Решение № 436 от 10.04.2025, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 436 гр. София, 10.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 16 -ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на трети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Величка Борилова

Зорница Гладилова при участието на секретаря Невена Б. Георгиева като разгледа докладваното от Зорница Гладилова Въззивно гражданско дело № 20251000500197 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.258 и следващите от ГПК.

С Решение № 547/16.10.2024 г., по гр.д.№ 432/2022 г.,Окръжен съд Враца e осъдил С. М. М. да заплати на М. В. В.: 1./ на основание чл.79,ал.1 във вр. с чл.240,ал.1 от ЗЗД сумата от 250 000 лева, представляваща главница по договор за паричен заем с поръчителство от 05.09.2018 г., ведно със законната лихва, считано от депозиране на исковата молба в съда 18.10.2022 г., до окончателното изплащане на задължението; на основание чл.79, ал.1 във вр. с чл.240, ал.2 от ЗЗД сумата от 15 000 лева, дължима като възнаградителна лихва по договор за паричен заем с поръчителство от 05.09.2018 г. за периода от 01.01.2019 г. до 31.12.2020 г., ведно със законната лихва, считано от депозиране на исковата молба в съда - 18.10.2022 г., до окончателното изплащане на задължението; на основание чл.92, ал.1 от ЗЗД сумата от 50 000 лева, дължима като неустойка за забава по договор за паричен заем с поръчителство от 05.09.2018 г., ведно със законната лихва, считано от депозиране на исковата молба в съда - 18.10.2022 г., до окончателното изплащане на задължението и на основание чл.78, ал.1 от ГПК направените разноски по делото в размер на общо 20 700 лева, от които 12 600 лева за платена държавна такса и 8100 лева за заплатено адвокатско възнаграждение.

Срещу това решение е депозирана въззивна жалба от С. М. М., който моли то да бъде отменено и исковете срещу него отхвърлени. Поддържа, че решението е постановено в противоречие със съдопроизводствените правила – съдът се произнесъл при нередовна искова молба; не обсъдил събраните по делото доказателства и не обосновал решението си. Неправилно съдът отменил определението, с което допуснал тройна съдебнопочеркова експертиза като не се произнесъл по искането за отвод на вещите лица. Съдът не съобразил, че съгласно Закона за ограничаване на плащанията в брой не било допустимо 1 предаването на сума в размер 250 000 лева в брой, както било отразено в договора за паричен заем. Съдът неправилно основал решението си единствено на заключението на единичната експертиза и на оспорения паричен договор за паричен заем с поръчителство, който удостоверявал получаването на сумата 250 000 лева. При тълкуване на клаузите на процесния договор не можело да се направи извод за предаване на сумата. Договорът на бил подписан от сочения в него поръчител, който бил дружество като същевременно не било доказано, че решението на общото събрание на това дружество е взело решение за сключване на договора.

Съдът като обсъди представените по делото доказателства и доводите на страните и съобразявайки правомощията си по чл.269 от ГПК, намира следното от фактическа страна:

Първоинстанционното производство е образувано по предявени от М. В. В. против С. М. М. обективно съединени искове с правно основание чл.79, ал.1 вр. с чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД и чл.92, ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата 315 000 лева, от които: 250 000 лева главница по договор за заем от 05.09.2018 г.; 15 000 лева възнаградителна лихва за периода от 01.01.2019 г. до 31.12.2020 г., дължима по същия договор за заем; 50 000 лева договорна неустойка за забава. Ищцата твърди, че по договор за заем от 05.09.2018 г. предоставила на С. М. сумата от 250 000 лева, която сума съгласно чл.2 се предавала в брой при подписване на договора и същият служел като разписка за предаването. С чл.3, ал.1 и ал.2 от договора, М. се е задължил да върне заемната сума в срок до 31.12.2020 г. и да заплати на заемодателя възнаградителна годишна лихва от 3%. На основание чл.9 от договора, при забава на заемателя за връщане на заетата сума, той дължи неустойка в размер на 1% от дължимата като главница сума за всеки просрочен ден, но не повече от 20%. В обезпечение на задължението си, С. М. подписал в полза на М. В. Запис на заповед от 05.09.2018 г. за сумата в размер на 250 000 лева. Уговорено било поръчителство от страна на "Код ГМ" ЕООД, представлявано от С. М. М.. Ищецът е поискал от съда да осъди ответника да му заплати посочените суми, ведно със законна лихва по всеки от тях, считано от депозиране на исковата молба в съда до окончателното изплащане на задълженията.

Претендирал е направените по делото разноски.

Ответникът С. М. М. оспорва редовността, допустимостта и основателността на исковата молба. Поддържа, че не е бил в заемни правоотношения с ищцата и не е подписвал представените с исковата молба договор за паричен заем с поръчителство и Запис на заповед. М. В. била счетоводител на представлявана от М. фирма - "Булпласт - 2013" ЕООД, поради което имала достъп до личните му данни, подписа му и изписването на имената му под редица документи. Пълномощията й като счетоводител били оттеглени от М. през м. януари 2023 год., когато той е уведомен от АВ за наложени възбрани върху недвижими имоти след допуснато по настоящето дело обезпечение. Освен счетоводител, В. била и заявител и съставител на финансовите му отчети. Сочи неоснователност на исковете поради нарушаване на Закон за ограничаване на плащанията, тъй като М. В. не представила доказателства сумата от 250 000 лева да е преведена по банков път на ответника С. М..

Представен е договора за паричен заем с поръчителство от 05.09.2018 г., сключен между М. В. В. в качеството на заемодател и С. М. М. в качеството на заемател, по силата на който заемателят предава в собственост на заемодателя в брой при подписване на договора /чл.2/ и договора служи като разписка, парична сума 250 000 лева, която заемателят се задължава да върне в срок 31.12.2020 г. /чл.3, ал.1 от договора/. С чл.3, ал.2 страните са се съгласили, че заемателят дължи годишна лихва върху предоставената в заем сума в размер на 3%. Съгласно чл.9, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 1 % от заемната сума за всеки просрочен ден, ако не я върне на падежа, но не повече от 20 % от цялата сума на заема.

2

Представен е Запис на заповед от 05.09.2018 г., по силата на който издателят С.

М. М. безусловно се е задължил да заплати без протест , без разноски и при представянето на записа на заповед сумата 250 000 лева на 31.12.2020 г. на М. В. В..

Представена е молба, подадена от С. М. М. до Окръжна прокуратура- Враца вх.№ 204/27.01.2023 г.

Представени са електронни разпечатки от два броя заявления обр. Г2, входирани в ТРРЮНЦ от М. В. В. за обявяване на ГФО на „Булпласт – 13“ ЕООДищцата и актуално състояние на "БУЛПЛАСТ-2013" ЕООД, ЕИК 202405145.

По делото е изслушана съдебно-почеркова експертиза, изготвена от вещото лице П. М. П.. От заключението на вещото лице, дадено след снемане на сравнителни образци на 08.01.2024 г., съпоставка и анализ на същите, както и на ръкописен текст и подписи на С. М. М., изпълнени в заявления за издаване на лични документи, че в приложените по делото в оригинал Договор за паричен заем с поръчителство от 05.09.2018 г. и Запис на заповед от 05.09.2018 г. с издател С. М. М., подписите са изпълнени от ответника и са автентични. Не са установени признаци за технически подправки.

От изслушаната във въззивното производство тройна съдебно-почеркова експертиза, изготвена от вещите лица Г. А. Л., Д. Г. Г. и Г. Х. Т., се установява, че ръкописните текстове със съдържание: „С. М. М.“ в представените договор за паричен заем с поръчителство от 05.09.2018 г., между М. В. В. /заемодател/ и С. М. М. /заемател/, за сумата от 250 000 лева, запис на заповед от 05.09.2018 г., от името на С. М. М., за сумата от 250 000 лева са написани от С. М. М.. Подписите, положени след ръкописните текстове със съдържание: „С. М. М.“ в представените договор за паричен заем с поръчителство от 05.09.2018 г., между М. В. В. /заемодател/ и С. М. М. /заемател/, за сумата от 250 000 лева, запис на заповед от 05.09.2018 г., от името на С. М. М., за сумата от 250 000 лева са положени от С. М. М..

При така установената фактическа обстановка, въззивният съд намира следното от правна страна:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК съдът се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбата.

При извършена служебна проверка въззивният съд установи, че обжалваното съдебно решение е валидно, като същото е процесуално допустимо.

Предмет на въззивното производство са обективно съединени искове с правно основание чл.79, ал.1 вр. с чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД и чл.92, ал.1 от ЗЗД.В исковата молба и уточнителната молба вх.№ 7545/21.12.2022 г. ищецът ясно е заявил, че основава исковата си претенция на сключения договор за заем.

Съгласно разпоредбата на чл.240 от ЗЗД, с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Договорът за заем е неформален и реален. Именно поради реалния характер на договора правата и задълженията между страните възникват от предаването на паричната сума, предмет на договора от заемодателят в собственост на заемателя. Договорът се счита сключен в момента, когато въз основа на постигнатото споразумение между страните едната даде, а другата получи в заем при поето задължение да ги върне, пари. Предаването на дадената в 3 заем сума е съществен елемент на договора, поради което установяването на предаването на сумата и поемането на задължение за връщането й от заемателя е доказване на договора за заем. Договорът се счита сключен със самото предаване на паричната сума и при поето насрещно задължение да се върне тази сума.

Предаването и получаването на сумата може да се доказва с всякакъв документ, изходящ от заемателя - разписка за предоставяне на сумата в заем, движение на парични средства от банковата сметка на заемодателя към банковата сметка на заемателя и свидетелски показания, но при спазване на ограниченията в чл. 164, ал. 1, т. 3 и ал. 2 от ГПК.

В тази насока е и съдебната практика /Решение № 777 от 08.11.2005 г. на ВКС по гр. д. № 1011/2004 г. 2-ро г. о., Решение № 875 от 11.01.2006 г. на ВКС по гр. д. № 431/2005 г., 2-ро г. о., Решение № 517 от 31.05.2007 г. на ВКС по т. д. № 956/2006 г. ТК, 2-ро т.о., Решение № 666 от 06.12.2007 г. на ВКС по т. д. № 387/2007 г., 1-во о., ТК и други/.

При наличие на частни документи, подписани от страните, които са ги съставили (договор за заем и Запис на заповед), същите съставляват доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от посочените в тях лица и удостоверените в тях факти са се осъществили така, както са посочени /в този смисъл е Решение № 43 от 26. 03. 2015 г. по гр. дело № 4638 / 2014 г. на ВКС, III г.о./.

Въззивният съд намира неоснователно възражението на въззивника, основано на чл.3 от Закон за ограничаване на плащанията в брой, който предвижда разплащанията над 10 000 лева да се извършват по банков път. Нарушаването на разпоредба не прави договора между страните недействителен, а представлява административно нарушение, което се наказва с глоба, в размер 25 на сто от общия размер на направеното плащане - ако е физическо лице, или с имуществена санкция в размер 50 на сто от общия размер на направеното плащане - ако е юридическо лице.

По делото е установено предаването на сумата от 250 000 лева от ищеца в заем на ответника. Извършеното от заемодателя плащане в брой на предоставената в заем сума, независимо че е в нарушение на Закона за ограничаване на плащанията в брой, не освобождава заемателя от неговото задължение по договора за заем да върне в договорения срок заемната сума. Ответникът не е твърдял да е върнал заетата сума и не е представил доказателства за тези обстоятелства. Предвид това въззивният съд намира, че сумата е дължима като върху нея се дължи и законна лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда до окончателното й изплащане, както е посочено и в решение № 230 от 13.07.2011 год. по т.д.№ 1088/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ отд.