Решение № 501 от 15.06.2026, Районен съд - Добрич

РЕШЕНИЕ

№ 501 гр. Добрич, 15.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДОБРИЧ, XXI СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: М. Неделчева при участието на секретаря Теодора С. Димова като разгледа докладваното от М. Неделчева Гражданско дело № 20253230102342 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба на М. Г. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. ****, срещу *****, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: ****, представлявано от председателя на управителния съвет – П. Ч. А., за осъждане на ответника да заплати на ищеца М. Г. Д., ЕГН **********, следните суми: 3651.88 евро /7142,47 лева/, представляващо неизплатен остатък от обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от 06.01.2020г до 22.08.20202г., т.е от 53 дни общо, съответно: 20 дни за 2020г., 20 дни за 2021г. и 13 дни за 2022г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 21.08.2025г до окончателно плащане на сумата и 1379.05 евро /2697,20 лева/, представляваща обезщетение за забава върху главницата от 7142.47 лв., за периода от 01.10.2022г. до 21.08.2025г.

В исковата молба са изложени следните обстоятелства: ищцата в периода от 06.01.2020 г. до 22.08.2022 г., е била в трудово правоотношение със ***** (***), на длъжност „****“ по трудов договор №****г., сключен на основание чл. 111 от КТ - за допълнителен труд при друг работодател (външно съвместителство).

На 22.08.2022г. прекратила писмено и едностранно трудовото си правоотношение с ответника, на основание чл.327, ал.1, т.2 КТ, поради системно неизплащане на трудови възнаграждения и осигуровки.

След прекратяване на договора, за ищцата възникнало право на обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ, за неизползван платен годишен отпуск.

М. Г. с настоящата искова молба претендира от ответното сдружение, 1 обезщетение за 53 работни дни неползван отпуск за 2020 г., 2021 г. и съразмерно за 2022г. в общ размер на 7407.28 лв., от които - 264.81 лв. са и били частично изплатени от ответника. Разликата от неизплатеният остатък от 7142.47 лв., е предмет на иска и.

На основание чл. 86 от ЗЗД, ищцата претендира и обезщетение за забава в размер на 2697.20 лв. върху главницата от 7142,47 лв., начислено за периода от 01.10.2022г. до 21.08.2025г.

В ИМ се твърди, че длъжността „****“ е заемана по трудов договор, сключен във връзка с изпълнение на проект № ******* по програма „Еразъм+“, с наименование *******.

Ответното сдружение ***, било свързано лице по смисъла на ДОПК с основния работодател на ищцата - ********, с *** 124140232, тъй като ректорът му доц. д-р Т. Р., бил и член на УС на Сдружението.

Датата и основанието за прекратяване на трудовото правоотношение на ищцата с ответника, били установени с влязло в сила Решение №179/21.07.2025г. по гр. д. №221/2025 г. на Окръжен съд Добрич.

До момента на прекратяването на тези правоотношения, М. Г. не била ползвала полагаемия и се платен годишен отпуск, който бил 20 дни годишно, съгласно чл.155 КТ. Подлежащият и на обезщетение отпуск, възлизал на общо 53 дни, както следва: 20 дни за 2020г.; 20 дни за 2021г. и 13 дни за 2022г.

След прекратяване на трудовото и правоотношение, ищцата поискала от работодателя си, да и предостави пълното и трудово досие и ведомости. С писмо с изх. № АИК-23-01/04.01.2023 г., на М. Д. и били изпратили: трудов договор, справка на НАП, неподписана длъжностна характеристика и неподписана заповед за прекратяване, както и незаверени платежни фишове за м. януари и м. февруари 2020г.

Впоследствие, с писмо с изх. №АИК-23-09/01.02.2023г., работодателят и предоставил заверени копия от следните документи: трудов договор, справка от НАП и платежни фишове за м. януари и м. февруари 2020г.

В предоставените фишове били отчетени само пет отработени дни за януари 2020г., а за остатъка до 25.02.2020г., неправилно е било отбелязано:

„престой“. В действителност, в този период ищцата изпълнявала трудови задължения, включително и участвала в среща-обучение в ***, както и извършвала работа по учебни материали. Работата на М. Г. по проекта, съгласно длъжностната характеристика, продължила и след 25.02.2020г., но не е била отчетена, нито заплатена от работодателя.

От представените от ответника доказателства по гр. д. №463/2023г. по описа на PC – Добрич, се установявало, че проектът е приключил на 31.05.2021г., но работодателят не е уведомил за това ищцата, нито е прекратил договора и надлежно.

За периода от 26.02.2020г. до 22.08.2022г., работодателят не е предоставил ведомости, не е отчел отпуск, нито е декларирал осигурителен доход или внесени осигуровки.

Във фиша за месец февруари 2020г., неправилно било включено и 2 изчислено обезщетение за три дни платен годишен отпуск в размер на 264,81 лв., въпреки че трудовото правоотношение било прекратено на 22.08.2022г.

Ищцата сочи, че горепосочената сума е изчислена некоректно, както по отношение на броя дни, така и по отношение на базата за изчисление и тя не съответствала на договореното среднодневно брутно възнаграждение по трудовия и договор с ответника.

Твърдяната като обезщетение сума от 264.81 лв. била платена на М. Г. на 04.01.2023г., заедно с дължимите и трудови възнаграждения по договора, което станало след прекратяване на трудовото и правоотношение. Това обстоятелство, както и фактът, че към момента на плащането, вече били налице законовите предпоставки за възникване на право на обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ, давало основание да се приеме, че посочената сума /264.81 лв./ представлявала частично изплатено обезщетение за неизползван отпуск, дължимо към датата на прекратяване на договора на ищцата.

Процесната сума по главния иск, била сформирана така: съгласно влязло в сила съдебно решение, брутното почасово възнаграждение било 17,47 лв., т.е. 139,76 лв. на ден при пълен (т.е. 8 часов) работен ден. На тази база: 139,76 лв. х 53 дни = 7 407,28 лв. - 264,81 лв. (изплатени) = 7 142,47 лв. (неизплатен остатък).

Съгласно КТ, дължимото обезщетение по чл. 224, ал.1 от КТ, следвало да се изплати до края на месеца, следващ месеца на прекратяване на трудовото правоотношение, т.е. до 30.09.2022г. След този момент, възниквало задължение за заплащане на лихва за забава, считано от 01.10.2022г.

Ищцата претендира от ответника да и заплати и обезщетение за забава (мораторна лихва) в размер на 2697,20 лв. върху главница от 7142,47 лв., представляваща остатък от неизплатено дължимо обезщетение по чл. 224, ал.

1 от КТ за неизползван платен годишен отпуск, за периода от 01.10.2022г. до 21.08.2025г. /дата на подаване на ИМ/.

По отношение на сумата от 264,81 лв., изплатена на ищцата на 04.01.2023г., Г. не претендира лихва, поради краткия срок на забава.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК, ответникът е депозирал писмен отговор, в който оспорва ИМ и твърди, че исковете са неоснователни и моли да бъдат отхвърлени.

Оспорва се следното твърдение на ищцата: „в периода от 06.01.2020 г. до 22.08.2022г. бях в трудово правоотношение със ****" /***/...а.“ Това твърдение не било вярно, а освен това, било и недоказано.

Оспорва се твърдението на ищцата, че: „На 22.08.2022г. прекратих трудовото правоотношение на основание чл. 327, ал. 1, т.2 от КТ, поради системно неизплащане на трудови възнаграждения и осигуровки.“.

Ответникът не оспорва, че такова изявление е достигнало до него, но оспорва същото да е породило, каквото и да е правно действие, доколкото трудовото правоотношение вече е било прекратено от страна на работодателя на друго основание.

Оспорва се, че след прекратяване на трудовото правоотношение, за 3 ищцата възникнало право за обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ за неползван платен годишен отпуск. Оспорва се, че на М. Г. се дължало обезщетение за 53 работни дни неползван отпуск за годините 2020г., 2021г. и 2022г., както и че размерът на дължимото й обезщетение било в общ размер на 7407.28 лева, като съществувало и незаплатен остатък от 7142,47 лева.

Оспорва се твърдението, че: „Датата и основанието за прекратяване на трудовото правоотношение е установено с влязло в сила решение №179/21.07.2025г. по гр. д. №221/2025г. на Окръжен съд Добрич“. Не се оспорва, че посоченото решение е постановено по друг спор между страните в настоящото производство, както и че е влязло в законна сила, но ответникът оспорва, твърдението за установителен диспозитив в сочения от ищцата смисъл.

Оспорва се твърдението, че на ищцата са и се полагали по 20 дни годишно платен годишен отпуск, така, както тя твърди в исковата молба. Не се оспорва изложеното, че в полза на М. Г. са и заплатени суми след прекратяване на трудовото и правоотношение. В производството по гр. д №463/2023 по описа на PC Добрич, ответното сдружение заявило, че: „платените до момента суми на г-жа Д., в изпълнение на предписания на Инспекция по труда, не представляват признание от наша страна на правата й. Предписанията са изпълнени и не са оспорени по съответния ред, само и единствено, за да не бъде задълбочен и усложнен съществуващия между страните „конфликт“, породен от прекратяване на основното й трудово правоотношение с **.

Ответникът се придържа към горното негово становище и в настоящото производство.

*** не оспорва, че почасовото брутно трудово възнаграждение на ищцата е 17,47 лв. на час, доколкото това била сумата, посочена в приложените фишове, както и предвид факта, че с горепосочените решения, са отхвърлени исковете на ищцата по чл. 74 от КТ, с които тя целяла изменение в размера на уговореното с договора почасово възнаграждение.

Оспорва се твърдението на ищцата, че считано от 01.10.2022 г., за ответника възникнало задължение за заплащане на лихва за забава.

В отговора по ИМ се твърди, че между ищцата и ответното сдружение съществувало срочно трудово правоотношение, сключено на основание чл. 111 от КТ във вр. с чл. 68, ал. 1, т. 2 от КТ. Между страните съществувал спор, относно моментът и основанието за прекратяване на трудовото правоотношение, както и относно вида на трудовото правоотношение - срочно или безсрочно. Поради това, ищцата сезирала гражданския съд с ИМ с пр. осн. на исковете и чл.74, ал.4 от КТ, чл.128, т.2 от КТ във вр. чл.242 от КТ, чл.221, ал.1 от КТ във вр. чл.327, ал.1, т.2 от КТ, чл.86 от ЗЗД, по която молба било образувано гр. д. № 463/2023г. по описа на PC Добрич, което към 21.08.2025г.

- датата на депозирана на исковата молба по настоящото дело, е приключило с Решение №1083/30.12.2024г., влязло в законна сила на 21.07.2025г., след потвърждаването му от Окръжен съд Добрич, с Решение №179/21.07.2025г. постановено по в. гр. д. №221/2025г. по описа на ДОС. Един от исковете, с които е бил сезиран съда по гр. д. №463/2023г, е установителен, с който се 4 искало, да бъде признато за установено, че в периода от 06.01.2020г. до 22.08.2022г. между страните съществувало трудово правоотношение, възникнало от трудов договор №****г., по силата на което, М. Д. заемала длъжността „****“ по европейски проект „***“ и е прекратено на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ. С влязло в сила Определение №1540 от 10.06.2024 г., производството по отношение на този иск било прекратено, като недопустимо. Това опровергавало твърдението на ищцата, изложено в исковата молба, въз основа на която, било образувано настоящото дело, че трудовото правоотношение е прекратено на 22.08.2022г. Противно на твърдението й, нямало влязъл в законна сила съдебен акт, който да подкрепя това нейно съждение. Точно обратното, становището се застъпвало и в горепосочените съдебни решения. Безспорно било между страните, че трудовото правоотношение помежду им е прекратено. То било срочно, до завършване на посочената в трудовия договор работа и прекратено от страна на работодателя на 25.02.2020г. Възнаграждения за периоди след тази дата, не са начислявани, не са изплащани на ищцата, и не били дължими. М. Г. не е престирала труд по процесния трудов договор след тази дата, съответно не съществувало време, което да й се признае за трудов стаж. Ответникът счита, че такъв няма, а и с исковата молба не се навеждали твърдения за наличие на конкретен трудов стаж, нито се сочели доказателства за установяване на такъв. Представената към ИМ, е-мейл кореспонденция категорично не можела да установи, нито престиране на труд по процесния договор, нито надлежно отчитане на реално отработеното време, така, както страните били договорили с процесния договор.