООД.

Цената на исковете е 730,70 лева – главница по одоговор за кредит, 337,76 лева – законна лихва за забава по договор за кредит, 107,10 лева – законна лихва за забава по договор за кредит, 237,73 лева – дължима законна лихва по договор за предоставяне на поръчителство, сумата 589,68 лева – представляваща главница (възнаграждение) по договор за представяне на поръчителство, за които суми се иска от съда да признае за установено, че се дължат от ответника на ищеца, като се претендират още и направените разноски.

От страна на ответника е подаден писмен отговор. В него той признава, че е сключил договор с „Кредисимо” ЕАД, но твърди, че задълженията по него са изцяло изплатени, като посочва, че не е уведомен за извършената цесия. По делото постъпи и писмено становище от адв. Д. П., пълномощник на ответника. В него се твърди, че исковете са допустими, но неоснователни.

Посочено е, че кредитополучателят не е бил уведомен за извършената от кредитора продажба на вземанията. Наведени са доводи за недействителност на договорите за потребителски кредит и за поръчителство, както и за неравноправни клаузи в тях, по смисъла на глава шеста от Закона за потребителския кредит (ЗПК).

В открито съдебно заседание пълномощникът на ответника поддържат съображенията изложени в становището. От процесуалния представител на дружеството-ищец постъпи молба, в която се излагат съображения по съществото на спора, както от фактическа, така и от правна страна.

По делото са събрани писмени доказателства и е приложено е ч.гр.д. № 483/2022 г. по описа на Районен съд Своге.

Свогенският районен съд, първи състав, като взе предвид становищата на страните и съобразявайки събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, прие за установено следното от фактическа страна и от правна страна :

От приобщените по делото писмени доказателства безспорно се установява, че на 26.04.2016 г. между Т. Т. и „Кредисимо” АД е сключен Договор за потребителски кредит № 659755. Договорът е за сумата от 1000 лева, която е следвало да бъде върната на 13 месечни вноски, при фиксиран годишен лихвен процент 41,24 % и годишен процент на разходите (ГПР) – 50 %. Според чл. 4, ал. 1, предл. 2 от договора, кредитът е обезпечен с поръчителство в полза на заемодателя, от одобрено от него юридическо лицепоръчител. По делото е приложен договор за предоставяне на поръчителство от 26.04.2016 г. между „Ай Тръст” ЕООД и ответника, съгласно който поръчителят се задължава да отговаря спрямо „Кредисимо” АД за изпълнението на всички задължения произтичащи от договора за 2 потребителски кредит, като таксата за предоставяне на поръчителство е в размер на 958,36 лева – платима на месечни вноски според погасителния план.

По своя характер сключения между страните договор за потребителски кредит е такъв по чл. 9, ал. 1 ЗПК и за него, по силата на чл. 24 ЗПК, се прилагат нормите на чл. 143 – 148 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП). Съдът, съобразявайки приетите по делото доказателства и относимите правни норми, намира, че сключения между Т. Т. и „Кредисимо” АД договор за предоставяне на потребителски кредит съдържа неравноправна клауза, която го прави частично недействителен. Конкретно такава е клаузата посочена в чл. 4 от договора, относно обезпечаването на задълженията на кредитополучателя по договора за кредит с гаранция от „Ай Тръст” ЕООД в полза на „Кредисимо” АД.

Съдът приема, че уговорката съдържаща се в чл. 4 от договора за кредит е неравноправна и поради това нищожна. Кредиторът разполага със задължение и с достатъчно много източници на информация, за да оцени предварително кредитоспособността на потребителя (чл. 16 ЗПК) и ако оценката му е лоша, той вместо да сключи договор може да откаже да предостави кредит (чл. 18 ЗПК). В случая, включването на клаузата за обезпечение на задълженията по кредита противоречи на закона, като на практика тази клауза прехвърля риска от неизпълнение на задължението на кредитора за предварителна оценка на кредитоспособността на длъжника върху последния и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията му. Непредставянето на обезпечение само по себе си не води до някакви вреди на заемодателя. Такива биха възникнали едва при неизпълнение на задължението на заемателя за връщане на заетата сума и невъзможност за удовлетворяване от имуществото му. Този риск следва да се съобрази от заемодателя към момента на сключване на договора за заем и да намери отражение при вземането на решение за отпускането му, а не предварително да се постави условие за предоставяне на обезпечение.

Посоченото навежда на извод, че чл. 4 от договора за кредит съдържа клауза, която е неравноправна по смисъла на ЗЗП, а това я прави нищожна поради противоречие на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, т.е. на закона. Порокът на сделката поради противоречие със закона се състои в нарушаване на императивна правна норма и е установим при съпоставка на съдържанието на сделката с правилото на закона. В случая е налице уговорка, която води до значително неравновесие между правата и задълженията на кредитора и на потребителя.

По силата на чл. 7, ал. 3 ГПК съдът служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, като последният не е длъжен да посочи конкретна правна норма, на която противоречи договорна клауза.

Съдът намира, че нищожността на клауз ата по чл. 4 от договора за кредит, не води до нищожност на целия договор, тъй като той може да се приложи и без тях – чл. 146, ал. 5 ЗЗП. Така отпадат и възраженията относно годишния процент на разходите (ГПР) в писменото становище, защото те касят влиянието на нищожната клауза върху изчисляването му.

Относно договора за предоставяне на поръчителство, съдът приема, че 3 същият е изцяло нищожен, тъй като чрез него се цели заобикаляне на закона – чл. 19, ал. 4 ЗПК . Договорът за гаранция е потребителски, тъй като обезпечава изпълнението на потребителски кредит. Заобикалянето на закона е трудно установимо от съдържанието на договора, защото той се сключва в съответствие със закона. При това основание за нищожност, страните целят един неправомерен краен резултат, който се постига чрез сключване на една или повече сделки, които не нарушават закона. В случая договора за предодставяне на гаранция се сключва с единствена цел да се оскъпи договорът за кредит, по такъв начин, че да се заобиколи ограничението на чл.

19, ал. 4 ЗПК. В настоящия случай възнаграждението, което е договорено по посочения договор е следвало да бъде отразено в ГПР по договора за кредит, но това не е направено. Ако това беше направено, ГПР щеше да е почти два пъти по-голям – изчисление направено от съда на основание чл. 162 ГПК, като по този начин размера на ГПР щеше да е в директно противоречие с чл.

19, ал. 4 ЗПК.

По силата н а договор за цесия от 02.03.2021 г. вземанията са прехвърлени от страна на „Кредисимо” ЕАД и „Ай Тръст” ЕООД в полза на „АПС Бета България” ЕООД. Длъжникът може да възразява успешно за липса на уведомяване само ако едновременно с това твърди, че вече е изпълнил на стария кредитор или на овластено от този кредитор лице до момента на уведомяването. В случая няма такива данни и твърдения, като от страна на ответника не са представени доказателства, че е заплатил каквато и да е част от задълженията си по договора за кредит. Н а основание чл. 162 ГПК съдът намира, че размера на сумите съответства на претендираното.

При така установеното съдът намира, че предявените положителни установителни искове с правно основание чл. 422 във вр. с чл. 415 ГПК са процесуално допустими, а разгледани по същество са основателни и доказани за главницата и за лихвите – по договора за кредит, съответно са неосноватни относно главницата и лихвата по договора за поръчителство.

Налице е валиден договор за кредит, изключвайки клаузата по чл. 4, по който ответната страна не е изпълнила изцяло своите задължения. Доказано е получаването на процесната сума, изискуемостта на вземанията за главница и лихви, както и размера им. В отговора ответникът изрично признава, че е сключил договор с „Кредисимо” ЕАД. Няма пречка кредиторът да прехвърли вземането, като то преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви. Предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника за прехвърлянето, но в случая това обстоятелство е без правно значение, тъй като липсват твърдения за извършени от ответника плащания на първоначалния кредитор. Договорът за поръчителство е изцяло нищожен, поради което вземанията, които произтичат от него, не се дължат.

При този изход от делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, съобразно с уважената част от исковете, ответникът ще следва да заплати на ищеца направените по делото разноски – за държавна такса и за юрисконултско възнаграждение. Съдът определя последното в размер на 100 лева, съобразно правилата на Наредбата за заплащането на правната помощ. Съдът дължи произнасяне и по разноските в заповедното производство, които следва да се 4 присъдят според установената част от вземанията. Ответната страна също има право на разноски, съобразно с отхвърлената част на исковете. По искането с правно основание чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът счита за неоснователно възражението на пълномощника на ищеца, тъй като не е налице несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, както и с обема на извършената работа. Адвокатското възнаграждение е съобразено с Наредба № 1 от 09.07.2004 г. на ВАС и е под минималните размери установени с нея.