Определение № 4245 от 23.09.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4245 гр. София, 23.09.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГО 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Дияна Ценева

Членове:

Теодора Гроздева

Елизабет Петрова като разгледа докладваното от Елизабет П.а Касационно гражданско дело № 20258002100631 по описа за 2025 година

Производството е реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по обща касационна жалба, подадена от Й. П. С. и Н. Г. С., и двамата представлявани от адвокат Л. и адвокат Ш., срещу решение № 603 от 20.05.2024 г., постановено по в.гр.д. № 2209/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 15.05.2023 г., постановено по гр.д. № 1070/2022 г. по описа на Софийски градски съд в обжалваните му части, с които е уважен предявеният от П. Й. С. против Й. П. С. и Н. Г. С. иск по чл.108 ЗС, имащ за предмет недвижим имот – апартамент в [населено място] с идентификатор ***по КККР на [населено място] и ответниците са осъдени да му заплатят обезщетение по чл.59 ЗЗД в размер на 3 423.72лева за периода от 13.06.2021 г. до31.01.2022 г.

Касационните жалбоподатели поддържат, че обжалваното решение е неправилно, необосновано и постановено при допуснати нарушения на процесуалния закон, както и е очевидно неправилно. Касаторите поддържат, че и първоинстанционният съд, и въззивният съд неправилно са установили фактическата обстановка по делото, което е довело до постановяване на порочно решение. Поддържат, че съдът неправилно е приел, че ищецът се легитимира като собственик на процесния имот по силата на договор за доброволна делба от 18.09.2001 г. Поддържат, че този договор е нищожен поради противоречие на закона, заобикалянето му и поради накърняване на добрите нрави. Поддържат, че договорът е нищожен и като симулативен. Поддържат, че в договора за делба не са посочени квоти на съсобственост, което е противоречие със закона. Поддържат, че поради нееквивалентност на 1 полученото в дял от съделителите, договорът за доброволна делба нарушава добрите нрави.

В изложението на основанията за касационно обжалване жалбоподателите молят решението на САС да бъде допуснато до касация като очевидно неправилно и поради това, че въззивния съд не е съобразил константна практика на ВКС- основания за селекция на жалбата по чл.280, ал.2, пр.3 и чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Поддържат, че въззивният съд не е изложил собствени мотиви, не е обсъдил наведените възражения от ответниците, не е изпълнил правомощията си на въззивна инстанция. Формулират следния въпрос, за който се твърди, че е решен в противоречие с практиката на ВКС:

1.Длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор или следва да се произнесе по въпроса за нищожността само ако заинтересованата страна е направила вьзражения за нищожност?

Касаторите считат,че обжалваното решение противоречи на следната съдебна практика на ВКС- Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2020 г., ОСГТК и решение № 28 от 7.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2847/2020 г., IVг. о., ГК.

Считат, че по формулирания въпрос, обусловил решаващите изводи на въззивния съд не е налице категорична и единна съдебна практика, налице е празнота в закона, поради което произнасянето от ВКС по него ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

В писмен отговор на касационната жалба ответникът П. Й. С., представляван от адвокат Б., оспорва наличието на основания за допускане на въззивното решение до касация. Поддържа, че решението е правилно, че съдът не е допуснал нарушение на процесуалния или материалния закон. Поддържа, че решението не е в противоречие с цитираната практика от касаторите, тъй като същите не са направили в законоустановените срокове възражение за нищожност на договора за делба. Поддържа, че въззивният съд изцяло се е съобразил с ТР № 1/2020 г. по т.д. №1/2020 г. на ОСГТК на ВКС при произнасяне по възможността служебно да провери договор за нищожност. По същество оспорва твърденията на касаторитеответници по делото, че договорът за доброволна делба е нищожен. Моли решението на САС да не бъде допускано до касация. Претендира да му бъдат присъдени направените разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.

Третото лице помагач В. С. не взема становище по отношение на касационната жалба и приложеното към нея изложение на основанията за допускане до касация.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ответници по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл.280, ал.3 от ГПК и е допустима .

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

Въззивният съд е възприел следната фактическа обстановка по делото: Приел е, че СГС бил сезиран с обективно и субективно съединени искове по чл.108 ЗС и чл.59 ЗЗД. Ищецът твърдял, че е придобил право на собственост върху описан недвижим имот по силата на 2 сключен договор за доброволна делба от 17.09.2001 г. Твърдял е, че в договора, в полза на първия ответник Й. С. било учредено вещно право на ползване върху процесния имот, но в тази си част договорът за доброволна делба бил нищожен на осн. чл. 18 ЗЗД, поради неспазване на предвидената в закона нотариална форма. Твърдял е, че ответникът и съпругата му обитавали процесния имот без основание. Претендирал е правото му на собственост да бъде защитено и ответниците да заплатят обезщетение за лишаването му от ползване на имота.

В срока за отговор ответниците оспорили исковете по основание, като първият от тях противопоставил на твърденията на ищеца учреденото в негова полза право на ползване върху имота с горепосочения договор за доброволна делба, а вторият – фактическото си съжителство с първия ответник в качеството му на ползвател.

Според въззивната инстанция безспорно било установено, че с договор за доброволна делба от 17.09.2001 г., сключен между ищеца П. С. и други трима съсобственици В. Г. С., Р. Е. П. и Д. Д., ищецът е получил в дял спорният недвижим имот, представляващ апартамент № ***в [населено място], [жк], ул.П., намиращ се в жилищна сграда № ***, с площ от 71.62 кв.м., нанесен в КККР като самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***. Със същия договор за доброволна делба /дял четвърти/ в полза на В. Г. С. и първият ответник Й. П. С., страните са учредили пожизнено право на ползване право върху описаните в дял първи недвижими имоти, сред които и процесният. Безспорно било също, че Й. С. не бил съсобственик на поделените с договора за доброволна делба имоти от 17.09.2001 г. и не е участвал в това си качество като съделител при неговото подписване.

Въззивният съд е приел извод, че е основателен доводът на ищеца за нищожност на договора за доброволна делба в частта, отнасяща се до клаузата, с която е учредено пожизнено право на ползване върху процесния имот в полза на първия ответник Й. С., на осн. чл. 26, ал.2 ЗЗД, поради неспазване на предвидената в закона форма. Посочил е, че договорът за доброволна делба в този случай имал смесен характер , а специалната форма за действителност , установена в чл.35, ал.1 от ЗС била само за разместване на имуществени блага поради делба. В конкретния случай ответникът С. не бил съсобственик и не е участвал в качеството на съделител в договора за доброволна делба, поради което учредяването на вещни права в негова полза следвало да бъде в нотариална форма. Ответникът нямал противопоставимо на ищеца годно правно основание /вещно или облигационно/, по силата на което да е носител на права върху спорния имот. Ответницата Н. С. обитавала чужда собственост, доколкото съпругът й не би могъл да предостави права, които нямал.

Въззивният съд е изложил мотиви за това, че са неоснователни въведените с въззивната жалба възражения от ответниците, че договорът за доброволна делба е нищожен. Посочил е, че довод против валидността на договора не е бил въведен от ответниците пред първата инстанция. Напротив, самите те черпели правата си от процесния договор, легитимирайки се за ползватели въз основа на учреденото с него право на ползване. Посочил е, че съобразно Тълкувателно решение №1/2020 г. от 27.04.2022 г. на ВКС съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от 3 заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. От мотивите на цитираното тълкувателно решение било видно, че съдът няма задължение да следи служебно за нищожност на правните сделки, основанието за която е заобикаляне на закона, накърняване на добрите нрави или привидност на сключената сделка, поради това, че недействителността не произтича от самата сделка , а от допълнителни правни или фактически действия на страните. Извел е извод, че в процесния случай служебното задължение на съда се свежда до проверка за нищожност, която произтича пряко от съдържанието или формата на сделката. Приел е, че договорът за доброволна делба е сключен в изискуемата от закона форма /чл. 35, ал. 1 ЗС/ и не съдържа клаузи, които да са в нарушение на императивни правни норми. Посочването на дяловете, които съсобствениците притежавали от имота, не било задължителен елемент от договора за доброволна делба /в този смисъл е посочил решение № 40 от 04.03.2014 г. по гр. д. № 5600/2013 г. на ВКС/, а липсата на еквивалентност в насрещните престации според съда не била достатъчна да обоснове извод за нищожност, поради накърняване на добрите нрави.

Съобразно изложеното въззивният съд е приел, че въведените за първи път пред въззивната инстанция доводи против валидността на договора от една страна били преклудирани, а от друга - процесуално недопустими, доколкото изхождали от страна, която няма правен интерес да атакува правна сделка, от която самата тя черпи права.

С изложеното въззивният съд е мотивирал извод за основателност на иска по чл. 108 от ЗС.

По отношение на иска по чл. 59 ЗЗД е приел, че обжалването е бланкетно, поради което и на основание чл. 269 ГПК произнасянето на първоинстанционния съд запазвало своя ефект.

Поради съвпадение на изводите въззивният съд е потвърдил обжалваното първоинстанционно решение.

Върховният касационен съд при преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване счита, че такива липсват.

Допускането до касация на обжалвано въззивно решение е в зависимост от доказването на предпоставки за селекция на касационната жалба. За наличието на част от тези предпоставки- посочените в разпоредбата на чл. 280, ал. 2 от ГПК, касационният състав следи служебно. За останалите предпоставки за допускане на въззивно решение до касация, посочени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 от ГПК, касационната инстанция проверя в рамките и съответно на сезирането от страна на касатора. Съгласно задължителните разяснения по тълкуването и приложението на закона, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване, е необходимо с решението си съдът да се е произнесъл по правен въпрос, такъв който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда, в противоречие със задължителната практика на ВС, ВКС, КС, СЕС или по въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. За да бъде допусната до касация подадената касационна жалба, следва жалбоподателят да е посочил конкретния правен въпрос, разрешен от въззивния съд, както и допълнителните предпоставки, предвидени в чл.

280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Формулираният от касаторът правен въпрос може да е материалноправен или процесуалноправен, но следва да е от значение за изхода по 4 конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, без да има за предмет правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. За да бъде селектирана касационната жалба и решението да бъде допуснато до касация, е необходимо касаторът да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Касационният съд не е длъжен и няма право да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства.