Решение № 129 от 24.09.2026, Окръжен съд - Разград

РЕШЕНИЕ

№ 129 гр. Разград, 24.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – РАЗГРАД, 2-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Анелия М. Йорданова

Членове:

Валентина П. Димитрова

Ирина М. Ганева при участието на секретаря Мариан В. Найденов като разгледа докладваното от Валентина П. Димитрова Въззивно гражданско дело № 20263300500271 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.267 и сл. от ГПК.

С решение 192/22.09.2025г., постановено по гр.дело №898/2024г. в производство по чл.344 от КТ ИРС е признал за незаконно уволнението на а Ф. А. Р. от с.***, извършено със заповед Заповед № 172/31.10.2024г. на управителя на ответника „Център за настаняване от семеен тип за пълнолетни лица с умствена изостаналост“ (ЦНСТПЛУИ),с. ***, обл. Разград, на основание чл.

328, ал. 1, т. 5 КТ и е отменил същото.Възстановил е ищеца Ф. А. Р. на длъжността „санитар“ при ответника Осъдил е „Център за настаняване от семеен тип за пълнолетни лица с умствена изостаналост“ да заплати на Ф. А. Р. обезщетение за времето, през което е останал без работа поради уволнението, за шест месеца, в размер на 9 853,80 лева. Допуснал е предварително изпълнение на решението в частта за дължимото обезщетение. Присъдил е в полза на ищеца разноски.Осъдил е ответника да заплати в полза на съда държавна такса съобразно размера на присъденото обезщетение. Постановено е по делото и допълнително решение №121/28.05.2026г., с което в полза на ищеца е присъдена и законна лихва върху обезщетението за оставане без работа, считано от датата на подаване на исковата молба - 30.12.2024г. до окончателното й изплащане.

Недоволна от решението е останала ответната страна, Център за настаняване от семеен тип за пълнолетни лица с умствена изостаналост“ която го обжалва чрез пълномощник във всички негови части с въззивни жалби срещу основното и допълнителното решение, както и с частна жалба в частта, с която е допуснато преварително изпъленние касателно дължмото на ищеца обезщетение за оставане без работа.

В жалбата срещу основното решение се навеждат доводи за неговата незаконосъобразност 1 и необоснованост на атакуваното решение и постановяването му в нарушение на материалния закон и за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила.Изложени са подробни съображения по всеки един от посочените пороци на решението.Прави се искане за неговата отмяна и постановяване на друго решение по спора, с което ищцовите претенции да бъдат отхвърлени в цялост, поради законосъобразността на уволнението.Отмяна се иска и на допълнителното решение по съображения за неоснователност на основните претенции и недължимост на обезщетение за ищеца за оставането му без работа, поради уволнението. Страната също така атакува допускането на предварителното изпълнение на решението в частта за присъденото обезщетение по изложени съображения отново за недължимост на същото.Заявява претенция за разноски за две инстанции.

В срока по чл.263 ал.1 ГПК насрещната по жалбата страна е депозирала отговор на въззивната жалба, чрез пълномощник, като заявява становище за нейната неоснователност по подробно изложени съображения.Моли решението на районния съд да бъде потвърдено във всички негови части.

Страните не правят доказателствени искания.

В съд.заседание въззивната жалба се поддържа в цялост от пълномощника на въззивника, с искане за отмяна на атакуваното решение и отхвърляне на предявените искове.

Въззиваемата страна, чрез пълномощник поддържа подадения отговор, с искане за потвърждаване на решението на районния съд.

Страните претендират разноски съгласно представени списъци по чл.80 от ГПК.

Подадената срещу решението въззивна жалби е допустима, за да се произнесе по същата, окръжният съд съобрази следното:

Съдът е сезиран с искова молба с която ищецът Ф. А. Р. от с.***, обл.Разград е предявил против ответника „Център за настаняване от семеен тип за пълнолетни лица с умствена изостаналост“/ЦНСТПЛУИ/ ,с.*** съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т.

3 от КТ, както следва:. За признаване за незаконно уволнението му, обективирано в Заповед № 172/31.10.2024г. на управителя ответника Ю. М. А., за отмяна на същото, за възстановяването му на предишната му работа на длъжност „санитар“ и за осъждането на ответника да му заплати обезщетение в размер на 9 853,80 лева за времето, през което е останал без работа поради незаконното уволнение в размер на брутното му трудово възнаграждение, считано от 01.11.2024г., но не повече от 6 месеца, ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба.

Изложени са твърдения, че страните са били обвързани от ТПО, за времето от 07.05.2013г., до 01.11.2024г., по силата на което ищецът е работил при ответника на длъжност „санитар“, като със заповед № 172/31.10.2024г. трудовото му правоотношение е било прекратено на осн. чл. 328, ал.

1, т. 5 от КТ, считано от 01.11.2024г. Поддържа се, че работодателят е прекратил трудовото правоотношение незаконосъобразно, тъй като работникът добросъвестно е изпълнявал задълженията си по трудовия договор и притежава необходимите качества да заема длъжността „санитар“. Страната сочи също така, че атакуваната заповед не е мотивирана съобразно изискванията на закона, както и, че работодателят не е изпълнил процедурата по чл. 193 от КТ.

Моли за уважаване на предявените съединени искове, посочени по-горе с присъждане на разноски, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.

Ответникът в законоустановения срок, чрез пълномощник е подал отговор на исковата 2 молба, с който е оспорил предявените искове по съображения, че е упражнил законосъобразно потестативното право с едностранно волеизявление да прекрати трудовото правоотношение с ищеца.Сочи, че в последната година същият е занижил качеството на изпълнение на задълженията си, като системно не изпълнявал разпорежданията на социалния работник и на управителя на центъра и нямал умения за работа с лежащо болни хора.Заявено е ,че година-година и половина преди уволнението ищецът е занижил качеството си на работа, влизал в конфликт с останА.я персонал, проявявал неуважение към болните.Трайна тенденция било да е в отпуск или в отпуск по болест.Над година в дома нямало домуващи лица от мъжки пол, което затруднявало работата на ищеца, който нямал умения за работа с лица от противоположния пол.Отправя искане за отхвърляне на предявените искове и присъждане на разноски.

От представените по делото писмени доказателства се установява ,че страните са били обвързани в ТПО, считано от 07.05.2013г. до 01.11.2014., като ищецът е работил на длъжност“санитар“ при ответника „Център за настаняване от семеен тип за пълнолетни лица с умствена изостаналост“, с.***.На 31.10.2024г. работодателя издал Заповед №172, с която на осн. чл.328, ал.1, т.5 от Кодекса на труда прекратява трудовото правоотношение с ищеца на посоченото основание, считано от 01.11.2024г.За уволнението е било издадено и „предизвестие“, изх.

№76/01.11.2024г. за прекратяване на ТПО на посоченото и в заповедта правно основание чл.328,ал.1,т.5 от КТ, в което е посочено ,че “във връзка с липса на качества на работника за ефективно изпълнение на работата“ ТПО между страните ще бъде прекратено след изтичане на уговорения срок от 30 дни, като при неспазване на срока за предизвестие ще му бъзе изплатено обезщетение по чл.220, ал.1 от КТ“.Не е спорно по делото, че последното брутно трудово възнаграждение на ищеца за последния пълен отработен от него месец преди процесното уволнение е било в размер на сумата от 1 642,30лв.

От представените с отговора на исковата молба болнични листи, два на брой е видно ,че ищецът е бил в отпуск по болест през м.декември 2020 година малко над 20 дни, при поставена диагноза „COVID-19“ от лекуващия лекар, а уволнението му е станала четири години покъсно.Представени са и общо шест заповеди за отпуск за съответно един , два или три дни през месеците септември и ноември 2021г. и месеците май и юни 2022г., от които не може да се извлече извод за необосновано отсъствие от работа и сочената от ответника в отговора на исковата молба „трайна тенденция за отсъствие от работа“, още повече, че уволнението е извършено повече от две години след последните посочени заповеди за разрешен отпуск, на какъвто има право всеки работник или служител. От представения формуляр за индивидуална оценка на ищеца от 2021г. също не може да се направи категоричен извод за несправяне с работата от негова страна, още повече,че и тази оценка на работника устои значително във времето от датата на прекратяване на ТПО.

Приложена е по делото и длъжностна характеристика за длъжността санитар при ответника, където са конкретизирани задачите на санитарите в сутрешна, следобедна и нощна смяна, с която ищецът е бил запознат срещу подпис на 01.11.2018г.

Установява се по делото, че ищецът има пълнолетен син, понастоящем на 24 години, Д. Ф. А., който страда от заболяване с водеща диагноза “Умерена умствена изостаналост, значително нарушение на поведението, изискващо грижи или лечение, с призната 100 % нетрудоспособност за който се грижи.След уволнението същият няма данни да е започвал работа при друг работодател по ТПО в срока по чл.225,ал.1от КТ.

3

Страните са сочили пред районния съд и гласни доказателства.

От разпита на водения от ищеца свидетел С. М. се установява ,че на ищеца е било възлагано да работи неизвестно как и от кого като строител в с.*** да носи цимент за срок от две седмици.

Според свидетелите на ответника Д. М. Р. и З. С. А., негови служители от м.ноември 2024г. в дома имало само пациенти жени, повечето от които имА. нужда от чужда помощ, на които той нямало как да помага за личната хигиена, тъй като останА. вече само санитарки жени, но той не се справял и с чистенето на стаите.Първата от тях била чула ,че се карал на болните и не ги пускал в кухнята.Според втората свидетелка когато имА. болен мъж, той не винаги му сменял памперса, а за жените санитарки това било неудобно.

Въз основа на изложеното по-горе от фактическа страна, този съд направи следните правни изводи:

За да уважи исковете по чл. 344, ал. 1 КТ работодателят може да прекрати тр удовото правоотношение със служителя на осн. чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ, когато констатира трайно състояние на обективна невъзможност той да изпълнява възложените му задължения. Липсата на качества за изпълнение на възложената работа е обективно състояние и уволнението поради липса на качества е на безвиновно основание.При съобразяване на всички събрани по делото доказателства, този съд намира ,че в случая работодателят не е доказал предпоставките за възникване на правото да уволни ищеца, работил при него на длъжност “санитар“, поради липса на качества. за изпълнение на заеманата длъжност, като трайно състояние. Обстоятелството ,че в един момент или неустановен период в центъра за настаняване повечето ползватели на услуга са били жени, не означава нА.чието на такова трайно състояние, което да е показало липсата на качества на ищеца да изпълнява своите задължения.Още повече,че независимо от посоченото в предизвествието за прекратяване на ТПО, не се установява по категоричен и несъмнен начин, че ищецът е занижил качеството на изпълнение на задълженията си, като системно не изпълнявал разпорежданията на социалния работник и на управителя на центъра и нямал умения за работа с лежащо болни хора за период година-година и половина преди уволнението.

В този смисъл не могат да бъдат кредитирани като достоверни и показанията на свидетелите на работодателя, негови служители, които са твърде общи и тенденциозни и не се подкрепят от писмени доказателства, които да сочат на това, че именно година-година и половина преди уволнението е започнало занижаването на качеството на работа на ищеца, тъй като не се твърди и не се представят доказателства на същия да са налагани дисциплинарни наказания, липсват по делото и доклади от служители, констативни протоколи или други, които да сочат на неизпълнение от страна на ищеца на възложената работа.Не могат да бъдат преценявани на тази плоскост и представените от ответника болнични листи и заповеди за разрешен отпуск, които и отстоят назад във времето, спрямо заповедта за прекратяване на ТПО, още повече, че заболяване на ищеца през 2020г. от „COVID-19“ няма как и да бъде обсъждано в посочения смисъл, при положение, че същото бе обявено за пандемия, с налагане на съответни ограничителни мерки.Правото на платен отпуск пък е такова залегнало в закона и от приложените по делото заповеди за разрешен такъв не може да се направи извод за злоупотреба с това право или на използване на неплатен отпуск, след като е изчерпана възможността за платен такъв.