Определение № 262 от 14.04.2020, Окръжен съд - Кюстендил
- Съд
- Окръжен съд - Кюстендил
- Дело
- Въззивно частно гражданско дело 146/2020
- Вид
- Определение № 262
- Подписан
- 14.04.2020
- В сила
- 14.04.2020
- Състав
- ВЕСЕЛИНА ДИМИТРОВА ДЖОНЕВА, ВАНЯ ДРАГАНОВА БОГОЕВА, ЕВГЕНИЯ ХРИСТОВА СТАМОВА
Цитирани разпоредби
- чл.127 ал.1 и 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл.127 ал.1 и 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл.128 т.1 и 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.128 т.1 и 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.274 - чл.279 · Граждански процесуален кодекс
- чл.274 ал.1 т.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.274 - чл.279 · Граждански процесуален кодекс
- чл.274 - чл.279 · Граждански процесуален кодекс
- чл.274 - чл.279 · Граждански процесуален кодекс
- чл.274 - чл.279 · Граждански процесуален кодекс
- чл.274 - чл.279 · Граждански процесуален кодекс
- чл.410 · Граждански процесуален кодекс
- чл.411 ал.2 т.2 и т.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл.411 ал.2 т.2 и т.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл.413 ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78 ал.8 · Граждански процесуален кодекс
- чл.26 · Закон за задълженията и договорите
- чл.92 ал.2 · Закон за задълженията и договорите
- чл.143 · Закон за защита на потребителите
- чл.143 - 148 · Закон за защита на потребителите
- чл.143 - 148 · Закон за защита на потребителите
- чл.143 - 148 · Закон за защита на потребителите
- чл.146 ал.1 · Закон за защита на потребителите
- чл.143 - 148 · Закон за защита на потребителите
- чл.143 - 148 · Закон за защита на потребителите
- чл.10а · Закон за потребителския кредит
- чл.10а ал.4 · Закон за потребителския кредит
- чл.12 ал.1 т.8 · Закон за потребителския кредит
- чл.19 ал.3 т.1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19 ал.4 · Закон за потребителския кредит
- чл.21 ал.1 · Закон за потребителския кредит
- чл.22 · Закон за потребителския кредит
- чл.23 · Закон за потребителския кредит
- чл.24 · Закон за потребителския кредит
- чл.33 · Закон за потребителския кредит
- чл.33 ал.1 · Закон за потребителския кредит
- чл.21 т.3 · Закон за правната помощ
- чл.13 т.2 · Наредба за заплащането на правната помощ
- чл.26 · Наредба за заплащането на правната помощ
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е №262 гр.Кюстендил, 14.04.2020.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Окръжен съд-гр.Кюстендил, гражданско отделение, първи състав, в закрито съдебно заседание на четиринадесети април, две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: Ваня Богоева
Членове: Евгения
Стамова
Веселина Джонева след като разгледа докладваното от съдия В.Джонева в.гр.д.№146/2020г. по описа на ОС-Кюстендил, и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на Глава
Двадесет и първа „Обжалване на определенията“, чл.274 – чл.279 от ГПК във вр. с чл.413 ал.2 от ГПК.
Делото е образувано по частната жалба на „***“ ЕООД, с ЕИК ********* със седалище и адрес на управление в гр.***, представлявано от управителя Я. Я., подадена чрез пълномощника ю.к.И. Т., против определение №117 от 29.01.2020г., постановено от Районен съд-Кюстендил по ч.гр.д.№146/2020г. по описа на същия съд, с което е отхвърлено изцяло депозираното от „***“ ЕООД заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК срещу Д.Л. С., с ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес в.с.***.
В частната жалба се прави искане за отмяна на разпореждането и за постановяване на съдебен акт, с който заявлението за издаване на заповед за изпълнение против длъжника да бъде уважено. Твърди се, че атакуваният съдебен акт е неправилен, поради необоснованост на изводите на съда и допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Излагат се аргументи в подкрепа на разбирането за съществуваща процесуална възможност за издаване на заповед за изпълнение за част от посочените в заявлението суми, поради което се сочи, че първостепенният съд е могъл да издаде такава за главницата, договорната и законната лихва за забава, вземането за каквито категорично не произтичало от клаузи с неравноправен характер. Алтернативно се поддържа, че заключението на първоинстанционния съд, че претендираните суми се основават на неравноправни клаузи е неправилно, като преди всичко сеизтъква, че преценката на съда, че договорът бил сключен при общи условия е погрешна, тъй като клаузите на същия са били индивидуално уговорени между страните. В частната жалба са изложени и съображения във връзка с вземането за неустойка, като е аргументирано разбиране, че заповедният съд е в невъзможност да извършва преценка за наличие на предпоставките за неравноправност по чл.143 от ЗЗП, която е генерална клауза за неравноправност на уговорките на потребителските договори. В конкретния случай, според дружеството, уговорената неустойка цели да обезщети евентуалните вреди от неизпълнението и не излиза извън присъщата й обезщетителна функция. При преценка за съответствие с добрите нрави, според жалбоподателя, следва да се отчетат и други фактори, вън от конкретното съдържание на договорната клауза, като - свободата на договаряне, равнопоставеността между страните, функциите на неустойката, както и възможността неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, като дори да се приеме, че неустойката е прекомерна, това не би я направило нищожна, а би предпоставило намаляване на нейния размер. По отношение на вземането за разходи за извънсъдебно събиране на задължението се поддържа, че вземането е изрично предвидено в договора, представлява функция на виновното неизпълнение на задълженията на заемателя и същевременно начисляването на такива разходи представлява законово предвидена възможност, по аргумент от чл.19 ал.3 т.1 от ЗПК.
Окръжен съд-Кюстендил, след като се запозна с материалите по делото, намира следното:
Частната жалба е допустима, като подадена в срок, от страна, която има право на жалба и срещу подлежаш на атакуване съдебен акт, в хипотезата на чл.274 ал.1 т.2 във вр. с чл.413 ал.2 от ГПК.
Преценена по същество жалбата се явява частично основателна. Съображенията за формирания извод се заключват в следното:
РС-Кюстендил е бил сезиран със заявление по чл.410 от ГПК, подадено от „***“ ЕООД против Д. Л. ., с ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес в.с.Шишковци, съдържащо искане за издаване на заповед за изпълнение срещу Стойкова за следните суми: 273.15 лева - главница, 19.50 лева - договорна лихва за периода от 20.11.2018г. до 09.04.2019г., 126.72 лева - неустойка за неизпълнение на задължение, 27.00 лева - разходи за извънсъдебно събиране на задължението, 22.80 лева - законна лихва за периода от 10.04.2019г. до 13.12.2019г., всички, произтичащи от договор за паричен заем с №3368858/12.11.2018г., сключен между „***“ ООД и Д.Л. С., които вземания са били прехвърлени с рамков договор за прехвърляне на парични задължение (цесия) от 30.01.2017г. и приложение №1 към същия от 01.08.2019г., в полза на „***“ ЕООД, ведно със законната лихва, считано от постъпване на заявлението в съда — 28.01.2020г., до изплащане на вземането, както и сторените деловодни разноски - 25.00 лева за държавна такса и 200.00 лева – възнаграждение за юрисконсулт, от които 50.00 лева по чл.13 т.2 от НЗПП за подготовка на документи за завеждане на дело и 150 лева по чл.26 от НЗПП- за защита по заповедно производство.
Заявителят е пояснил, че съгласно договора за кредит, кредиторът се е задължил и е предоставил на заемателя паричен заем в размер на 300.00 лева срещу задължението за връщане на тази сума, ведно с договорна лихва в размер на 26.13 лева, т.е. общо 326.13 лева, платими разсрочено на 21 седмични вноски, с последна погасителна вноска на 09.04.2019г. Дружеството е посочило още, че длъжникът по договора за кредит е поел задължение в 3-дневен срок от подписване на договора да предостави на заемателя обезпечение на задълженията му по договора, а именно: чрез поръчителство от две физически лица, които следва да отговарят на определени критерии, като се е съгласил, че при неизпълнение на това задължение ще дължи неустойка в размер на 147.84 лева, каквато е била начислена еднократно, поради неизпълнението от страна на Стойкова. Според заявителя, съгласно договора и/или Тарифата на дружеството-кредитодател, при забава на плащане на падеж на погасителната вноска с повече от 30 календарни дни, заемателят дължи на заемодателят суми за действия по събиране на задължението в размер на 9.00 лева, като таксата за направени разходи се начислява за всеки следващ 30 дневен период, през които има погасителна вноска, чието плащане е забавено с повече от 30 дни, като всички такси, които заемателят дължи не могат да надвишават 45.00 лева. Общият размер на начислената такса разходи е посочен да възлиза на максимално допустимата сума от 45.00 лева.
С обжалваното разпореждане Районен съд – Кюстендил е отхвърлил изцяло така подаденото заявление, позовавайки се на констатация за наличие на неравноправност и нищожност на клаузи от договора за паричен заем, поради неспазване на императивните изисквания, залегнали в ЗПК. Съдът е приел, че клаузата на чл.2 ал.1 т.6 от договора относно максимално допустимия размер на възнаградителната лихва не изпълва изискването на чл.12 ал.1 т.8 от ЗПК и чл.26 от ЗЗД, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва. За нищожни са приети и клаузите на чл.4 ал.2 и чл.11 от договора за паричен заем, уреждащи дължима неустойка при неосигуряване на обезпечение и начислени разходи и такса за извънсъдебно събиране на вземането, като са изложени подробни аргументи за това разбиране. Тъй като тези клаузи са приети за нищожни и евентуално неравноправни, КнРС е счел, че не съществува възможност за уважаване на заявлението частично, тъй като събирането на доказателства в заповедното производство е недопустимо.
Настоящата инстанция намира постановения от РС-Кюстендил съдебен акт– определение №117 от 29.01.2020г., имащо характер на разпореждане, за валиден и допустим такъв.
Извършвайки преценка относно правилността на разпореждането, ОС-Кюстендил счита същото отчасти за неправилно, а разглежданата жалба за частично основателна, поради следното:
За да бъде уважено искането за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК, заявлението следва да е редовно от външна страна, да отговаря на изискванията на чл.127 ал.1 и 3 и чл.128 т.1 и 2 от ГПК - да съдържа всички необходими данни, с оглед индивидуализиране на претендираното в заповедното производство парично вземане, както и да се установява изискуемостта му. Разпоредбата на чл.411 ал.2 т.2 и т.3 от ГПК, задължава съда служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на закона или на добрите нрави или дали не се основава на нервноправна клауза.
При анализа на изложеното в заявлението заемно правоотношение се установява, че с оглед качеството на кредитополучателя-физическо лице, по своята правна характеристика това правоотношение представлява договор за потребителски кредит, при който освен нормите на Закона за потребителския кредит и ЗЗД и с оглед качеството на кредитополучателя на „потребител“, приложими са и нормите на Закона за защита на потребителите - съгласно чл.24 от ЗПК, във вр. чл.143 - 148 от ЗЗП, като чл.146 ал.1 от ЗЗП прогласява неравноправните клаузи за нищожни, поради пряко противоречие с императивните норми, защитаващи потребителя, като по-слаба в икономическо отношение страна.
При посочените в заявлението обстоятелства, на които заявителят основава вземането си за главница и законна лихва за забава необосновано районният съд е приел, че претенцията за тези суми следва да се отхвърли поради вероятна неравноправност на част от клаузите на договора. Не е правилно разбирането на съда, че липсва възможност заявлението да се уважи отчасти. Напротив, подобна правна процесуална възможност е изрично уредена от законодателя по аргумент от чл.413 ал.2 от ГПК, а доводът, че частичното уважаване на искането за издаване на заповед за изпълнение налагало събиране на доказателства не държи сметка за естеството и целите на заповедното производство.
На първо място, заявителят е претендирал главница и законна лихва върху нея от датата на подаване на заявлението. Не е ясно какви са аргументите на първостепенния съд да счете, че за търсената като невърната дадена в заем сума липсват предпоставки за издаване на заповед за изпълнение. В ЗПК са въведени императивни изисквания – тези на чл.11 ал.1 т.7 – т.12 и т. 20, при неспазването на които договорът за потребителски кредит се явява недействителен, съгласно чл.22 от ЗПК. В случая, дговорът за паричен заем е сключен в писмена форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин, посочени са чистата стойност на кредита, годишният процент на разходите, фиксираният годишен лихвен процент по кредита, общият размер на всички плащания по договора, условията за издължаване на кредита от потребителя, датите на плащане на погасителните вноски и размерът на дължимата погасителна вноска. При недействителност на договора обаче, на основание чл.23 от ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Т.е. дори и в тази хипотеза даденото по силата на договора подлежи на връщане. Това разрешение не е съобразено от районния съд, който неоснователно е отказал да издаде заповед за изпълнение за главницата от 273.15 лева, върху която се дължи и законната лихва от подаване на заявлението – 28.01.2020., до изплащане на вземането.
На следващо място, претендирано е издаване на заповед за изпълнение и за лихва за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от датата 10.04.2019г., която е датата на деня, следващ падежа на последната погасителна вноска, до датата 13.12.2019г. – 22.80 лева. При положение, че липсва основание да се откаже издаване на заповед за изпълнение за главницата, липсва пречка да се уважи заявлението и за така търсената лихва за забава. Същата е била начислена в приложение на общия принцип за обезщетяване на кредитора при забава изпълнението на парично задължение, въздигнат в ЗЗД и нито основанието за дължимост, нито размерът на обезщетението са свързани с правилата на ЗЗП и ЗПК.
И в тази част обжалваното разпореждане е неправилно.
Въззивният съд не споделя и доводите на КнРС във връзка с нищожността на клаузата за договорна възнаградителна лихва. Според чл. 19 ал.4 от ЗПК, годишният процент на разходите (ГПР) не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, акто според ал.1 годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, в това число и лихвите. Установеният в договора размер на ГПР от 48.55% e съобразен с изискванията на посочената разпоредба, предвид обстоятелството, че годишния размер на законната лихва за просрочени парични задължения е определен в Постановление №100 от 29.05.2012г. на МС и е в размер на основния лихвен процент на БНБ в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта.
Разпечатката съдържа 27 от 48 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/39ca2673-a5f2-44e3-bd92-56c97b665728