Решение № 1515 от 31.03.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1515 гр. Пловдив, 31.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: София С. Монева при участието на секретаря Генка Ив. Боева като разгледа докладваното от София С. Монева Гражданско дело № 20255330104636 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД).

Ищецът Д. Д. П., ЕГН: **********, с адрес: с. ********, обл. *****, ул. „*****” № **, процесуално представлявана по пълномощие от адв. С. Н., вписан в регистъра на *******, с адрес за съдебна кореспонденция: гр. ******, ул. „******“ № **, моли съда да осъди ответника „Креди Йес” ООД, ЕИК: 200688545, със седалище и адрес на управление: гр. Хасково, бул. „България” № 196, представлявано от В. М. И. в качеството на ******* и по процесуално пълномощие от адв. Н. Г. Ш., вписана в регистъра на *******, с адрес за съдебна кореспонденция: гр. ******, ул. „******“ № **, да му заплати сумата от 1 631, 23 лева, подлежаща на връщане като получена без основание като неустойка по чл. 8 от Договор № ********/****** г. за паричен заем.

Ищцата поддържа, че между страните е сключен Договор за паричен заем № ******* от ******* г., по силата на който ответното дружество й е предоставило финансов ресурс в размер от 3 500, 00 лева. Отразеният в договора месечен лихвен процент е 3, 400%, годишният процент на разходите (ГПР) е 49, 364% и задължението е следвало да се погаси на дванадесет месечни вноски до 27.08.2022 г. В чл. 8 от договора била уговорена неустойка в размер от 1 631, 23 лева, ако заемателят не осигури в тридневен срок от сключването му обезпечение под формата на едно или две физически лица – гаранти и допълнително едно измежду следните обезпечения – ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция или ценна книга, издадена в полза на заемодателя.

1

Обезпечение не било предоставено, поради което ответникът претендирал заплащане и на горепосочената неустойка. Изтъква, че процесният договор е недействителен поради противоречието му с императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК.

Поддържа се, че в договора не е разписана методиката, по която се формира ГПР, и какви компоненти са включени в нея. Изтъква се, че дължимата по договора неустойка при неосигуряване на обезпечение не е включена в ГПР, въпреки че представлява сигурен разход за потребителя. Сочи се и че по своето същество неустойката има характера на скрито възнаграждение за кредитора. Предвид изложеното се поддържа, че процесният договор за потребителски кредит е изцяло недействителен. Доколкото договорът за кредит е цялостно недействителен, то на основание чл. 23 от ЗПК се дължи единствено връщане на главницата. Предвид това, всички заплатени суми над размера на главното вземане подлежат на връщане на ищцата – заемател. В рамките на настоящото ищцата моли да й бъде възстановена единствено платената сума по вземането за неустойка. Претендират се и сторените разноски в процеса.

В срока по чл. 131 от ГПК е депозиран писмен отговор със становище за неоснователност на предявения иск. Поддържа се, че ЗПК не следва да намери приложение към настоящия казус, доколкото ищцата не е усвоила средствата по процесния договор за задоволяване на лични нужди, а за стопански цели. Изтъква се, че в договора ясно и недвусмислено са посочени всички разходи и такси, които следва да заплати длъжникът, и месечният размер на дължимата погасителна вноска, че му е предадена преддоговорна информация и с полагането на подписа си в договора той се е съгласил с всички условия, при които ответното дружество предоставя финансиране. По отношение на клаузата за предоставяне на обезпечение се поддържа, че това е индивидуално договорена клауза с потребителя и ако той бе изпълнил срочно своето задължение, то вземането за неустойка на би възникнало в полза на кредитора. Сочи се, че доколкото вземането за неустойка представлява обезщетение, което не е сигурно, че ще се дължи към момента на сключване на договора, то не е необходимо и да се включва при формиране на ГПР. Претендират се сторените в процеса разноски.

Редовно призовани, страните не участват в открито съдебно заседание, като ищецът с Писмено становище вх. № 58518/27.05.2025 г., а ответникът със Становища вх. № № 100260/30.09.2025 г. и 5935/20.01.2026 г. поддържат процесуалните си позиции.

Съдът, след като обсъди събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, по реда на чл. 235, ал. 2 във вр. с чл. 12 от ГПК в контекста на наведените от страните съображения, приема от фактическа страна следното:

Въз основа на приобщените документи и обявеното по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ГПК съвпадение в твърденията на страните се установява, че по силата на сключен помежду им Договор № ********/****** г. за паричен заем (л. 4 – л. 5) и приложимите към него Общи условия ответникът, от една страна като „Заемодател“, предоставил на ищеца, от друга като „Заемател, по негова Молба № ******* от ******* г. (л. 26 – л. 27) потребителски заем от 3 500, 00 лева. Заемополучателят, който бил предварително информиран за 2 параметрите на сделка със Стандартен европейски формуляр и който усвоил заемната сума, следвало в срок от 12 месеца да я възстанови на кредитодателя и да му заплати лихва при фиксиран месечен лихвен процент от 3, 400% и годишен процент на разходите от 49, 364%, или да престира общо 4 320, 77 лева, разсрочено на 12 месечни вноски с падеж на 27-о число на месеца, първите 11 от които от по 360, 07 лева, а финалната – от 360, 00 лева, подробно описани в погасителен план, инкорпориран в Приложение (л. 5) към съглашението.

Според чл. 8 от текста му потребителят дължи на заемодателя неустойка от 1 631, 23 лева, платима на части ведно с погасителните вноски чрез добавка към всяка от първите 11 на 135, 93 лева и към последната – на 136, 00 лева, в случай че не изпълни ангажимента си по чл. 6 от договора в 3-дневен срок от подписването му да го обезпечи с гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия, и с още едно от следните обезпечения по свой избор: ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция или издадена в полза на кредитора ценна книга.

Ответното дружество в отговора си и в издаденото от него Удостоверение изх. № *******/******* г. (л. 6) признава, че ищецът е осъществил плащания по процесния договор в общ размер на 4 438, 62 лева, от които: 500, 00 лева – на 30.09.2021 г., 500, 00 лева – на 29.10.2021 г., 500, 00 лева – на 19.11.2021 г., и 2 938, 62 лева – на 20.11.2021 г., с които е издължил предсрочно задълженията си, възлизащи на: главница от 3 500, 00 лева, лихва от 344, 13 лева и неустойка от 594, 49 лева.

При така очертаните фактически положения съдът по правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК намира от правна страна следното:

Ищецът претендира връщане на сумата от 1 631, 23 лева като платена на основание нищожна клауза за дължимост на неустойка по чл. 8 от Договор № ********/****** г. за паричен заем, поради което искът му намира материалноправната си опора в чл. 34 от ЗЗД.

Нормата задължава всяка от страните по признат за нищожен договор да върне на другата всичко, което е получила от нея. Касае се за частно проявление на общия състав на неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, който гласи, че получилият нещо без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало такова, е длъжен да го върне.

В съответствие с чл. 154, ал. 1 от ГПК в тежест на ищцовата страна е да докаже даването на материалната ценност в изпълнение на оспорената договорна уговорка и пороците, с които обосновава недействителността й.

В правната теория, синтезирана от ВКС в мотивите на Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г., ОСГТК, и Тълкувателно решение № 5/30.05.2022 г. по т. д. № 5/2020 г., ОСГТК, се приема, че недействителността на сделките е родово понятие и обхваща тези от тях, които са с недостатък, осуетяващ настъпването на желаното от страните правно действие. Регулира се от норми от императивен порядък, установени в защита на обществения ред и правната сигурност, като общата й уредба се съдържа в чл. 26-35 от ЗЗД.

Нищожността е най-тежкият порок на договора и е обективно състояние, което го лишава от правни последици още от момента на сключването му, без да може да се санира.

3

Освен това настъпва по право и е абсолютна – отнася се за всички и всеки заинтересован може да се позове на нея, без да е необходимо предварителното й прогласяване по съдебен ред.

Общоважимите й основания са изброени в чл. 26, ал. 1 и ал. 2, изр. 1 от ЗЗД – противоречие или заобикаляне на закона, накърняване на добрите нрави, включително и договаряне върху неоткрити наследства, невъзможен предмет, липса на съгласие, на предписана от закона форма или на основание, както и привидност, а специални хипотези са поместени и в различни други закони.

В конкретния случай валидността на клаузата за дължимост на неустойка се оспорва с конкуриращи се фактически доводи за противоречие на добрите нрави, заобикаляне на изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и допуснати нарушения от изброените в чл. 22 от ЗПК – а именно неспазване на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК. Доколкото са кумулативно наведени, подлежат на изследване в режим на евентуалност именно в указаната последователност.

Единствените ограничения на договорната автономия в гражданския и търговския оборот са тези в чл. 9 от ЗЗД – повелителните норми на закона и добрите нрави, а колизията с тях е въздигната в основание за нищожност на договора в чл. 26, ал. 1, предл. 1 и 3 от ЗЗД.

Добрите нрави са правно значими и общоприети неписани правила за справедливост и добросъвестност при осъществяване на гражданските правоотношения в обществен интерес. Специално нормативно проявление намират в Глава шеста от ЗЗП, чл. 146, ал. 1 от който обявява за нищожни неравноправните клаузи, освен ако са индивидуално съгласувани, каквито по разбирането на чл. 146, ал. 2 от ЗЗП не са, ако са били изготвени предварително и поради това потребителят не е могъл да влияе върху тях, особено когато се отнася за общи условия.

Процесната уговорка принадлежи към Договор № ********/****** г. за паричен заем, който бидейки сключен от ответника в битността му на „търговец” по чл. 1, ал. 2, т. 1 от ТЗ и във връзка с упражняваното от него занятие, процесното съглашение се квалифицира от чл. 286, ал. 1 от ТЗ като търговска сделка. С оглед спецификата на насрещните престации и профила на контрагентите същата се регулира от специалния ЗПК, който имплементира в българското законодателство Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ, L 133/66 от 22 май 2008 г.), наричана Директива 2008/48/ЕО, а по препращане от чл. 24 от ЗПК попада в приложното поле и на чл. 143-148 от ЗЗП.

Особеният регламент на договора за потребителски кредит в ЗПК го характеризира като формален предвид изискваната от чл. 10, ал. 1 от ЗПК за неговата действителност писмена форма, консенсуален или реален в зависимост от това, дали за сключването му наред със съгласуването на взаимно адресираните волеизявления е необходимо и предаване на заетите парични средства или предмети, двустранен или едностранен, т. е. създаващ задължения и за двете или само за едната страна, и възмезден поради обвързването на кредитодателя с оглед на очаквана насрещна облага.

4

Като разновидност на договора по чл. 9, ал. 1 от ЗПК този за заем за потребление по правната си същност, закрепена в чл. 240, ал. 1 от ЗЗД и субсидиарно важима по предписанието на чл. 288 от ТЗ, е неформален, реален, едностранен и безвъзмезден. При него заемодателят предава пари или други заместими вещи в собственост на заемателя, който се обременява да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество, а според чл. 240, ал. 2, изр. 1 от ЗЗД – и да заплати лихва, ако е договорена писмено.