Решение № 868 от 23.11.2022, Районен съд - Шумен

РЕШЕНИЕ

№ 868 гр. Шумен, 23.11.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ШУМЕН, III-И СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Петина Кр. Николова при участието на секретаря Мариана Любч. Митева като разгледа докладваното от Петина Кр. Николова Гражданско дело № 20223630101324 по описа за 2022 година

Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД като иска връщане на част от даденото по договор, за който твърди, че е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо, второ и трето и ал. 2, предл. първо от ЗЗД. Ищецът твърди, че процесния договор за кредит е нищожен поради противоречие и заобикаляне на норми на ЗПК и ЗПП, както и че накърнява добрите нрави.

Делото е образувано по искова молба, подадена от И. К. И. с ЕГН ********** от гр.

***, действащ чрез своя процесуален представител, срещу „***, гр. ***, с ЕИК ***, представлявано от И. Д.а и Д.Н. - управители. В исковата молба се твърди, че на 23.07.2021 г. между страните бил сключен договор за потребителски кредит № 1044791. Договорът бил сключен от разстояние като с него на ищеца била предоставена като кредит сумата от 800 лв. при договорна лихва в размер на 5,120 % (общо 40,96 лв. за срока на договора), като в края на срока длъжникът дължал връщане на сумата от 840,96 лв. Твърди се, че процесния договор за кредит е нищожен изцяло. Твърди се, че разменената между страните кореспонденция не отговаря на изискванията на ЗЕДЕУУ, поради което следва да се третират като неподписани документи. Счита, че е нарушен и чл. 10, ал. 1 от ЗПК. Твърди се, че в договора само е посочен ГПР, без да е ясно как е изчислен и кои компоненти са включени при изчисляването му. Счита, че ГПР е погрешно посочен в договора, а действителния му размер надхвърля ограничението по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Освен това счита, че уговорката за предоставяне на обезпечение по чл. 5 от договора чрез сключване на договор за поръчителство с посочено от кредитора лице, за което е заплатил възнаграждение, то тогава е следвало и това възнаграждение да се счита част от разходите по кредита и да се вземе предвид при изчисляване на ГПР. Освен това обръща внимание, че 1 е задължение на кредитора да провери кредитоспособността на длъжника. Счита, че клаузата за сключване на договор за поръчителство с точно определено посочено от кредитора лице е неравноправна и нищожна. Освен това твърди, че неустойката е следвало да бъде включена при изчисляването на ГПР, с което е нарушен чл. 19 от ЗПК. Счита, че по този начин се заобикалят изискванията на закона за максимален размер на ГПР, а и противоречи на Директива 2008/48/ЕО на Европейският парламент и Съвета на Европа от 23.04.2008 г. Счита още, че договорната лихва е прекалено голяма и нарушава добрите нрави. Твърди, че липсва погасителен план, с което е нарушен чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК.

Счита, че клаузите в договора не са формулирани по ясен и недвусмислен начин. Счита, че дори и съдът да не приеме целия договор за нищожен, то нищожни са отделните негови клаузи, които са оспорени с исковата молба. Счита, че предвид нищожността на договора, то на основание чл. 23 от ЗПК ищецът дължи на кредитора само главницата по договора.

Твърди, че той бил заплатил сумата от 1184 лв., поради което моли съда да осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 384 лв. като недължимо платена, както и сторените по делото разноски.

В съдебно заседание ищецът или неговият процесуален представител адв. Г.Ч. от САК не се явяват. Поискали са разглеждане на делото в тяхно отсъствие и са изложили аргументи, че поддържат изложеното в исковата молба. Направено е искане да се приложи чл. 161 от ГПК спрямо писмените доказателства, които съдът изрично е задължил ответникът да представи, но указанията не са изпълнени до приключване на съдебното дирене. Моли съда да присъди и възнаграждение за адвокатска защита при условията на чл.

38, ал. 2 от ЗА. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение платено от ответната страна.

С отговора си ответникът „***, гр. *** оспорва иска по същество. Твърди, че при сключване на договора са спазени всички изисквания на ЗПФУР. Заявява, че оспорената в исковата молба клауза за обезпечение не е условие за сключване на договора, а длъжникът е имал възможност да избере няколко опции и той сам е избрал обезпечение чрез договор за поръчителство с *** (Малта)“, счита, че предвид това тази клауза от договора е индивидуално договорена. Оспорено е възражението на длъжника, че тази клауза има за цел да заобиколи забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК като твърди, че необходимостта от обезпечение е в резултат на извършената от кредитора проверка на платежоспособността на длъжника, която кредиторът е задължен да извърши по закон. Още повече, че длъжникът е имал правото и да се откаже от договора в 14-дневен срок от сключването му. Счита, че всички клаузи на договора са в съответствие със закона, длъжникът е имал възможност да се запознае с тях и да направи своя избор. По посочените причини моли съда да отхвърли предявения иск.

В съдебно заседание представител на ответника не се явява. В писмено становище е поискал разглеждане на делото в тяхно отсъствие като поддържа изложеното в отговора и моли съда да отхвърли исковете.

Съдът, като съобрази твърденията на страните и представените по делото 2 доказателства, установи следното от фактическа страна:

От събраните по делото доказателства се установява, че на 23.07.2021 г. И. К. И. и „***, гр. *** са сключили договор за потребителски кредит № 1044791. Договорът бил сключен по реда на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние. Страните са уговорили, че „***, предоставя на И. К. И. сумата от 800 лв. в заем. Видно от приетата по делото ССчЕ процесната сума била предоставена на ищеца на 23.07.2021 г. с превод чрез EPay.bg.

Видно от съдържанието на цитирания договор, страните договорили, че предоставената като кредит сума ще бъде върната на кредитора в срок от 45 дни от сключването на договора, ведно с възнаградителна лихва в размер на 5,12 %.

Възнаградителната лихва възлизала в размер на 40,96 лв., а общо дължимата сума по кредита в размер на 840,96 лв. следвало да бъде върната като обща сума на 06.09.2022 г., съгласно чл. 2 от договора. Годишният процент на разходите бил изчислен в договора на 49,93 % и съгласно заключението на ССчЕ включва в изчисляването си само на договорната лихва.

В чл. 5 от Общите условия за предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние на „*** е предвидено, че кредитът ще бъде обезпечен чрез поръчителство, предоставено от *** (Малта)“. Ищецът в качеството си на длъжник, сключил с *** (Малта)“ договор за предоставяне на поръчителство срещу възнаграждение от 343,04 лв., които следвало да се платят на същата дата като падежа на договора за заем чрез „***. По делото няма никакви доказателства *** (Малта)“ да са изпълнили своето задължение и да сключат договор за поръчителство с кредитора. Независимо, че съдът е указал на кредитора, че е в негова тежест да докаже наличието на такъв сключен договор (тъй като той самият е страна по договора за поръчителство, а ищецът не е), независимо, че съдът не само е задължил ответника да предостави този договор, но дори и му е дал разяснения в съдебно заседание чрез процесуалният му представител за кой договор става дума и неколкократно му е напомнял, че има дадени указания в този смисъл, ответникът така и не предостави такъв договор. Предвид това няма как да се приеме, че има сключен договор за поръчителство, по силата на който *** (Малта)“ да отговаря солидарно с ищеца по процесния договор за кредит. Съгласно заключението на изготвената по делото ССчЕ, ако при изчисляване на ГПР бъде включено и дължимото възнаграждение за поръчителя, ГПР ще възлиза на 2304,43 %.

Видно от изготвената ССчЕ, на 15.09.2021 г. ищецът е платил на ответното дружество сумата от 1185 лв., включваща – цялата главница, дължимата по договора възнаградителна лихва и дължимата по договора за предоставяне на поръчителство сума за възнаграждение на поръчителя. Видно от приложените към ССчЕ писмени документи, изходящи от самия ответник сумата от 343,04 лв., представляваща дължимо на *** (Малта)“ възнаграждение, е отразено като задължение в счетоводните книги на „***.

Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът намира следното от правна страна:

3

Разпоредбата на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД предвижда, че подлежи на връщане даденото без основание или с оглед неосъществено или на отпаднало основание. В конкретния случай ищецът твърди, че е дал нещо без основание – че е платил сумата от 384 лв. (всички задължения с изключение на главницата) без основание, тъй като сключения договор за кредит бил нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо, второ и трето и ал. 2, предл. първо от ЗЗД. Ищецът твърди, че процесния договор за кредит е нищожен поради противоречие и заобикаляне на норми на ЗПК и ЗПП, както и че накърнява добрите нрави.

Съдът счита на първо място, че вземанията по процесния договор за кредит се основават на договор, сключен с потребител, тъй като длъжникът има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1, във вр. т. 12 от ДР на Закона за защита на потребителите, поради което по отношение на тези договори е приложим действащият Закон за потребителския кредит и разпоредбите на чл. 143 – 148 от ЗЗП, уреждащи неравноправните клаузи. Съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 3 от ГПК, съдът е длъжен да направи служебна проверка за наличие на неравноправни клаузи или такива противоречащи на закона или добрите нрави.

На първо място, съдът счита, че следва да уточни, че намира за неоснователни възраженията, че не е спазена процедурата по ЗПФУР, което се установява от представените с отговора писмени доказателства. Неоснователно е възражението, че тези документи представляват неподписани документи, тъй като не отговарят на изискванията на ЗЕДЕУУ.

Самият ЗПФУР не предвижда процедурата за сключване на договор да спазва изискванията на ЗЕДЕУУ, за да има валидно включен договор. Не се доказва и възражението, че е нарушен чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК – в чл. 2 от договора изрично е посочено, че заема ще бъде върнат на конкретна дата в общ размер главница и лихви, т.е. няма уговорени вноски, а един краен падеж, на който длъжникът дължи плащане на всички суми по договора за кредит.

В кръга на извършената проверка съдът установи, че е допуснато нарушение на чл.

11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. С цитираната разпоредба законодателят предвижда задължението в договора за кредит изрично да се посочва годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В § 1, т. 1 от ДР към ЗПК е дадена легална дефиниция на понятието „Общ разход по кредита за потребителя" и това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато 4 предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия, като изрично са изключени нотариалните такси.

В конкретния случай размера на ГПР е некоректно посочен в договора за кредит.

Съдът счита, че при изчисляване на ГПР ответникът е следвало да включи и стойността на дължимото от длъжника възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство.

Независимо, че длъжникът сам е направил избора за това договорът за кредит да бъде обезпечен чрез този вид обезпечение от момента, в който този избор е направен, това задължение става задължително за длъжника. А същевременно кредиторът е този, който одобрява поръчителите и това е единственото юридическо лице, което потребителят може да „избере“, ако няма възможност да осигури физическо лице за поръчител. При това говорим за поръчител, който е свързан с кредитора и двамата (поръчител и кредитор) дори не са си направили труда да сключат реално договор за поръчителство по чл. 138 от ЗЗД.