Решение № 497 от 25.01.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 497 гр. София, 25.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Теодора Иванова при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Теодора Иванова Въззивно гражданско дело № 20221100511398 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от ищцата А. А. Б., чрез адв. М. М., срещу решение № 8354 от 21.07.2022 г. по гр.д. № 13848/2022 г. на СРС, ГО, 42 състав, с което е отхвърлен предявеният от А. А. Б. против „Софийска вода“ АД иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че „Софийска вода“ АД няма право на принудително изпълнение за сумите:

473,74 лв. –потребена вода за периода 28.09.2011 г. – 26.09.2013 г., ведно със законната лихва от 30.10.2013 г. до окончателното й изплащане; 65,65 лв. – обезщетение за забавено плащане на потребената вода за периода 28.10.2011 г. – 18.08.2013 г.; 125 лв.

– разноски по делото, за събирането на които суми в полза на „Софийска вода“ АД е издаден изпълнителен лист от 17.03.2014 г. по гр.д. № 17580/2013 г. на СРС, ГО, 82 състав.

С въззивната жалба се поддържа неправилност на първоинстанционното решение поради постановяването му в противоречие със задължителната съдебна практика - т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК.

Твърди се, че на 10.03.2019 г. образуваното въз основа на издадения изпълнителен лист изпълнително производство се е прекратило по право, на основание чл. 433, ал. 1 ,т. 8 ГПК, поради което извършените след тази дата изпълнителни действия не са били годни да прекъснат погасителния давностен срок за вземанията на взискателя. Иска се 1 отмяна на обжалваното решение и уважаване на предявения иск. Претендира се присъждане, по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА, в полза на процесуалния представител на ищцата-въззивница, на адвокатско възнаграждение.

Ответното дружество „Софийска вода“ АД не е подало отговор на въззивната жалба и не е взело участие в производството пред настоящата инстанция.

Софийският градски съд, в изпълнение на правомощията си по чл. 269 ГПК, след като извърши служебна проверка за валидност и допустимост на решението и прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, съобразявайки основанията за неправилност, посочени във въззивната жалба, прие следното:

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

По съществото на спора настоящият състав намира следното:

Отрицателният установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК, основан на изтекла погасителна давност, има за предмет признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът няма подлежащо на принудително изпълнение вземане към ищеца, поради погасителна давност, изтекла след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание или след влизане в сила на заповедта за изпълнение по чл. 410 или по чл. 417 ГПК. Съгласно чл. 117, ал. 2 ЗЗД, ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години. Правилото на чл. 117, ал. 2 ЗЗД се прилага и когато вземането е установено с влязла в сила заповед за изпълнение, защото влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че определеното по основание и размер вземане съществува към момента на изтичане на срока за подаване на възражението. При всички хипотези на чл. 416 ГПК (когато възражение не е подадено в срок, оттеглено е или е налице влязло в сила решение за установяване на вземането) настъпва стабилитетът на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК, а изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по чл.

418 ГПК се стабилизира окончателно. В този смисъл са решение № 6 от 21.01.2016 г. по т. д. № 1562/2015 г. на ВКС, I т. о., решение № 118 от 7.07.2022 г. по гр. д. № 4063/2021 г. на ВКС, III г. о., определение № 214 от 15.05.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1528/2018 г., IV г. о., определение № 60818 от 15.12.2021 г. по гр. д. № 2482/2021 г. на ВКС, IV г. о. и др.

При предявен отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК, основан на изтекла погасителна давност, в тежест на ищеца-длъжник е да докаже, че срещу него има образувано изпълнително производство за принудително събиране на процесните суми, а в тежест на ответника-кредитор е да докаже, че е извършвал действия, водещи до спиране или прекъсване на давностния срок, тоест, че вземането му не е погасено по давност.

2

В случая ищцата А. А. Б. е доказала твърдението си, че срещу нея има образувано изпълнително производство за принудително събиране на процесните суми. От представеното с исковата молба копие на изпълнителен лист от 17.03.2014 г. по гр.д. № 17580/2013 г. на СРС, както и от приложеното по делото копие на изп.д. № 20148630401965 по описа на ЧСИ К.И. се установява, че за събиране на посочените в исковата молба суми срещу ищцата е образувано заповедно производство по заявление на „Софийска вода“ АД, издадена е заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 04.11.2013 г. по гр.д. № 17580/2013 г. на СРС, като след влизането й в сила е издаден и изпълнителен лист от 17.03.2014 г. по същото гражданско дело на СРС, и е образувано изп.д. № 20148630401965 по описа на ЧСИ К.И.. С оглед датата на издаване на заповедта за изпълнение (04.11.2013 г.) и разпоредбата на чл. 414, ал. 1 ГПК заповедта за изпълнение би могла да влезе в сила най-рано на 05.12.2013 г., след която дата е започнал да тече и петгодишният давностен срок по чл. 117, ал. 2 ЗЗД.

Петгодишният погасителен давностен срок, започнал да тече най-рано на 05.12.2013 г., не е изтекъл към предявяване на иска на 16.03.2022 г., тъй като е бил спиран и прекъсван, поради което и процесното вземане на ответника „Софийска вода“ АД към ищцата А. А. Б. не е погасено по давност. Съображенията за това са следните:

Съгласно ППВС № 3/1980 г. погасителният давностен срок спира да тече по време на висящността на изпълнителния процес относно принудителното осъществяване на вземането, на основание чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД. Същото е обявено за изгубило сила на 26.06.2015 т., с ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК, ВКС, с което се приема, че висящият изпълнителен процес не спира течението на погасителната давност, а погасителният давностен срок се прекъсва с извършването на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл.

18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т. н. Когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие.

Задължителното тълкуване, дадено с ППВС № 3/1980 г., следва да бъде зачетено до обявяването му за отпаднало с новоприетото ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК, ВКС, с което се дава друго задължително тълкуване на разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД. Това е така, защото постановлението и 3 тълкувателното решение дават различно тълкуване на една и съща правна норма, задължително за съдилищата, съдебните изпълнители, страните в искови и изпълнителни производства, с което правните субекти са длъжни да се съобразяват.

Принципът на обратно действие на тълкувателните актове на ВС и на ВКС не важи в хипотезата, когато спрямо една и съща правна норма се дава различно задължително тълкуване с ново тълкувателно решение. В тези случаи последващите тълкувателни решения нямат обратно действие и тяхното прилагане започва от момента, в който са постановени и обявени по съответния ред. Да се приеме противното би означавало да се наруши правото на ефективен достъп до съд, прокламирано в чл. 6, § 1 КЗПЧОС. В този смисъл е Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г. на ВКС, ОСГТК, както и практиката на Европейския съд на правата на човека (решение от 19.02.2013 г. по делото П.П. срещу България и решение от 10.01.2019 г. по делото В. срещу България).

По изложените съображения следва да се приеме, че петгодишният погасителен давностен срок по чл. 117, ал. 2 ЗЗД, започнал да тече на 05.12.2013 г. (най-ранният възможен момент на влизане в сила на заповедта за изпълнение), е текъл до 13.05.2014 г. (образуване на изп.д. № 20148630401965 по описа на ЧСИ К.И. и възлагане на частния съдебен изпълнител, на основание чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ, начинът на изпълнението) и не е текъл по време на висящността на изп.д. № 20148630401965 по описа на ЧСИ К.И., т.е. от 13.05.2014 г. до 26.06.2015 г. (когато задължителните указания по приложение на закона, дадени с ППВС № 3/1980 г., са обявени за изгубили сила с ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въвеждащо различно задължително тълкуване на разпоредбите на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД). От 27.06.2015 г. петгодишният погасителен давностен срок по чл. 117, ал. 2 ЗЗД е продължил да тече, като течението на срока е било прекъсвано на следните дати: на 18.01.2016 г. – с искането на взискателя до частния съдебен изпълнител за налагане на запори върху банковите сметки и трудовото възнаграждение и/или пенсията на длъжницата, на възбрани върху притежаваните от длъжницата недвижими имоти и за насрочване на опис на движимите вещи, собственост на длъжницата; на 10.03.2017 г. – с искането на взискателя до частния съдебен изпълнител за налагане на запори върху банковите сметки и трудовото възнаграждение и/или пенсията на длъжницата, на възбрани върху притежаваните от длъжницата недвижими имоти и за насрочване на опис на движимите вещи, собственост на длъжницата; на 11.04.2019 г. – с налагането на запор върху сумите по банковите сметки на длъжницата в различни банки, както и върху трудовото възнаграждение на длъжницата; на 11.04.2019 г. – с налагането на възбрана върху собствения на длъжницата апартамент. От 12.04.2019 г. е започнал да тече нов петгодишен давностен срок, който давностен срок не е бил изтекъл към предявяване на иска на 16.03.2022 г.

Неоснователно е оплакването на въззивницата, че след като на 10.03.2019 г.

4 образуваното въз основа на издадения изпълнителен лист изпълнително производство се е прекратило по право, на основание чл. 433, ал. 1 ,т. 8 ГПК, извършените след тази дата изпълнителни действия не са били годни да прекъснат погасителния давностен срок за вземанията на взискателя. За прекъсването на давността на основание чл. 116, б. „в“ ЗЗД е ирелевантно дали предприемането на действия по изпълнение е поискано по висящо или по перемирано изпълнително дело. Съгласно практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, формирана след постановяване на тълкувателното решение от 2015 г., исканията на взискателя за предприемане на изпълнителни действия след прекратяване на изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, също прекъсват давността на основание чл. 116, б. „в“ ЗЗД, защото дори срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК да е изтекъл към датата на молбата, съдебният изпълнител е длъжен да предприеме поисканото действие и за прекъсването на давността е без значение дали е сторил това по новообразувано изпълнително дело или по съществуващото такова - решение № 37 от 24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020 г. на ВКС, IV г. о., решение № 60282 от 19.01.2022 г. по гр. д. № 903/2021 г. на ВКС, III г. о., решение № 127 от 12.07.2022 г. по гр. д. № 2884/2021 г. на ВКС, III г. о., решение № 3 от 4.02.2022 г. по гр. д. № 1722/2021 г. на ВКС, IV г. о.