Решение № 46 от 14.02.2024, Окръжен съд - Сливен

РЕШЕНИЕ

№ 46 гр. Сливен, 14.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Надежда Н. Янакиева

Членове:

Мартин Цв. Сандулов

Гергана Огн. Симеонова при участието на секретаря ЕЛЕНА Г. ХРИСТОВА като разгледа докладваното от Мартин Цв. Сандулов Въззивно гражданско дело № 20242200500038 по описа за 2024 година

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е решение № 860/16.11.2023г постановено по гр.д. № 3344 по описа за 2023г на Районен съд Сливен, с което са отхвърлени предявените искове за осъждане на Д. И. Д., ЕГН: **********, с адрес с. Г., общ. Сливен, ул. „М.“ № * да заплати на „Ч.Л.“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление с. Г.Ч., общ. Сливен на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД сумата от 10 000,00 лв. /десет хиляди лева/, представляваща неустойка по т. 9 от Споразумение за разпределяне ползването на съсобствен имот, сключено на 23.05.2018 г. с нотариална заверка на подписите, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 2954,49 лв. /две хиляди деветстотин петдесет и четири лева и четиридесет и девет стотинки/, представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 02.11.2020 г. до 20.08.2023 г., като неоснователни.

Против решението е подадена въззивна жалба от ищеца, чрез представител по пълномощие, в която се твърди, че обжалваното решение е неправилно. Неправилността на атакувания съдебен акт е поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.Необосноваността на първоинстанционното решение е поради необсъждане на част от доказателствата, превратно обсъждане на събраните доказателства за твърденията по правата и възраженията, които страните са заявили, едностранно и избирателно обсъждане на доказателствата. Клаузата на 1 неустойката визирина в т.9 от Споразумение за разпределяне ползването на съсобствен имот от 23.08.2018г е уговорена в границите на допустимата от чл,9 ЗЗД свобода на договарянето.

В настоящия случай се установява по безспорен начин, а и не се спори между страните, че е налице валидно облигационно отношение, произтичащо от Предварителен договор за покупко-продажба от 18.07.2017 г. и Споразумение за разпределяне ползването на съсобствен имот от 23.05.2018 г. Падежът на задълженията на ответника по Предварителния договор да прехвърли собствеността върху имота, ведно с построената в него сграда както и да предаде владението на имота, е настъпил на 01.10.2020 г., съответно ищецът е заявил готовността си за частично изповядване на окончателната сделка по отношение на поземления имот и сградата с идентификатор ***.1.

В т.9 от Споразумението е визирано, че са постигнали съгласие, при неизпълнение на на коя да е от уговорките в предходните точки се дължи на другата страна неустойка в размер на 10 000лв, като срокът за изплащане на неустойката е 30 дневен от неспазването на уговорките, а за Предварителния договор от датата на която е следвало да бъде сключен.

Съгласно трайната съдебна практика Страните са свободни да уговарят различни последици от поведението си при сключването на всеки договор, както и от неизпълнението на всяко отделно поето задължение по него, като единственото ограничение при договорната неустойка е да се съобразяват повелителните норми на закона и добрите нрави. При прочита на споразумението е видно, че страните са си договорили следните задължения, които са конкретни: т.5 от Споразумението - се урежда реалното ползване на имота от всеки съсобственик, като освен ползването страните са се договорили да променят, построяват, настрояват ; в т.6,7 и8 се уговарят, че ще ползват уговорените помежду им части, няма да имат имуществени претенции за ползването и подобренията извършени от тях в поземленият имот. Съдът не е тълкувал договора съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД, издирвайки действителната обща воля на страните; тълкувайки отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Не са ангажирани доказателства, от които да е видно, че размерът на уговорената неустойка значително надвишава размера на вредите. При искане за намаляване на неустойката поради прекомерност доказателствената тежест за установяване на претърпените вреди носи длъжникът, а не кредиторът. Несъответствието на неустойката с вредата също е факт, подлежащ на доказване от него. Между страните не е уговаряна мораторна неустойка. Уговорена е единствено компенсаторна такава с оглед присъщите и обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, а определеният и размер не я прави нищожна a priori поради накърняване на добрите нрави. Даденото с Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тьлк.д. № 1 от 2009 г. ОСТК ВКС е доразвито в практиката на Върховния касационен съд, съгласно която въпросът доколко клаузата за неустойка е уговорена в нарушение на добрите нрави следва да се разрешава чрез комплексна преценка не само на съдържанието на договорната клауза, но и при отчитане на фактори като свободата на договаряне, равнопоставеносиа между страните, функциите на неустойката, възможносиа неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за да не се превърне неустойката в 2 средство за носнователно обогатяване и пр. фактори, относими за конкретното правоотношение. Като не е извършил задълбочен анализ на събраните по делото доказателства/ като не е тълкувал съобразно чл.20 от ЗЗД предварителният догово и споразумението за реално ползване от 23.05.2018г / и не е възприел установените с тях факти и не е приложил относимите материални норми районният съд е постановил неправилно решение, което подлежи на отмяна. Поради това се иска отмяна на решението и постановяване на ново, с което да се уважат претенциите.

Подаден е писмен отговор на въззивната жалба, в който се поддържа, че е неоснователна.

Първата неизправна страна по предварителния договор за покупко - продажба на НИ и споразумението за разпределение ползването на съсобствен имот е въззивната страна извършвайки незаконно събаряне на част от сграда с идентификатор № *** с площ * м2 , както и изграждайки в имота на незаконни постройки без за тях да има учредено право на строеж по надлежния ред. Неустойка по договор може да иска само изправна страна по договора, а в случая първата неизправна страна по договора е именно въззивната страна.

Условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските правоотношения.

Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Съгласно установената съдебна практика по приложението на чл. 92, ал. I ЗЗД, задължението за неустойка се поражда от факта на неизпълнение на това договорно задължение, което тя обезпечава и обезщетява. Затова неустойка се дължи от неизправната страна по договора, когато е налице онази форма на неизпълнение, за която тя е уговорена. В настоящия случай обаче клаузата за неустойка не е обвързана с конкретно договорно задължение. В т. 9 от Споразумението за разпределяне ползването на съсобствен имот, страните са се уговорили, че при неизпълнение на която и да е от уговорките в Споразумението се дължи неустойка в размер на 10 000 лв. Срокът за изплащане на неустойката е 30 дневен, считано от датата на неспазване на която и да е от уговорките, а за Предварителния договор - от датата, на която е следвало да бъде сключен. Така уговорена, на пръв поглед неустойката е компенсаторна и се дължи при неизпълнение, но не на конкретно задължение, а на .,която и да е от уговорките“ по споразумението. Една от предпоставките, които разглежда ВКС в TP № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСТК на ВКС е именно „вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част“. В конкретния случай както правилно е отбелязал първоинстанционния съд в случая е уговорена еднаква неустойка за каквото и да е нарушение на споразумението без оглед на това дали нарушението е съществено или засяга незначителна негова част. Следователно тази клауза напълно отговаря на критериите залегнали в TP № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСТК на ВКС за обявяване на нейната нищожност, поради противоречие с добрите нрави, както правилно е преценил решаващия съд. Поради това се иска да се потвърди решението.

3

В с.з за въззивника се явява представител по пълномощие, който поддържа подадената жалба.

Въззиваемият се явява лично и с представител по пълномощие, който оспорва основателността на подадената жалба.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл.

260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед обхвата на обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства и тези пред настоящата инстанция, намира, че обжалваното решение е правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Безспорно е, че между дружество и въззиваемия ответника са сключени Предварителен договор за покупко-продажба от 18.07.2017 г. на ид. ч. от на Поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в с. Г., общ. Сливен с площ от 2030 кв. м., ведно с построените в имота Сграда с идентификатор ***.1 с площ 55 кв. м. и Сграда с идентификатор *** с площ * кв. м., както и Споразумение от 23.05.2018 г. за разпределяне ползването на съсобствения имот с нотариална заверка на подписите. В чл. 2, т. 1 от Предварителния договор, както и в т. 4 на Споразумението е уговорено, че окончателният договор за покупко-продажба ще бъде сключен до 01.10.2020 г. и ответникът ще предаде владението на същата дата. В т. 8 от Споразумението е уговорено, че страните се задължават да изпълнят точно сключения помежду им предварителен договор. В т. 9 от Споразумението е уговорена клауза за заплащане на неустойка в размер на 10 000 лв., при неизпълнение на която и да е от уговорките в Споразумението. Срокът за изплащане на неустойката е 30 дневен, считано от датата на неспазване на която и да е от уговорките, а за Предварителния договор - от датата, на която е следвало да бъде сключен. В т.5 от предварителния договор е предвидена неустойка в размер на даденото капаро, но няма доказателства такова да е заплатено.

За да отхвърли претенцията, районният съд приел, че съгласно установената съдебна практика по приложението на чл. 92, ал. 1 ЗЗД, задължението за неустойка се поражда от факта на неизпълнение на това договорно задължение, което тя обезпечава и обезщетява.

Затова неустойка се дължи от неизправната страна по договора, когато е налице онази 4 форма на неизпълнение, за която тя е уговорена. В настоящия случай обаче клаузата за неустойка не е била обвързана с конкретно договорно задължение. Приел е, че така уговорена неустойката би могла да е компенсаторна и се дължи при неизпълнение, но не на конкретно задължение, а на „която и да е от уговорките“ по споразумението. Същата обаче можело да се разглежда и като неустойка за забава, тъй като в т. 8 от Споразумението страните са се задължили да изпълнят точно сключения помежду им Предварителен договор, тоест при неточно или забавено изпълнение отново би се дължала същата неустойка, уговорена в т. 9 от Споразумението. Така на практика е уговорен един и същ размер, както на мораторна, така и на компенсаторна неустойка, дължима при пълно неизпълнение и то не на конкретно задължение по споразумението, а на която и да е от уговорките по него, поради което следва да се направи категоричният извод, че претендираната неустойка излиза извън присъщата й обезпечителна функция.