Решение № 535 от 17.12.2025, Окръжен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 535 гр. Русе, 17.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ в публично заседание на втори декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Галина Магардичиян

Членове:

Васил Петков

Катина Кавърова при участието на секретаря Недялка Неделчева като разгледа докладваното от Катина Кавърова Въззивно гражданско дело № 20254500500857 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по Въззивна жалба от „Изи Асет Мениджмънт“ АД и въззивна жалба от „Файненшъл България“ ЕООД срещу Решение №976 от 19.06.2025г, постановено по гр. д. №1837/2025г. по описа на Районен съд Русе.

В двете жалби са наведени сходни аргументи и се поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, незаконосъобразно и необосновано.

Изложени са съображения, че ищецът не е обосновал своя правен интерес от предявяване на иска, както и че не е процесуално легитимиран да предяви същия с оглед твърдяна цесия, по силата на която евентуалното вземане на ищеца е прехвърлено на дружество „Клеймс“ ЕООД. Посочва се, че изводът на съда за недействителност на Договора за паричен заем, сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и Е. П. А., е неправилен и необоснован. Твърди се, че изводът на съда за недействителност на Договора за предоставяне на гаранция, сключен между „Файненшъл България“ ЕООД и Е. П. А., е неправилен и необоснован. Двете дружества не са съгласни с извода на съда, че възнаграждението по Договор за предоставена гаранция със страни кредитополучателя и „Файненшъл България“ ЕООД следва да бъде включено при изчисляване на ГПР по Договора за паричен заем със страни кредитополучателя и „Изи Асет Мениджмънт“ АД. Считат, че възнаграждението за гарант не попада в обхвата на понятието за общите разходи по кредита, а е изключено от тях изрично съобразно чл. 19, ал. 3, т.1 от ЗПК. Иска се отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново решение, с което предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендират се 1 разноските, сторени пред двете инстанции.

В срока по чл. 263 ГПК въззиваемият Е. П. А. е подал отговор, в който поддържа, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно. Моли същото да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Русенският окръжен съд намира въззивните жалби за допустими подадени са от заинтересовани от обжалването страни, в законния срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

ОС-Русе, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

С Решение №976 от 19.06.2025г., постановено по гр. д. №1837/2025г.

Русенският районен съд е обявил недействителността на Договор за паричен заем №4564240 от 15.08.2022г., сключен между Е. П. А., ЕГН ********** и „Изи Асет Мениджмънт” АД с ЕИК 131576434, поради противоречие със закона и на Договор за предоставяне на гаранция №4564240 от 15.08.2022г., сключен между Е. П. А. и „Файненшъл България” ЕООД с ЕИК 202513690, поради заобикаляне на закона. Със същото решение в тежест на двете дружества са възложени разноските за държавна такса и адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ищеца.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Решението на първоинстанционния съд съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК, постановено е от компетентен съд и произнасянето съответства на предявените искания, като правото на иск е надлежно упражнено, поради което решението е валидно и в обжалваната част е допустимо.

Предявените искове са за прогласяване нищожността на договор за заем поради несъответствието на същия с разпоредбите на ЗПК и за прогласяване нищожността на договор за предоставяне на гаранция, които искове са установителни по своя характер. Правният интерес на ищеца произтича от обстоятелството, че фигурира като страна по процесните договори, които при липсата на изрично прогласяване на тяхната недействителност, са обвързващи за него. В тази насока е и практиката на СЕС, обективирана в Решение от 23.11.2023 г. по дело С-321-22. СЕС е посочил, че отхвърлянето на иска на потребителя за установяване на неравноправността на договорните клаузи поради липса на годен правен интерес, като бъде пренасочен към поблагоприятно средство за защита, означава в процедурите, с които се цели на потребителите да се предостави исканата от Директива 93/13 защита, да се въведе източник на ненужни сложност, утежняване, разходи и правна несигурност, който може да ги разубеди да предявят правата си, които черпят от тази директива, в нарушение на принципа на ефективност. Отхвърлянето на установителния иск на потребителя и задължаването му да предяви иск, защитаващ в по-голяма степен правата му, би било в противоречие с общия интерес от добро правораздаване, по-специално с изискването за процесуална икономия. Накрая е направен и извод, че член 7, параграф 1 от Директива 2

93/13, разглеждан във връзка с принципа на ефективност, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска разпоредби от националното право, съгласно тълкуването им в съдебната практика, изискващи доказването на правен интерес, за да може да се уважи съдебен иск на потребител за установяване на непротивопоставимостта на неравноправна клауза, съдържаща се в сключен с продавач или доставчик договор, тъй като се счита, че такъв интерес липсва, когато потребителят разполага с иск за връщане на недължима престация.

Що се отнася до твърдението, че е извършена цесия с предмет вземанията, произтичащи от процесните договори – настоящият състав намира, че такива твърдения, на първо място, не са въведени още с отговора на исковата молба, поради което са преклудирани. За пълнота и прецизност следва да се отбележи, че представените от ответниците уведомления от „Клеймс“ ЕООД носят печати за входяща кореспонденцияна с дата 30.07.2024г., поставени съответно от двете ответни дружества. Т.е. касае се за обстоятелство, което е известно на ответниците значително преди предявяването на исковата молба. Но освен това, уведомленията са от „Клеймс“ ЕООД, а за да породи действие цесията по отношение на длъжника, е необходимо уведомлението да бъде от предишния кредитор, т.е. от ищеца в първоинстанционното производство.

Решението на РРС е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от РРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

От писмените доказателства по делото се установява, че Е. П. А. в качеството на заемополучател и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, в качеството на заемодател са сключили Договор за паричен заем №4564240 от 15.08.2022г. По силата на този договор посоченото дружество е предоставило на ищеца сумата от 2000 лв., която е следвало да бъде върната на 17 двуседмични погасителни вноски в размер на по 132.41лв., с падежи на първата 30.08.2022г. и на последната 11.04.2023г. В посочените полумесечни вноски е включена и уговорената договорна лихва за предоставената в заем сума в размер на 35% годишно. Посочено е, че „размерът в лева на договорната лихва се равнява на разликата между общо дължимата сума, посочена в т.7 и заемната сума“.

В чл. 2 т.8 от договора е посочено, че ГПР по заема е в размер на 41,31%.

В чл. 4 от договора е уговорено, че заемополучателят се задължава в срок до три дни, считано от датата на сключването му, да предостави на заемодателя обезпечение в една от следните форми: 1) двама поръчители физически лица, всеки от които да отговаря на следните условия: нетният размер на осигурителния му доход да е над 1000 лв.; да работи на безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с дружеството заемодател; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към други банкови и финансови институции, или, ако има, кредитната му история в ЦКР на БНБ една година назад да е със статус не по-лош от "Редовен"; 2) банкова гаранция с бенефициер - заемодателя, за сумата по чл. 2, т.7, със срок на валидност 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора; 3) да бъде 3 сключена гаранционна сделка с одобрено от заемодателя дружествопоръчител, което предоставя гаранционни сделки.

На същата дата - 15.08.2022г., между „Файненшъл България“ ЕООД и Е.

П. А. е сключен Договор за предоставяне на гаранция №4564240 от 15.08.2022г., по силата на който дружеството е поело задължението да отговаря за всички последици от неизпълнението на сключения от ответника договор за паричен заем – за връщане на получената сума, заплащане на дължимите лихви и разноски, за което му е дължимо възнаграждение в размер на 1234.03лв., платимо разсрочено на вноски по 72.59 лв. всяка, с падежи, които съвпадат с тези по Договора за паричен заем. Договорът за парична гаранция изрично препраща относно плащането на дължимото възнаграждение към процесния Договор за паричен заем.

Е. П. А. като страна по Договора за паричен заем има качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите (ЗЗП), тъй като е физическо лице, което ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, видно от съдържанието на самия договор. С оглед на качеството на потребител на кредитополучателя, при преценката на процесното правоотношение намират приложение разпоредбите на Закона за потребителския кредит, включително императивните изисквания на чл. 10, чл. 11, чл. 16 и чл. 19 ЗПК, уреждащи съдържанието на договора, начина на определяне на годишния процент на разходите и задължението на кредитора за извършване на предварителна оценка на кредитоспособността на потребителя. Ето защо всяка договорна клауза, въвеждаща допълнителни условия за отпускане на кредита или пораждаща допълнителни разходи за потребителя, следва да бъде предмет на самостоятелна преценка за съответствието с тези императивни норми.

В този контекст следва да бъде анализирана и разпоредбата на чл. 4 от Договора за заем. От начина на уговаряне на задължението на потребителя следва да се счита, че е предвидено допълнително условие за отпускане на кредита, а именно да предостави обезпечение, при условия- обективно неизпълними за посочения срок от всеки средно информиран потребител на финансови услуги, които изрично зависят от преценката на кредитодателя, с оглед необходимостта да одобри представеното обезпечение. Клаузата на чл. 4 от Договора е уговорена изцяло в противоречие с чл. 16 от ЗПК, тъй като чрез нея кредиторът прехвърля своята отговорност за дължимата професионална грижа по чл. 16 от ЗПК на потребителя. РРС е изложил подробни мотиви защо възнаграждението за гаранта де факто е допълнително възнаграждение за ползване на заемните средства и следва да бъде включено изначално при формирането на ГПР, като разход пряко свързан с договора за потребителски кредит и който потребителят трябва да заплати.

Възражението на жалбоподателите, че възнаграждението за гарант е изрично изключено от обхвата на понятието за общите разходи по кредита, които формират ГПР, съгласно чл. 19, ал. 3, т.1 от ЗПК, е неоснователно.

Съгласно посочената разпоредба при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща 4 при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит.

Възнаграждението по Договора за предоставяне на гаранция обаче няма характер на неустойка. Задължението за неговото заплащане възниква още при сключването на Договора за паричен заем и не е обвързано с неизпълнение на същия.

Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна и следователно измамна информация относно общите разходи по кредита, което поведение следва да се окачестви като заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО за нелоялни търговски практики, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на съществен елемент на договора – неговата цена, и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на подлежащата на връщане сума по кредита от потребителя е неравноправна по смисъла на чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора за кредит в неговата цялост. В този смисъл, неяснотата относно включените в ГПР компоненти съставлява и нарушение на основното изискване по чл. 145, ал. 2 от ЗЗП клаузите, определящи основния предмет на договора да са ясни и разбираеми. Ето защо изводът на първостепенният съд, че процесният Договор за паричен заем е недействителен поради противоречие със закона, е верен и обоснован.