Протокол № 42 от 21.01.2026, Районен съд - Смолян

ПРОТОКОЛ

№ 42 гр. Смолян, 21.01.2026 г.

РАЙОНЕН СЪД – СМОЛЯН в публично заседание на двадесет и първи януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Райна Русева при участието на секретаря Татяна Кишанова

Сложи за разглеждане докладваното от Райна Русева Гражданско дело № 20255440101194 по описа за 2025 година.

На именното повикване в 10:50 часа се явиха:

ИЩЕЦЪТ А. Б. М., редовно призована не се явява и не изпраща процесуален представител в съдебно заседание. Чрез адв. Д. Г. е постъпила с вх. № 357/19.01.2026 г., с която предявения иск се поддържа.

ЗА ОТВЕТНИКА ** ЕООД, редовно призовано, не се явява процесуален представител в съдебно заседание. Чрез юриск. Г.Г. е постъпила молба с вх. № 356/19.01.2026 г., с която се оспорва иска.

Съдът намира, че не са налице процесуална пречка за даване ход на делото и затова

О П Р Е Д Е Л И:

ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО.

Съдът

О П Р Е Д Е Л И:

ДОКЛАДВА се делото.

Предявен е иск от ищеца А. Б. М. срещу ответника „**“ ЕООД, с който се иска да бъде признато за установено, че Договор за предоставяне на потребителски кредит №1451703/03.04.2025 г., сключен между А. Б. М., ЕГН ********** и „**“ ЕООД, ЕИК ** е недействителен на недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

В исковата молба се твърди, че на 03.04.2025 г. между А. Б. М., ЕГН **********, в качеството му на „Кредитополучател“ от една страна и „**“ ЕООД, ЕИК ** в качеството му на „Кредитор“ е сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит №1451703/03.04.2025 г. (по-надолу „Договорът за заем“). По силата на сключения Договор за заем, Кредиторът е предоставил на Кредитополучателя сума в размер 1,000.00 лв., при условия: лихвен процент - 5.12 %; годишен процент на разходите (ГПР)- 49.93%; продължителност - 45 дни; обща сума за връщане - 1,051.20 лв. Съгласно чл. 6 от Договора за заем кредитът се обезпечава с Поръчителство предоставено от ** в полза на Дружеството. С одобряването от Дружеството на 1 предоставеното в негова полза обезпечение, уговорката свързана с обезпечението не може да се отмени нито от Кредитополучателя, нито от лицето, предоставило обезпечението.

Едновременно със сключването на договора за заем ищецът е сключил и Договор за поръчителство с посочено от Кредитора дружество - * * , за което дължи допълнително възнаграждение в размер на 321.16 лв., видно от приложената екранна снимка от профила на ищцата в платформата на ответника.

В резултат на всичко това, за използването на заем в размер 1,000.00 лв. ищеца ми е следвало да плати не описаните по договор 1,051.20 лв., а обща сума в размер 1,372.36 лв.

Договорът е недействителен, тъй като условието за сключване на договор за поръчителство с точно това дружество е на практика задължително условие за отпускането на заема, а възнаграждението по договора за поръчителство е на практика разход по кредита, без това да е отразено в ГПР. Конструкцията кредитор-дружество гарант е ноторно известна при небанковите финансови институции като конструкция с която се цели заобикалянето на законовите разпоредби относно максимално допустимото ГПР.

С оглед гореизложената фактическа обстановка и съдържанието на Договора за заем считам, че същият е нищожен поради следното:

При кандидатстване за потребителски кредит онлайн, потребителят трябва да избере обезпечение по кредита, за което са предоставени две опции: да избере гаранция с ** или Личен гарант/поръчител, което да бъде одобрено от кредитора. Ако потребителят не избере нито една от опциите, няма да успее да финализиира искането, т.е. няма да получи кредит.

Клаузата на чл. 5 от Договора за заем, възлага в тежест за кредитополучателя да осигури обезпечение с поръчителство, предоставено от * * в полза на кредитора. При внимателен прочит на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество тя представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставя избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение, така и какво да бъде то.

Въпросното условие е формулирано по начин, който да придаде вид, че съвсем друго лице поема задължение да е гарант на кредитополучателя пред кредитора и че този гарант предоставя някаква реална услуга, срещу която изглежда оправдано да му се плати възнаграждение, а всъщност кредитополучателят по този начин плаща о г р о м н а възнаградителна лихва на кредитора, на която е придаден вид, че представлява възнаграждение за гаранция.

В процесния случай възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция е пряко свързано с договора за паричен заем и представлява разход по него, тъй като икономическата тежест се понася от потребителя, който го заплаща наред с другите парични задължение по договора за потребителски кредит.

Нещо повече, кредиторът по договора за потребителски кредит получава плащане на възнаграждението за гаранта директно в патримониума си като сигурен доход, кумулиран към погасителните вноски. Така нареченото възнаграждение всъщност представлява пряк разход, свързан с кредита, доколкото същото се дължи, независимо дали отговорността на гаранта е ангажирана при евентуално длъжниково неизпълнение или не. Същевременно непредставянето на обезпечението по договора 2 за заем (ако беше възможно) не води до претърпяването на вреди или увеличаването на разходите за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора, а не след сключването на договора. Процесното възнаграждение води до неравенство на правата на страните, тъй като така се създават права само за едната страна по правоотношението - кредитора, която е икономически по- силната страна и не отговаря на изискването за добросъвестност.

Възнаграждението за гаранта всъщност представлява допълнително възнаграждение за кредитора под формата на т. нар. скрита възнаградителна лихва, уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

След справка в ТР по партидата на ответника е видно, че едноличен собственик на капитала на „**" ЕООД е именно дружеството „поръчител“ - **, така че двете дружества са несъмнено свързани и разпръскването на едно задължение на отделни части между съсобствени дружества с цел да се заобикалят разпоредбите на ЗПК касателно ГПР е заобикаляне на закона и противоречи на добрите нрави.

В случая сумата, определена за възнаграждение за предоставената от дъщерното дружество гаранция е разсрочена на вноски, съвпадащи с падежа на вноските по договора за заем, дължими заедно с погасителните вноски за главница и лихва по договора за заем. С кумулирането на възнаграждението към вноските по погасителния план още от самото начало, то посоченият размер на разходите по кредита за потребителя - ГПР, нараства значително с размера на възнаграждението от договора за предоставяне на гаранция. В случая посоченото ГПР в размер 49.66% е абстрактно посочено в някакъв размер, който формално отговаря на законовите изисквания колкото да фигурира в процесния Договор за заем. В случая в ГПР не са включени всички разходи, водещи до оскъпяване на кредита, а именно таксата възнаграждение за гарант. Следователно, този разход, който определено е известен изначално на кредитора, умишлено не е включен в изчисляването на ГПР и ГПР е посочен в размер значително по-нисък от реалния, което води до пълната недействителност на процесния Договор за заем.

Не са необходими специални знания за да се стигне до извод, че обявеният в Договора за заем ГПР в размер на 49.66 % при параметри: 1,000.00 лв. - главница;

1,051.20 лв. - обща сума, която кредитополучателят следва да върне 1 месечна вноска В действителност е значително по-висок при същата главница, същия срок на погасяване но обща сума в размер на 321.16 лв., ако възнаграждението, дължимо за Дружеството гарант бе включено в ГПР, както би следвало, предвид, че кредиторът всъщност е един, макар и опериращ формално чрез две дружества.

Нещо повече, в случая кредиторът привидно е дал възможност на кредитополучателите да изберат възможност личен гарант, за което кредиторът няма да получи допълнително възнаграждение, но си е запазил правото да не одобри личния поръчител, без да пояснява на какви изисквания той трябва да отговаря и защо би отказал. По този начин потребителят е на практика принуден да сключи възмезден договор за поръчителство с Мултитюд банк, чрез който кредиторът си гарантира допълнителна печалба.

Отношенията между кредитора и потребителя следва да се гледат в цялост, без значение, че е кредиторът формално е разделил задълженията на две свои дружества с цел да заобиколи максимално допустимият размер на ГПР.

3

При сключване на договора е допуснато нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, установяваща част от минимално необходимото съдържание на договора за потребителски кредит тъй като макар в договора да е посочен общия размер на задължението на потребителя, не е налице яснота относно размерът на отделните задължения, от които е формиран. Това е така, доколкото не се установява каква е общата стойност на задълженията след включване на установеното в договора за предоставяне на гаранция възнаграждение за поръчител. Възнаграждението по договора за поръчителство, макар и формално да не се дължи на кредитодателя, значително оскъпява кредита и следва да се включи в общите разходи по същия и в общата стойност на задълженията. В този смисъл е практика на Окръжен съд Пловдив, обективирана в Решение № 1647 от 22.12.2022 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д.

№ 2744/2022 г., Решение № 257 от 28.02.2023 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 91/2023 г., Решение № 752 от 2.06.2023 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1001/2023 г., Решение № 427 от 3.04.2023 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 116/2023 г.

Относно ГПР, "Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителя, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл, като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит, кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, , ал. 1т. 10 ЗПК." /така и Решение № 262394 от 15.07.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 3657/202! г. и редица други/.

Следва да се има предвид решение по дело С- 714/22 СЕС, с което е прието, че член 3, буква ж) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите уговорени към договор за потребителски кредит представляващи конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит попадат в обхвата на понятието "общи разходи по кредита за потребителя" по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието "ГПР" по смисъла на посочения член 3, буква и) какъвто е настоящия случай.

Прието е, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.

За пълнота на изложението следва да се посочи, че в Решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС е прието, че посочването в договор за кредит на по- нисък от деиствителния ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следователно относно цената, посочена в член 6, параграф 1, буква "г") от Директива 2005/29. След като посочването на такъв ГПР подтиква или може да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случаи не би взел, тази невярна информация трябва да се окачестви като "заблуждаваща" търговска практика на основание член 6, параграф 1 от тази Директива.