Решение № 1902 от 02.07.2026, Административен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 1902

Русе, 02.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Административният съд - Русе - I състав, в съдебно заседание на шестнадесети юни две хиляди двадесет и шеста година в състав:

СЪДИЯ:

ИВАЙЛО ЙОСИФОВ

При секретар НАТАЛИЯ ГЕОРГИЕВА като разгледа докладваното от съдия ИВАЙЛО ЙОСИФОВ административно дело № 20267200700394 / 2026 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 145 и сл. от АПК вр. чл. 172, ал. 5 от ЗДвП.

Образувано е по жалба на Т. П. К. от [населено място], общ. Бяла, обл. Русе, чрез процесуалния му представител, против заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 26-0247-000079/27.04.2026 г., издадена от полицейски инспектор в РУ Бяла при ОД на МВР – Русе, с която спрямо жалбоподателя е приложена принудителна административна мярка по чл. 171, т. 1, б. „з“, подб. „гг“ от ЗДвП — „Временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство (СУМПС) до решаване на въпроса за отговорността, но за не повече от 6 месеца“.

Жалбоподателят поддържа, че оспореният административен акт е издаден при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила от гледна точка на неговото съдържание — нарушение по чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК. Поддържа, че правното основание, на което е приложена мярката, изрично препраща към санкционната разпоредба на чл. 175, ал. 3 от ЗДвП. Сочи обаче, че вместо нея в оспорения административен акт е посочена само разпоредбата на чл. 140, ал. 1 от ЗДвП. Поддържа също, че актът е издаден при липса на фактическите предпоставки за това и в нарушение на материалния закон, тъй като липсва виновно извършено нарушение. Отново подчертава, че процесното основание за прилагане на ПАМ е свързано с извършване на конкретно административно нарушение — това по чл. 175, ал. 3 от ЗДвП, а според чл. 6 от ЗАНН административното нарушение е по дефиниция виновно деяние.

Възразява, че нито контролните органи, нито някой от другите наследници го е уведомявал, че след смъртта на наследодателя му П. В. К. регистрацията на автомобила — л. а. „Деу Матиз“ с рег. № [рег. номер], е била служебно прекратена. Сочи, че служебното прекратяване на регистрацията е факт, чието незнание обуславя извършването на деянието — управлението на 25.04.2026 г. на дерегистрирания автомобил по пътищата, отворени за обществено ползване, при условията на извинителна фактическа грешка — чл. 14 от НК вр. чл. 11 от ЗАНН. В тази връзка се позовава по аналогия на принципите, изведени в Тълкувателно постановление № 2 от 5.04.2023 г. на ОСС от НК на ВКС по т. д. № 3/2022 г., П. и Втора колегия на ВАС.

В допълнение сочи, че административният акт не съответства и на целта на закона, тъй като още със съставянето на АУАН регистрационните табели на автомобила и част 2 на свидетелството за регистрация № ********* са иззети на основание чл. 143, ал. 11 от ЗДвП, като по този начин е изключена възможността за управление на автомобила по пътищата, отворени за обществено ползване. Жалбоподателят поддържа, че последващото отнемане на неговото СУМПС по силата на оспорения акт съставлява непропорционална мярка, която, в нарушение на чл. 6 от АПК, надхвърля стриктно необходимото за постигане на целта на закона, като му причинява вреди, без реално да допринася за подобряване на пътната безопасност. Моли съда да постанови решение, с което оспорената заповед да бъде отменена. Претендира присъждане на направените деловодни разноски, за които представя списък (на л. 32 от делото).

Ответникът по жалбата — полицейски инспектор в РУ Бяла при ОД на МВР – Русе, чрез процесуалния си представител, оспорва същата като неоснователна. Подчертава, че при служебното прекратяване на регистрацията на основание чл.143, ал. 15 от ЗДвП — когато собственикът на МПС е починал и в шестмесечен срок от настъпване на това обстоятелство не е заявена промяна в данните за собственика от неговите наследници, законът не изисква последните да бъдат уведомявани за прекратяването на регистрацията. Подчертава, че жалбоподателят безспорно е знаел, че баща му е починал като основание за предприемане на предписаните от закона действия, а незнанието на правните последици от бездействието му съставлява не фактическа, а юридическа грешка, която не е извинителна. Моли съда да постанови решение, с което жалбата да бъде отхвърлена. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, съобрази доводите на страните и извърши служебна проверка на законосъобразността на оспорения административен акт, приема за установено следното:

Жалбата е подадена в срок, от процесуално легитимирана страна — адресата на акта, който е неблагоприятно засегнат от него, при наличие на правен интерес, поради което е допустима. Разгледана по същество, тя се явява основателна.

Заповедта за прилагане на ПАМ е издадена от материално и териториално компетентен орган, на когото правомощията за това са делегирани по надлежния ред и при предвидена в закона — чл. 172, ал. 1 от ЗДвП, възможност за това. С т.5 от заповед № 336з-5066 от 22.12.2023 г. на директора на ОД на МВР – Русе този орган е оправомощил, наред с други длъжностни лица, и полицейските инспектори VI – IV степен в РУ при ОД на МВР – Русе. Видно от представеното удостоверение с рег. № 336з-16311/04.06.2026 г., издателят на оспорената ПАМ, считано от 01.07.2012 г. и към датата на издаване на удостоверението, заема длъжността „полицейски инспектор“ V степен в група „Охранителна полиция“ към РУ – Бяла при ОД на МВР – Русе.

Оспорената заповед е в необходимата писмена форма. В същото време обаче от гледна точка на изискуемите съгласно чл. 172, ал. 1 от ЗДвП и чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК реквизити, и по-конкретно от гледна точка на изискването за посочване на правните основания за издаване на акта, е допуснато съществено процесуално нарушение.

Съгласно чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК индивидуалният административен акт следва да съдържа фактическите и правните основания за издаването му. Изискването не е само формално. То е пряко свързано с правото на защита на адресата и с възможността съдът да упражни ефективен контрол за законосъобразност на акта. Мотивите трябва да позволяват да се установи не само кои факти административният орган е приел за релевантни, но и защо именно тези факти, според органа, попадат в приложното поле на конкретната правна норма, послужила като основание за упражнената административна принуда. В този смисъл посочването на правното основание не се изчерпва с формалното цитиране на законова разпоредба, която се намира в каквато и да е връзка с основанието, на което е издадена заповедта за прилагане на ПАМ. Необходимо е административният орган да даде такава правна квалификация на установените от него факти, която ясно да разкрива по кой конкретен фактически състав се приема, че е налице основание за прилагане на принудителната административна мярка. Това е особено необходимо в случаи като процесния, в които приложимата принудителна мярка е нормативно обвързана с извършването на административно нарушение, тъй като тогава органът следва да посочи не само нарушеното правило за поведение, в случая чл. 140, ал. 1 от ЗДвП, но и състава на нарушението, чието осъществяване обуславя прилагането на мярката, а именно чл. 175, ал. 3 от ЗДвП.

В случая спрямо жалбоподателя е приложена принудителна административна мярка по чл. 171, т. 1, б. „з“, подб. „гг“ от ЗДвП. Тази мярка е функционално и нормативно свързана с извършването при управление на моторно превозно средство на нарушение, за което законът предвижда лишаване от право да се управлява МПС. При твърдение за управление на моторно превозно средство със служебно прекратена регистрация релевантният административнонаказателен състав е именно този по чл. 175, ал. 3 от ЗДвП, към който изрично препраща и чл. 171, т. 1, б. „з“, подб. „гг“ от ЗДвП.

Посочената в заповедта разпоредба на чл. 140, ал. 1 от ЗДвП само установява общото правило, че по пътищата, отворени за обществено ползване, се допускат само моторни превозни средства и ремаркета, които са регистрирани и са с поставени табели с регистрационен номер на определените за това места. Тази норма очертава правилото за поведение и може да служи като описание на нарушеното изискване за участие в движението. Тя обаче не е санкционна разпоредба, не съдържа самостоятелен административнонаказателен състав и сама по себе си не е достатъчна да обоснове приложението на мярката по чл. 171, т. 1, б. „з“, подб. „гг“ от ЗДвП, нито пък в този законов текст има препращане към нея.

Ето защо непосочването на чл. 175, ал. 3 от ЗДвП в мотивите на заповедта следва да се квалифицира като съществено нарушение на административнопроизводствените правила, тъй като, както вече беше посочено, именно тази разпоредба конкретизира състава на твърдяното нарушение, включително неговите обективни и субективни признаци. Без нейното посочване остава неясно дали административният орган е приел, че са налице всички елементи на административното нарушение, чието извършване е материалноправна предпоставка за прилагане на процесната принудителна административна мярка.

Това нарушение е самостоятелно основание за отмяна на акта — чл. 146, т. 3 от АПК. От една страна, то ограничава правото на защита на жалбоподателя, тъй като не му позволява от самото съдържание на заповедта да установи с необходимата яснота кой точно административнонаказателен състав органът приема за осъществен. От друга страна, пропускът възпрепятства и съдебния контрол, защото съдът не може чрез тълкуване, предположение или последващо допълване да замести липсващата в акта правна квалификация. Предмет на съдебна проверка е издаденият административен акт с изложените в него мотиви, а не правните съображения, които органът би могъл да изложи впоследствие в хода на съдебното производство.

Не може да се приеме и че този порок се санира от обстоятелството, че от фактическото описание в заповедта може да се направи извод за управление на МПС със служебно прекратена регистрация. Фактическото описание и правната квалификация имат различно предназначение. Фактите очертават конкретното установено от органа положение, а правната им квалификация показва към коя конкретна разпоредба органът ги отнася и защо от тях следва упражняването на административна принуда. Когато липсва ясно посочване на релевантния състав по чл. 175, ал. 3 от ЗДвП, не е възможно да се установи дали органът е извършил изискуемата правна преценка относно всички предпоставки за прилагане на мярката.

На следващо място, административният акт е издаден при липса на фактическите предпоставки за това и в противоречие с материалния закон.

От представеното удостоверение за наследниците на П. В. К., б. ж. на [населено място], починал на 03.10.2025 г., се установява, че след смъртта си той е оставил за свои наследници В. Т. К. — преживяла съпруга, М. П. Р. — дъщеря, и жалбоподателя — негов син. От съдържащата се по преписката справка по история за ПС — л. а. „Деу Матиз“ с рег. № [рег. номер], се установява, че първоначалната му регистрация в страната е от 02.09.2008 г. (дата на първа регистрация 08.09.2000 г.), като за негов собственик е посочен наследодателят на жалбоподателя П. В. К.. Както беше посочено, същият е починал на 03.10.2025 г.

Разпоредбата на чл. 143, ал. 15 от ЗДвП в относимата си част гласи, че служебно, с отбелязване в Националния регистър на пътните превозни средства, се прекратява регистрацията на регистрирано пътно превозно средство на собственик, когато собственикът е починал и в шестмесечен срок от настъпване на това обстоятелство не е заявена промяна в данните за него. Видно от цитираната справка, точно след шест месеца, на 03.04.2026 г., в 19:00 ч., регистрацията на лекия автомобил била служебно прекратена на основание чл.143, ал. 15 от ЗДвП. На 25.04.2026 г., в 10:38 ч., контролните органи от РУ Бяла установили, че жалбоподателят управлява същия лек автомобил в [населено място], [улица], т.е. след като регистрацията му била служебно прекратена, за което бил съставен АУАН серия GA № 5035885/25.04.2026 г.

В депозираните от жалбоподателя обяснения от 25.04.2026 г. същият посочил: „Аз не бях наясно с това, че е прекратена регистрацията от 03.04.2026 г. Полицейският екип ми обясни законоустановения ред“. Същите съображения жалбоподателят изложил и в депозираното срещу акта възражение по чл. 44, ал. 1 от ЗАНН с вх. № УРИ247000-812/04.05.2026 г., а именно, че не е знаел за служебно прекратената регистрация на наследствения автомобил.