Определение № 1079 от 05.03.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1079 гр. София, 05.03.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Емил Томов

Членове:

Драгомир Драгнев

Геновева Николаева като разгледа докладваното от Емил Томов Касационно гражданско дело № 20258002104382 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по постъпили касационни жалби срещу въззивно решение № 127 от 10.07.2025 г. по в. гр. д. № 287/2025 г. по описа на Пловдивски апелативен съд. С него, след като в една част е потвърдил, а в друга отменил решение от 17.03.2025г. по гр. д № 834/2024г. на Хасковски окръжен съд, въззивният съд е намалил присъденото обезщетение на 20 000 лева по иска на З. В. П., чрез адв. Г. Г. с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, против Прокуратурата на Република България, предявен за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди претърпени вследствие на незаконното му обвинение в извършване на престъпление по чл. 301, ал. 1, предл. 1 НК, за което производството е прекратено с постановление на прокурор от ОП - Хасково на 08.04.2024 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 06.07.2024 г. до окончателното изплащане.

Ищецът З. В. П., представляван от адв. Г. Г., оспорва въззивното решение в частта му, с която е отхвърлен предявения иск до размер от 60 000 лв.

На свой ред Прокуратурата на Република България е останала недоволна от частта на въззивното решение, с която след частично потвърждаване на решението от 17.03.2025г. по гр. д № 834/2024г. на Хасковски окръжен съд, в полза на ищеца е присъдено обезщетение в размер на 20 000 лв.

За да постанови решението в обжалваните му части, въззивният съд приема за установено, че наказателното производство до прекратяването му е продължило 7 години, 8 месеца и 10 дни, който дълъг период е съобразяван за понесените във връзка с обвинението неимуществени вреди ,без да предявена и разглеждана претенция за вреди от нарушаване 1 правото на разглеждане и решаване въпроса за наказателната отговорност на ищеца в разумен срок по чл.6, пар1 ЕКЗПЧ/при условията на чл.2б ЗОДОВ / На обвиняемият е била наложена мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 2 000 лв., действала за периода от 25.10.2016 г. до 18.06.2018 г. или за 1 година, 7 месеца и 23 дни, наложена е и забрана за напускане на страната за времето от 01.11.2016 г. до 18.06.2018г.Привличането на ищеца като обвиняем е за престъпление по чл.301,ал.1 от НК , за което се предвижда наказание лишаване от свобода до 6 години и глоба до 5 000 лв. (е тежко по смисъла на чл.

93, т. 7 НК),извършено от него като длъжностно лице, в процеса на работата му като митнически инспектор.

След анализ на доказателствения материал съдебният състав е намерил за доказано, че П. е понесъл тежко и болезнено образуването и развитието на досъдебното производство. Към момента на привличането му като обвиняем ищецът е бил на 46 години, работел като държавен служител в митницата от дълги години,не е бил наказван ,бил е награждаван за добра работа. Към момента на прекратяването му той е на 54 години, напуснал е службата си заради притеснения от лошо отношение и коментари,тъй като обвинението във вземане на подкуп е силно злепоставящо ,за което е допринесла и медийната разгласа на воденото срещу него и други митнически служители разследване.Несъмнено е, че авторитетът му като професионалист е бил необратимо засегнат, кариерното му развитие е било възпрепятствано без да е виновен за вменяваното тежко престъпление по служба Напуснал работа като митнически служител заради накърненото доверие към него. Бил безработен за около година, след това е започнал друга работа с ниско заплащане, като е бил длъжен да осигурява месечна издръжка на непълнолетната си дъщеря и да помага за лечението на болната си майка. Макар да не е задържан,домът му е бил претърсван,което за ищеца е било травмиращо.Отбелязано е, че особено тежко се е отразило на ищеца обстоятелството, че за един изключително дълъг период е бил под угрозата на наказателното преследване и това му е причинило сериозни притеснения в емоционален аспект. Бил е увреден необратимо професионалният авторитет и самочувствие на ищеца, влошен е бил статусът му пред съседи, приятели, познати и непознати в малкия град. Медийното разгласяване относно наказателното разследване срещу ищеца и други митнически служители не е извършено от представители на Прокуратурата, но е несъмнено, че именно нейните действия са станали причината за тези публикации, които от своя страна закономерно са довели до негативни настроения спрямо ищеца в службата и сред обществеността. Съдебния състав е приел, че начинът на живот на ищеца е бил променен в сериозна негативна степен,но и че не е налице житейска дезадаптация ,промени в психичното здраве и установени трайни последици за здравето. Въпреки продължителността е отчетено от въззивния състав , че наказателното производство е приключило на досъдебна фаза , ниският интензитет на процесуални действия с участието на ищеца е взет предвид (докато първоинстанционният съд е оценил това обстоятелство като ирелевантно).Изтъкнато е обаче, че претърсването в дома на П. е било особено травмиращо за него, с оглед неблагоприятния отзвук при съседи и познати, както и заради причиненото на децата му и особено на болната му майка притеснение.

Намаляване на първоначално определеното от първостепенния съд обезщетение въззивният 2 съд е обосновал включително с по-ниската тежест на мярката за неотклонение , която е била „парична гаранция”.Посочено е, че семейният живот на ищеца не е бил утежняващо засегнат, защото той е имал подкрепата на дъщеря си, както и на жената, с която е заживял от 2018г. и живее на семейни начала. Преценявани са и социално-икономическите условия в страната за периода 2016-2024г. Съобразявайки разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и с оглед изяснената фактическа обстановка и приетия по делото доказателствен материал, апелативния съд е приел, че размерът на заместващото обезщетение следва да бъде намален на 20 000 лв.

След преценка Върховен касационен съд, ІІІ г. о., счита, че е сезиран с процесуално допустими и редовни касационни жалби.Същите не обосновават допускане на въззивното решение до касационен контрол поради следните съображения:

В изложение към жалбата З. В. П.,подадена чраз адв .Г. Г. се сочат предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК Въпросът е за конкретна преценка на индивидуалните обстоятелства ,а не абстрактно позоваване на социално – икономически показатели при определяне размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди ,„съобразно установения в чл. 52 от ЗЗД принцип“. Противоречието се изтъква предвид решение 267/2017г по гр.д №106/2-17г на Четвърто г.о и решение №46/2019г по гр.д №1651/2018г на Трето г.о на ВКС. Формулират се и отделно въпроси, които защитата счита за решаващо повдигнати и неразрешени в практиката ,както следва:

(1)Допустимо ли е при определяне на справедлив размер на обезщетението по чл. 52 от ЗЗД съдът да се ръководи основно от социално-икономически критерии,като минималната работна заплата,без индивидуализирана преценка на конкретни лични вреди и интензивността на моралните страдания?;

(2)„Противоречи ли на принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД определянето на обезщетение за имуществените вреди въз основа на абстрактни икономически показатели, когато не е отчетена фактическата тежест и продължителност на вредоносните последици за увреденото лице?По двата въпроса се изтъква чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Не е постъпило писмено становище от насрещната страна.

По отношение на така повдигнатите въпроси не се обосновава поддържаното основание за допускане на касационно обжалванепо чл.280, ал.1 т.1 ГПК, тъй като не са разрешени в противоречие, а в съответствие с относимата задължителна тълкувателна и каузална практика на Върховния касационен съд. В случая произнасянето на въззивния съд е съобразено с установените указания относно приложението на закона, след преценка на всички обективно съществуващи, установени по делото обстоятелства относно естеството и характера на неимуществените вреди претърпени вследствие на незаконното обвинение.Не е налице противоречие с цитираната казуална практика на ВКС, след като видно от мотивите към обжалваното решение, въззивният съд е изложил съображения за конкретното им проявление и е формирал становището си относно фактическите положения, които възприема за установени като решаващ съд. Насоките и разясненията съдържащи се в приложените от касатора решение №267/2017г по гр.д №106/2017г и решение №46/2019г по гр.д №1651/2018г на ВКС въззивният съд е съобразил като съдебна практика без е отдавано 3 прекомерно значение на едни обстоятелства, за сметка на други при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди.

При поставянето на двата формулирани въпроса в следващия раздел на изложението касаторът постулира ,че въззивният съд е намалил присъденото на първа инстанция обезщетение с абстрактно позоваване на социално-икономически критерии,което видно от мотивите на въззивното решение не е единственото, нито е водещото съображение за определения размер на обезщетението.Необосновано е твърдението за наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се обосновава необходимостта от произнасянето на касационния съд по такъв правен въпрос, разглеждането на който ще допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, респ. при непълни, неясни или противоречиви закони, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, както е посочено в т. 4 от ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.

В изложението към жалбата на Прокуратурата се поддържа, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС, касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.Формулираният въпрос, уточнен и конкретизирани съобразно правомощията на настоящата инстанция по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, се свежда до задължението на съда да определи размера на неимуществените вреди, след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост визиран в чл. 52 ЗЗД, който според Прокуратурата на РБ е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена в т. ІІ на ППВС № 4/1968 г..

По делото е постъпил писмен отговор от З. В. П., чрез процесуалния му представител адв. Г.

Г., в който се поддържа становище за недопсутимост на жалбата, алтернативно се твърди, че същата е неоснователна, а съдържащите се в нея аргументи са нелогични. Претендира се определяне на възнаграждение за адвокатска защита пред настоящата инстанция.

В случая въззивният съд е извършил собствена преценка на събраните по делото доказателства и с оглед особеностите на случая е взел отношение по значението им за определяне конкретния размер на дължимото обезщетение. Обсъдени са тежестта на обвинението, продължителността на наказателното преследване, наложените процесуални мерки за принуда, негативните последици, претърпени от ищеца в личен ,професионален и социален план, рефлектирало ли е обвинението върху социалните му контакти,здравето и начинът му на живот. Съображенията на въззивния съдебен състав по така очертания кръг правнорелевантни факти са обективирани в мотивите към обжалвания съдебен акт , формирани след обсъждане на въведените оплаквания и доводи на страните, предмет на въззивното производство.

Изложените съображения налагат извод за отсъствие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поддържани и от двамата касатори по отношение въпросите за съдържанието на понятието „справедливост“, изведен като принцип в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви по всички доводи и възражения 4 на страните, доказателствата и тяхното значение за правилното прилагане на принципа на справедливостта.Не може да се приеме, че са нарушени зададените принципни механизми с Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на Върховния съд и установената практика на ВКС по прилагането на чл. 52 ЗЗД /така напр. решение № 104 от 25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на І т. о., решение № 157 от 28.11.2014 г. по т. д. № 3040/2013 г. на ІІ т. о., решение № 215 от 03.02.2017 г. по т. д. № 2908/2015 г. на І т. о., а както и цитираните от касаторите решение № 252 от 07.03.2018 г. по гр. д. № 60225/2016 г., ІV г. о., решение № 94 от 18.07.2019 г. по т. д. № 3030/2018 г., ІІ т. о., решение № 179 от 29.01.2016 г. по т. д. № 2143/2014 г., І т. о. и др./.Според утвърдената практика на ВКС въззивната инстанция, като съд по съществото на спора, следва да приложи собствено критерия за справедливост по чл.