Решение № 73 от 10.02.2025, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 73 гр. Велико Търново, 10.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Теодорина Д.

Членове:

Димо Колев

АННА ДИМОВА при участието на секретаря Анита Люб. Бижева като разгледа докладваното от Димо Колев Въззивно гражданско дело № 20244100500928 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

Образувано е по въззивна жалба на Д. Л. Д. от гр. В. Търново, подадена от пълномощника й адв. Д. П. от ВТАК против решение № 1121/02.08.2024г. по гр.д. № 194/2024г. на ВТРС, с което е отхвърлен предявения от нея срещу ответницата Д. В. Р. иск с правно основание чл. 422 ал. 1 вр. чл. 415 ГПК за установяване на съществуване на вземане в размер на 880 лв. по запис на заповед от 05.10.2019г. с падеж 05.11.2019г., за което е издадена заповед за изпълнение № 879/15.09.2020г. по ч.гр.д. № 2158/2020г. на ВТРС, както и в частта на разноските.

Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, поради нарушение на материалния закон и поради необоснованост. Изтъква се, че при правилно установени от районния съд факти за съществуване на вземане по валиден запис на заповед, което не е погасено от издателя – ответник и което е прехвърлено надлежно на жалбоподателя с договор за цесия, неправилно е изведен правния извод за погасяване по давност на същото на основание чл. 537 вр. чл. 531 ал. 1 ТЗ. В тази връзка се сочи, че заповедта за изпълнение и изпълнителния лист по чл. 418 ГПК са издадени на 14.09.2020г., от който момент съгласно чл. 117 ЗЗД започва да тече петгодишен давностен срок, поради което се 1 възразява, че районният съд неправилно е приложил института на погасителната давност, като се е позовал на неотносими към конкретния спор тълкувателни решения на ВКС. По тези съображения се отправя искане до ВТОС да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да уважи изцяло предявената искова претенция с присъждане на разноски за двете инстанции.

В срока по чл. 263 ал.1 изр.1 ГПК ответната страна по жалбата е депозирала отговор, с който оспорва същата, като неоснователна и недоказана. Излагат се доводи, че първоинстанционният съд правилно и в съответствие с т. 17 от ТР № 4/2013г. на ОСГТК е направил изводи, че процесно вземане по запис на заповед е погасено по давност. Възразява се, че в случая са приложими правилата на чл. 531 ал. 1 ТЗ, а не на чл. 117 ЗЗД, включително и когато менителничния ефект има обезпечителна функция спрямо съществуващо между страните каузално правоотношение. В тази връзка се изтъква, че дори да се приеме за действителен договора за цесия, въз основа на него жалбоподателя е придобил несъществуващо вземане, тъй като то към него момент е било погасено по давност. Акцентира се, че подаването на заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение не поставя началото на исков процес и не прекъсва давността по см. на чл. 116 б. „б“ ЗЗД, както и че кредиторът е бездействал повече от три години и е предявил иска си едва на 11.01.2024г., след като давностния срок за вземането вече е бил изтекъл на 05.11.2022г. Допълва се, че в периода на бездействие следва да се включи и времето, през което кредитора след като е разполагал с заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист не е предприел действия за връчването им чрез съдебен изпълнител. В тази връзка се цитира съдебна практика, че при предявен иск по чл. 422 ГПК подаването на заявлението прекъсва давността само и единствено, ако изпълнението е предприето действително незабавно, респ. в разумен срок, при липса на бездействие от страна на кредитора. Навежда се оплакване за нищожност на процесната ценна книга, поради липсата на задължителни реквизити, доколкото посочените в нея „място на издаване“ и „място на плащане“ са непълни с посочване единствено на населено място, без конкретен административен адрес.

Отделно от това ответникът по жалбата оспорва жалбоподателят да е носител на спорното вземане на основание процесния договор за цесия, тъй като същият е с недостоверна дата и е създаден за нуждите на процеса, както и доколкото при сключването му цедентът не е предал на цесионера записа на заповед, който се е намирал в оригинал в кориците на заповедното производство. Възразява се, че страните по договора за цесия не са постигнали съгласие за прехвърляне на менителничните права на цедента по процесния запис на заповед и че при сключването му цесионера не е изразил воля нито за придобиване на процесното вземане, нито за цената за прехвърлянето му, което води до нищожност на договора за цесия. Изтъква се, че старият кредитор не е уведомил длъжника за прехвърляне на вземането по см. на чл. 99 ал. 4 ЗЗД. На следващо място се посочва, че процесния 2 менителничен ефект е обезпечавал предоставен на издателя му заем, но това вземане не е прехвърлено с договора за цесия, нито е доказано предоставянето на заетата сума.

Възразява се, че в случая се касае за потребителски кредит, а съгласно чл. 34 ал.1 ЗПК е забранено връщането му да се обезпечава чрез издаване на запис на заповед или менителница. Развиват се подробни съображения за недействителност на договора за заем, като противоречащ на разпоредбите на ЗПК, на чл. 152 ЗЗД и на чл. 143 ЗЗП. На последно място се излагат доводи за погасяване чрез плащане на процесното вземане, като подробно се посочват изплатените на кредитора суми. По тези съображения се отправя искане до окръжения съд да потвърди обжалваното решение с присъждане на разноски за въззивната инстанция.

Великотърновският Окръжен съд, в качеството си на въззивна инстанция, като съобрази наведените във въззивната жалба оплаквания, доводите на страните и като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ал. 1 ГПК от легитимирана страна, с правен интерес да обжалва постановения първоинстанционен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

В изпълнение на задълженията си по чл. 269 ГПК въззивният съд следва служебно да провери валидността на обжалваното решение и допустимостта му в обжалваната част. В изпълнение на тази проверка съдът намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост.

При проверка за неговата правилност въззивният съд приема за установено следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с положителен установителен иск по реда на чл. 422, ал.1, вр. с чл. 415, ал.1 от ГПК за установяване съществуване на вземане в размер на 880 лв. по Запис на заповед от 05.10.2019г., с падеж 05.11.2019г.

Ищецът твърди, че записа на заповед обезпечава получен от издателя му заем в размер на 880 лв. от поемателя по ценната книга със задължение за връщане не по – късно от 05.11.2019г. Ищецът сочи, че длъжникът не е върнал заетата сума, поради което поемателят въз основа на менителничния ефект се е снабдил със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по чл. 418 ГПК по ч.гр.д. № 2158/2020г. на ВТРС.

Ищецът уточнява, че на 15.11.2023г. вземането по записа на заповед му е цедирано от поемателя с договор за цесия от тази дата, за което ответникът е надлежно уведомен от ЧСИ С. К. Изтъква, че същият е възразил в срок срещу издадената заповед за изпълнение, поради което се предявява настоящият установителен иск. Претендират се 3 разноски за исковото и заповедното производство.

С отговора на исковата молба ответникът оспорва предявения иск като неоснователен и недоказан. Заявява, че ищцата не е придобила процесното вземане, тъй като договорът за цесия, сключен с поемателя е недействителен, като излага подробни съображения в тази насока. Твърди, че менителничният ефект е издаден за обезпечение на задълженията й по договор за заем от 05.10.2019 г., който договор обаче също е недействителен. Отделно от горното, сочи, че самият запис на заповед е нередовен от външна страна, както и че е погасила задълженията по договора за заем, чрез плащане. Прави и възражение за изтекла погасителна давност на вземането. С допълнителна молба уточнява периода и начина на връщане на дълга, чрез плащане на ръка и чрез превод по банкова сметка на посочена от кредитора лице. С тези доводи моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски.

При тези твърдения на страните и въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства се установява следното от фактическа страна:

Видно от представения в оригинал /лист 11 от ч.гр.д. № 2158/2020г. на ВТРС/ запис на заповед от 05.10.2019г. ответникът по делото като негов издател се е задължил безусловно и без протест да плати на поемателя И.Д. сумата от 880 лв.

Посочено е, че мястото на издаване на ценната книга е гр. В. Търново, падежа на задължението е на 05.11.2019г., а мястото на плащане в гр. В. Търново, ул. „Полтава“ № 7.

От приложеното ч.гр.д. 2158/2020г. по описа на ВТРС се установява, че въз основа на процесния запис на заповед в полза на поемателя по ценната книга е издадена заповед за незабавно изпълнение № 879/15.09.2020г. и изпълнителен лист по чл. 418 ГПК срещу ответника за сумата от 880 лв., както и за направените по делото разноски в общ размер на 277, 50 лв. Същите са получени от кредитора на 17.09.2020г., като на 15.11.2023г. той е прехвърлил вземането си по тях в общ размер на 1157, 05 лв. на ищеца по делото, с договор за цесия от 15.11.2023г. За принудителното събиране на процесната сума, последният е образувал изп.дело № 1112/2023г. по описа на ЧСИ С.

К, по което на 22.11.2023г. е изпратена покана за доброволно изпълнение /ПДИ/ до ответника, връчена му на 07.12.2023г. На същата дата длъжника бил уведомен за извършената цесия от цедента с писмено уведомление, връчено му чрез съдебния изпълнител. Ответникът е оспорил дължимостта на сумите по заповедта за изпълнение, за което е депозирал възражение в срока по чл. 414 ал. 2 ГПК.

Ответницата е представила извлечения от разплащателна сметка за извършени преводи в полза на трето неучастващо лице в размер на 3932, 91 евро в периода 07.12.2020г. – 07.05.2023г., както и в полза на поемателя по процесната запис на заповед в размер на 1146 евро за периода 02.06.2023г. – 30.06.2023г.

От разпита на свид. И.Д. се установява, че е над 10 пъти е давал пари назаем на 4 ответницата и че през 2019г. на три пъти общо й дал 880 лв., която тя не успяла да върне, поради което подписала процесния запис на заповед. Ответницата неуспяла да върне в едномесечния срок тази сума, както и към настоящият момент не е сторила това. Свидетелят отрича да е получавал плащания от ответницата в брой или на вноски. Потвърждава, че живее на семейни начала с третото неучастващо по делото лице в полза на което ответницата е извършвала преводи.

От показанията на свид. С.Д се установява, че ответницата е теглила заеми от свид. Д, като взетите от нея заеми през 2019г. връщала в периода от м. януари до м. ноември 2020г. с плащане на ръка на сумата от 290 лв. всеки месец. Свидетелката посочва, че знае от ответницата, че е превеждала пари по банковата сметка на жената, с която свид. Д живее, както и по неговата банкова сметка.

При така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи:

Предявеният иск за установяване вземането на ищеца към ответника е процесуално допустим, доколкото е предявен в срока по чл. 415 ал. 1 ГПК от кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, срещу която длъжникът е възразил в срок и има за предмет посочените в заповедта за изпълнение суми.

При предявен установителен иск по чл. 422 вр. чл. 415 ал. 1 ГПК, в хипотезата на издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед, делото има за предмет вземането на поемателя по редовен от външна страна менителничен ефект /т. 17 от ТР № 4/18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК, ВКС/. Този предмет не се променя, дори когато страните разкрият каузалното правоотношение, което представлява основание за поетото задължение. В този случай обаче в производството по чл. 422 ГПК на изследване подлежи не само валидността на менителничния ефект, но и каузалното правоотношение, когато направените въз основа на него възражения, имат за последица погасяване на вземането по записа на заповед.