Решение № 648 от 06.08.2026, Районен съд - Добрич

РЕШЕНИЕ

№ 648 гр. Добрич, 06.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДОБРИЧ, XXII СЪСТАВ, в публично заседание на девети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Надя Г. Славова при участието на секретаря Геновева Ст. Димитрова като разгледа докладваното от Надя Г. Славова Гражданско дело № 20253230101938 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по искова молба от Е. Г. Н., ЕГН **********, с адрес: гр. Д., ул. „***" №***, чрез пълномощника адв. Е. И., с която срещу „Изи Финанс" ЕООД, ЕИК 201196810, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Балша" №17, са предявени искове за прогласяване нищожността на договор за предоставяне на потребителски кредит № 477507 /без посочена дата/, сключен между Е. Г. Н. и „Изи Финанс" ЕООД, като противоречащ на императивни изисквания на Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит, и за осъждане на ответното дружество на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, да заплати на Е. Г. Н., сумата от 800 лева /409,03 евро/, /след допуснато увеличение в първо съдебно заседание на основание чл. 214, ал. 1 от ГПК/, заплатени в периода от 29.02.2024г. до 20.05.2025г., съставляващи престирани от нея парични плащания без основание, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане. Отправено е искане за присъждане на разноските по делото и за адвокатски хонорар при условията на чл. 38, ал. 2 от ЗА.

Ищецът твърди, че страните сключили договор за кредит №477507, по силата на който на ищцата, в качеството й на кредитополучател е предоставена в заем сумата от 1300 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 40,15% и ГПР 48,44% със срок за погасяване на заема 480 дни. Съгласно договора ищцата е следвало да предостави обезпечение, а именно или две физически лица поръчители или банкова гаранция. В договора е предвидено, че при неизпълнение на задължението на кредитополучателя да предостави едно от посочените обезпечения, същият дължи неустойка в размер на 551,28 лева. Твърди се, че клаузата за неустойка е нищожна. На основание чл. 19, ал.

4 ЗПК се твърди, че процесният договор също е нищожен. Настоява се 1 прогласяване нищожността на процесния договор за кредит, както и ответникът да бъде осъден заплати на ищцата на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД сумата от 800 лева, съставляваща платени без основание в периода от 29.02.2024г. до 20.05.2025г. суми.

На основание чл.131 от ГПК препис от искова молба и доказателства и допълнителна молба са връчени на ответника, който в законовия срок депозира отговор. Изразява становище за нередовност и недопустимост на исковата молба. Наред с това признава предявените искове. Счита, че предявяването на исковете представлява злоупотреба с права. Съдът е оставил без уважение искането на ответника за присъединяване на гр. дело №1931/2025г. на ДРС по настоящото дело. Ответникът счита, че не дължи разноски. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Наред с възражението за недопустимост на иска ответникът признава изцяло предявения иск.

Представя преводно нареждане за извършено плащане в размер на 100 лева от 15.10.2025г., т.е. след образуване на настоящото дело.

Съдът, като прецени относимите доказателства и доводите и становищата на страните, приема за установено следното:

Като писмени доказателства по делото са приети договор за Договор за предоставяне на кредит №477507 от 29.02.2024г.

Между страните е възникнало правоотношение по договор за кредит, по който лицето е усвоило заетата сума, като ищеца е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, а ответникът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т. е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК.

Сключеният договор за заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон ЗПК. Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 48,44%, а ГЛП е в размер на 40,15%, респ. цената на неустойката не е включена в ГПР.

Това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. В случая неустойката се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Същата се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна 2 печалба за заемодателя.

Поради горното според настоящата инстанция процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга - към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, дори и без да е необходимо да се обсъждат останалите аргументи на страните.

При това положение се налага изводът, че договорът за кредит е недействителен на специалните основания на ЗПК, обсъдени по-горе, поради което и предявения иск за прогласяване нищожността на процесния договор се явява основателен.

Предвид основателността на иска за обявяване нищожността на процесния договор, основателен се явява и искът за осъждане на ответното дружество да заплати на ищцата сумите, заплатени от същата по изначално недействителния договор за кредит, в размер, надвишаващ чистата стойност на предоставената ú главница. По делото са събрани доказателства за заплатена от ищцата към ответното дружество сума в общ размер на 2013 лева, поради което и съгл. чл. 23 от ЗПК, следва да се приеме, че ищцата е престирала към ответното дружество изначално недължима сума в размер на 713 лева (364,55 евро) – сумата, която ищцата е заплатила на ответника над чистата стойност на предоставената главница. В хода на производството, на 15.10.2025г., ответникът е извършил доброволно плащане към ищцата на сума в размер на 100 лева (51,13 евро), което плащане следва да бъде зачетено от съда, поради което дължима в полза на ищцата се явява сумата от 313,42 евро, за който размер заявената претенция следва да се уважи.

С оглед изхода на спора, право на разноски имат и ищеца, и ответника.

Ищецът е освободен от внасяне на държавни такси и разноски, поради което и такива не са сторени от него.

Процесуалният представител на ищеца го е представлявал на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. В тази хипотеза в полза на адвоката се следва определяне и присъждане на възнаграждение за процесуално представителство. Същото следва да бъде определено въз основа на приетите за разглеждане два иска – за нищожност на процесния договор и осъдителен иск с цена на иска 364,55 евро, доколкото именно тази сума е приета от съда за дължима от ответника към датата на завеждане на исковата молба, като извършеното плащане в хода на процеса не се отразява на отговорността за разноски на ответника, тъй като същият е дал повод за завеждане на делото. Поради изложеното, в полза на процесуалния представител на ищеца следва да се присъди хонорар в размер на 246 евро, с вкл. ДДС, по всеки един от уважените два иска. При 3 определянето на хонорара съдът се съобразява с Наредба №1/09.07.2004г., както и решението на СЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/22, което позволява на съда да определи възнаграждението съобразно сложността на делото и без да се съобразява със задължителни минимални размери. Съдът счита, че преценката за материалното състояние на клиента при предоставяне на безплатна правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА е предоставена изключително на адвоката, тъй като именно той поема риска да предостави правни услуги, за които е възможно да не получи насрещно възнаграждение, ако претенцията на представляваната от него страна бъде отхвърлена като неоснователна или присъденият в негова полза хонорар не бъде реално събран от насрещната страна. В конкретния случай ищецът е освободен от внасяне на държавни такси и разноски по делото, поради което и съдът е приел, че същият е материално затруднено лице. Определеното възнаграждение съответства на обичайните размери на възнагражденията по конкретния вид дела, поради което то се явява разумно и приемливо овъзмездяване за свършената от адвоката работа от гледна точка на многобройните изложени от него доводи, развити подробно и подадените молби, така че вложеният от него труд не би могъл да се определи като формален и бланкетен.

Присъждането в тежест на ответника на процесуалните разноски, съобразно отхвърлената поради неоснователност част на иска чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, при прилагане на разпоредбата на чл. 78, ал. 1 от ГПК, в случая би било в противоречие с целта на Директива 2008/48/ЕО, тъй като би било пречка за потребителя да упражни предоставеното му от директивата право на ефективен съдебен контрол. В постановеното по преюдициално запитване във връзка с приложение на чл. 6, § 1 и член 7, § 1 от Директива 93/13 решение от 16.07.2020г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на СЕС, се приема, че чл.

6, § 1 и член 7, §1 от Директива 93/13, както и принципът на ефективност, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били върнати, вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза, поради неравноправния й характер, като се има предвид, че подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи. В този смисъл е и постановеното по преюдициално запитване на СРС решение от 21.03.2024г. по дело С-714/22 на СЕС, че чл. 6, § 1 и член 7, § 1 от Директива 93/13, разглеждани с оглед на принципа на ефективност, не допускат национална правна уредба, която позволява потребителят да бъде задължен да понесе част от процесуалните разноски, когато, след установяването на нищожността на договорната клауза, поради неравноправния й характер, искането му за връщане на недължимо платени от него въз основа на тази клауза суми е уважено само частично.

В тежест на ответника следва да бъдат възложени и дължимите за разгледаните искове държавни такси – 47,08 евро по иска за нищожност и 25,56 евро по искът по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД.