Определение № 114 от 14.02.2024, Окръжен съд - Шумен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 114 гр. Шумен, 14.02.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ II, в закрито заседание на четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Теодора Енч. Димитрова

Членове:

Теодора Р. Йорданова-Момова

Петранка Б. Петрова като разгледа докладваното от Теодора Енч. Димитрова Въззивно частно гражданско дело № 20243600500023 по описа за 2024 година

Производство по чл. 274 и сл. от ГПК.

Делото е образувано по частна жалба с вх. рег. № 486/10.01.2024г., депозирана от адв.

В. П. от ШАК, в качеството му на пълномощник на Т. И. В., против определение № 3007 от 28.12.2023г. по ч.гр.д. № 20233630102789 по описа на РС – Шумен, с което е отхвърлена, като неоснователна молба за допускане на поправка на очевидна фактическа грешка в Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК с № 1262/18.12.2023г. по същото дело.

Жалбоподателят, счита определението за неправилно. Сочи, че със заявлението са поискани разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 800 лева и, предвид липса на произнасяне по така направеното искане за разликата от 400 лева до 800 лева е депозирал молба за допускане на поправка на очевидна фактическа грешка. Със същата молба, в условията на евентуалност е поискал и допълване на решението по чл.250 от ГПК. С обжалваното определение, съдът се е произнесъл отрицателно по молбата по чл.247 от ГПК и не се е произнесъл по молбата с правно основание чл.250 от ГПК, поради което счита, че определението на първо място се явява непълно, а на второ неправилно. За да отхвърли молбата за поправка на очевидна фактическа грешка, съдът е приел, че в заповедното производство не намира приложение разпоредбата на чл.2, ал.5 от НМРАВ. Намира извода на съда за неправилен и незаконосъобразен, тъй като независимо от формата на предявяване на исковете – чрез заповедно или исково производство, важат общите принципи и правила за съединяване на исковете, както по чл.69 от ГПК за цената на иска и по чл.72 от ГПК за д.т., която следва да се определи върху цената на всеки един кумулативно съединен иск в размера по чл. 1 от ТДТССГПК, така и разпоредбата на чл.2, ал.5 от Наредбата. Моли съда 1 да отмени обжалваното определение и вместо него да констатира, че е налице ОФГ или да допълни Заповедта, като разпореди длъжникът да заплати допълнително сума в размер на 400 лева за адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от ЗА по иска за мораторна лихва.

След преценка на оплакванията по частната жалба, мотивите на обжалвания акт и доказателствата по делото, въззивният съд прие за установено следното от фактическа и правна страна:

Частната жалба е подадена в предвидения от закона едноседмичен срок, от лице имащо право и интерес от обжалване, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима.

Преценена по същество частната жалба е неоснователна, поради следното:

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, депозирано от Т. И. В. с ЕГН ********** чрез адв. В. П. от ШАК, срещу „РВ Инжинеринг“ ЕООД, за сумите: 627.08 лева – главница, 50.52 лева – законна лихва за периода от 01.05.2023г. до 15.12.2023г., ведно със законната лихва считано от 16.12.2023г. до окончателното изплащане на задължението, с искане да бъде определено и адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА на процесуалния представител на заявителя, в размер на 400 лева на осн. чл. 7, ал. 2, т. 2 във вр. с ал. 2 от Наредбата - за иска за главница и 400 лева - за задължението за лихва. С разпореждане № 3684/18.12.2023г. съдът е уважил заявлението и е разпоредил да се издаде заповед за изпълнение за претендираните с него суми, въз основа на което е издадена заповед № 1262/18.12.2023г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, с която длъжникът е осъден да заплати на заявителя Т. И. В. сумата в размер на 627.08 лева – главница, 50.52 лева – законна лихва за периода от 01.05.2023г. до 15.12.2023г., ведно със законната лихва считано от 16.12.2023г. до окончателното изплащане на задължението; да заплати на адв. В. П. сумата в размер на 400 лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение на осн. чл.38, ал.2 от ЗА и чл.7, ал.2, т.1 във вр. ал.7 от Наредбата и да заплати на РС – Шумен, сумата от 25 лева, представляваща държавна такса на осн. чл. 78, ал.6 от ГПК. Посочено е, че вземането произтича от начислено, но неизплатено трудово възнаграждение за м. март 2023г., произтичащо от допълнително споразумение № 487/01.07.2021г. към трудов договор № 217/22.03.2016г..

Заповедта е връчена на заявителя чрез процесуалния му представител на 20.12.2023г. и на 21.12.2023г. последният е депозирал молба за поправка на очевидна фактическа грешка с правно основание чл.247 от ГПК или за допълване на разпореждане № 3684/18.12.2023г. и Заповед № 1262 за изпълнение на парично задължение. Посочил е, че със заявлението е поискано присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 800 лева по двата иска, а съдът е присъдил 400 лева и не е налице отхвърлителен диспозитив за разликата над присъдената сума. Поискал е на основание чл.247 от ГПК съдът да допусне поправка на ОФГ в разпореждането и заповедтта, като осъди длъжника да заплати още 400 лева за адвокатско възнаграждение, а при условията на евентуалност да допълни на основание 2 чл.250 от ГПК разпореждането за издаване на заповедтта и самата заповед, като осъди длъжника да заплати още 400 лева – за адвокатско възнаграждение по иска за лихва.

С обжалваното оределение първоинстанционният съд е отхвърлил като неоснователна молбата за допускане поправка на очевидна фактическа грешка в така издадената заповед за изпълнение. В мотивите си е посочил, че в случая не е налице несъответствие между формираната воля на съда и изразеното в диспозитива на съдебното решение, респ. издадената заповед за изпълнение. В депозираното заявление се съдържа искане за определяне на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА, доколкото лицето – заявител е представлявано чрез договор за безплатна адвокатска помощ от 12.12.2023г. и съдът е определил същото в минималния му размер по чл.7, ал.7 от Наредбата, в размер на 400 лева.

Пояснил е, че в заповедното производство е неприложима нормата на чл.2, ал.5 от цитираната Наредба и възнаграждението се определя върху общия размер на вземането, претендирано със заявлението.

Настоящата инстанция приема, че определението на ШРС е правилно.

По повод наведените в жалбата доводи и отправените искания, следва да се отбележи, първоинстанционният се е произнесъл единствено по молбата на заявителя по чл.247 от ГПК, като я е оставил без уважение и не се е произнесъл по предявената при условията на евентуалност молба по чл.250 от ГПК, поради което предмет на въззивна проверка е само произнасянето по първата от молбите. По втората молба липсва произнасяне и е недопустимо осъществяване на въззивен контрол, поради липса на годен предмет на обжалване, като редът за защита на жалбоподателя по отношение на евентуалната му претенция е по чл.250 от ГПК, посредством отправено до заповедния съд искане за допълване на обжалваното определение.

Що се отнася до постановеното от първоинстанционния съд по молбата за поправка на очевидна фактическа грешка, споделя изцяло мотивите към обжалваното определение за липса на такъв порок, тъй като фактическа грешка по смисъла на чл.247 от ГПК е налице при несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване в писмения текст на постановения от него акт. Касае се за ясно изразена от съда воля, която обаче е отразена неточно в диспозитива, без това да представлява липса, изменение или отменяне на действително формираната такава. Решението, с което поправката се допуска, има за задача да отстрани несъответствието между волята на съда и нейния външен израз, без да подменя съдържанието на поправения акт. Ето защо, при обжалване на решението относно поправката, горната инстанция е ограничена да провери дали са били налице предпоставките по чл.247 ГПК, като не разполага с правомощия да упражнява контрол върху основния, поправения акт. По тази причина, когато наред с констатацията за несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване, страната също така счита, че основния акт страда от неотстраним от самия съд порок (нищожност, недопустимост или неправилност), пътят за защитата й е не само да подаде молба по чл.247 ГПК, но също така да подаде жалба (въззивна или касационна) срещу този акт.

3

В конкретния случай, видно от съдържанието на разпореждане № 3684/18.12.2023г. и издадената въз основа на него заповед за изпълнение на парично задължение, в посочените съдебни актове не е допуснато несъответствие между действителната воля на съда и отразената от него в диспозитива, каквото несъотвествие би било налице само, ако в мотивите си съдът е отразил, че счита искането за разноски за изцяло основателно, а в диспозитива присъди част от тях. Ето защо, приема, че разпореждането и заповедта за изпълнение на парично задължение не страдат от релевирания порок, а, ако е останал недоволен от постановеното от съда, пред заявителя е била открита възможността да иска ревизирането им по пътя на чл.248 или чл.413 от ГПК.

По изложените съображения, достига до извод, че обжалваното определение е правилно и следва да се потвърди.

Водим от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА изцяло определение № 3007 от 28.12.2023г. по ч.гр.д. № 20233630102789 по описа на Районен съд – Шумен.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4