Решение № 31 от 11.02.2026, Районен съд - Свиленград

РЕШЕНИЕ

№ 31 гр. Свиленград, 11.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СВИЛЕНГРАД, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Живка Д. Петрова при участието на секретаря Жаклин М. Арнаудова като разгледа докладваното от Живка Д. Петрова Гражданско дело № 20255620100840 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба от Д. Г. К. срещу ЗК „ЛЕВ ИНС“ АД, с която е предявен иск с правно основание чл.432, ал.1 от Кодекса за застраховането (КЗ) – за заплащане на дължимо застрахователно обезщетение за имуществени вреди.

Ищецът Д. Г. К. твърди, че на 23.08.2024 г. закупил товарен автомобил марка „Фолксваген“, модел „Лт 45“, с рег. № ************, в гр. Радомир. На същата дата, още преди да регистрира автомобила на свое име, управлявайки го от гр. Радомир по АМ „Марица“ в посока Хасково, на 3,6-ти км. претърпял пътно транспортно произшествие (ПТП), при което автомобилът му бил блъснат отзад от лек автомобил марка „Мерцедес“, модел „С 270 CDI“, с рег. № ************. Вследствие на удара управлявания от ищеца товарен автомобил се преобърнал надясно на пътното платно. Виновен за настъпилото ПТП бил водачът на лекия автомобил. В резултат на така настъпилия пътен инцидент управляваният от ищеца автомобил бил напълно деформиран, като щетата била определена за тотална.

Към момента на настъпване на застрахователното събитие - 23.08.2024 г., отговорността на виновния водач била покрита от сключената задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ между собственика на автомобила и ответника ЗК „ЛЕВ ИНС“ АД, с полица № BG/22/123002851157.

Ответникът застраховател, без да бил сключил споразумение с ищеца, извършил частично плащане по щетата, така че му превел сумата 3578,00 лв., като обезщетение за претърпените имуществени вреди. Тази сума не съответствала на реалния размер на вредата от общо 4614,20 лв., който бил определен чрез съдебно-техническа експертиза по ч.гр.дело № 193/2025г. по описа на РС – Свиленград, образувано по молба на ищеца с правно основание чл.207 от ГПК. Ето защо, ищецът претендирал сумата 1036,20 лв., представляваща разликата между действително претърпените имуществени вреди и изплатеното му застрахователно обезщетение, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на увреждането (23.08.2024г.) до окончателното й плащане. Претендира и направените по делото разноски, както и тези по ч.гр.дело № 193/2025г. по описа на РС – Свиленград.

1

В срока по чл.131, ал.1 от ГПК ответникът ЗК „ЛЕВ ИНС” АД е депозирал отговор на исковата молба, с който не оспорва иска, но оспорва искането за присъждане на разноски.

Посочва, че по процесното ПТП своевременно определил и изплатил на ищеца застрахователно обезщетение в размер на 3578,00 лв. Ищецът нито изразил несъгласие с така определеното обезщетение, нито оправил покана за доброволно изпълнение – за доплащане или други претенции към застрахователя – ответник. Поради това, ответникът не бил дал повод за образуване на делото, поради което не дължал на ищеца разноски.

Предвид изложеното, ответникът иска от съда да се произнесе с решение, съобразно признанието, като уважи иска и отхвърли искането на ищеца да му бъдат присъдени разноски по делото и по ч.гр.дело № 193/2025г. по описа на РС – Свиленград.

Съдът, като прецени събраните в хода на делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, прие следното:

Съгласно чл.498, ал.3 КЗ, вр. чл.496 КЗ, вр. чл.380 КЗ, допълнителна специална предпоставка за допустимост на прекия иск на пострадалия срещу дружеството, застраховало ГО на виновния водач на МПС, е изтичането на тримесечен рекламационен срок от сезиране на застрахователя по реда на чл.380 КЗ за доброволно уреждане на отношенията между пострадалия и застрахователя по повод плащане на застрахователно обезщетение.

Съгласно чл.498, ал.3 КЗ, увреденото лице може да предяви претенцията си за плащане пред съда само ако застрахователят не е платил в срока по чл.496 КЗ, откаже да плати обезщетение или ако увреденото лице не е съгласно с размера на определеното или изплатеното обезщетение.

В конкретния случай няма спор между страните, че застрахователят е бил своевременно сезиран с претенция за изплащане на обезщетение на собственика на увреденото МПС, че въз основа на нея е образувана застрахователна щета и че не е определен и изплатен пълният претендиран от ищеца размер на обезщетението.

Безспорно е, че е определеното от застрахователя и изплатеното на увредения застрахователно обезщетение е в размер от 3578,00 лв., но ищецът не е съгласен с този размер. При това положение процедурата за доброволно уреждане на спора е приключила без удовлетворителен за ищеца резултат, което прави прекият иск по чл.432, ал.1 КЗ допустим.

Съгласно чл.432, ал.1 КЗ, увреденото лице, спрямо което застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност”. Следователно предмет на установяване в настоящия процес са следните материално правни предпоставки: деликт и валидно застрахователно правоотношение с предмет автомобила, управляван от деликвента. Съответно, материалноправните предпоставки от фактическия състав на чл.45 ЗЗД, предмет на установяване в процеса, са: противоправно поведение, вреди, причинна връзка между двете и вина.

По делото няма спор, че по отношение на лекия автомобил, управляван от виновния за произшествието водач, е сключен договор за застраховка „Гражданска отговорност“ с дружеството – ответник. Няма спор също, че застрахователят е платил обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди в размер на 3578,00 лв.

Частичното плащане представлява извънсъдебно признание на претенцията по основание и до изплатения размер. Признание за основанието на претенцията и в частност материалноправните предпоставки от фактическия състав на непозволеното увреждане, е налице и по делото.

Видно от заключението на съдебно-автотехническа и оценъчна експертиза, съдържащо се в приложеното ч.гр.д. № 193/2025 г. по описа на Районен съд – Свиленград, образувано по молба на ищеца за обезпечение на доказателства (чл.207 ГПК), и уточненото с устния доклад на вещото лице, действителната стойност на щетата е 4614,20 лв. Разликата между тази стойност и изплатеното застрахователно обезщетение в размер от 3578,00 лв. се равнява на размера на исковата претенция от 1036,20 лв.

2

Следва извода, че предявеният иск е основателен и следва да се уважи изцяло.

По отношение на претендираната лихва за забава, считано от датата на ПТП – 23.08.2024 г., съдът съобрази, че съгласно чл.497, ал.1 от КЗ застрахователят дължи законната лихва за забава върху размера на застрахователното обезщетение, ако не го е определил и изплатил в срок считано от по-ранната от двете дати: 1) изтичането на срока от 15 работни дни от представянето на всички доказателства по чл.106, ал.3 от КЗ; 2) изтичането на тримесечния срок по чл.496, ал.1 от КЗ, освен в случаите, когато увреденото лице не е представило доказателства, поискани от застрахователя по реда на чл.106, ал.3 от КЗ. В случая не е налице спор, че ищецът е сезирал застрахователното дружество с искане за заплащане на обезщетение. Началото на срока от 15 работни дни по чл.497, ал.1, т.1 от КЗ е обвързано не с момента на завеждане на претенцията по чл.498, ал.1 от КЗ, а с този на представяне от увреденото лице на всички доказателства по чл.106, ал.3 от КЗ, а това са доказателствата, изискани от застрахователя при условията и по реда на цитираната разпоредба. В случай като настоящия, когато няма такива данни, т.е. когато липсват обстоятелствата, с които законът свързва началото на срока от 15 работни дни по чл.497, ал.1, т.1 от КЗ, същият срок не намира приложение, тъй като не тече. Затова, следва да се приложи тримесечният срок по чл.497, ал.1, т.2, вр. чл.496, ал.1 от КЗ, течащ от предявяване на претенцията към застрахователя, чийто начален момент не е обусловен от представяне на доказателствата по чл.106, ал.3 от КЗ (така Решение № 167 от 30.01.2020 г. по т. д. № 2273/2018 г. на ВКС, II т. о.).

В процесния случай липсва и датата на завеждане на щетата, поради което началния момент на забавата следва да се определи въз основа на събраните доказателства, при спазване на основното правило по чл.497 от КЗ, според което законната лихва се дължи, ако застрахователят не е платил в законоустановения или договорения срок. По делото не е установена точната дата на предявяване на претенцията към застрахователя или датата на уведомяване на застрахователя за настъпване на събитието, но видно от изготвения от застрахователя опис-заключение по щета (приложен по ч.гр.д. № 193/2025 г. по описа на РС – Свиленград) към най-ранно установената дата - 14.10.2024 г., щета № 0023-500-24-000351 за процесното ПТП е била заведена при застрахователя, поради което законната лихва върху обезщетението следва да се присъди от тази дата. В този смисъл е Решение № 50106 от 03.11.2022 г. по т.д. № 1865/2021г. на ВКС, I т.отд.

С оглед изхода на правния спор и на основание чл.78, ал.1 от ГПК на ищеца следва да бъдат присъдени направените по делото разноски, каквито се претендират.

Възражението на ответника, че не е дал повод за завеждане на иска и го е признал, поради което не следвало да дължи на ищеца направените от последния разноски, съдът намира за неоснователно. В случая не са налице комулативните предпоставки на чл.78, ал.2 от ГПК, тъй като ответникът е дал повод за завеждане на иска, доколкото няма данни увреденото лице да се е съгласило с размера на определеното или изплатеното застрахователно обезщетение.

Направените по делото разноски от ищеца се установиха в размер на 50,00 лв. – за държавна такса и те следва да му се присъдят изцяло. Ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца и направените съдебно-деловодни разноски в производството по чл. 207 от ГПК в размер на 520,00 лева, включващи заплатена държавна такса за образуване на делото от 20,00 лв. и възнаграждение за вещо лице от 500,00 лева.

Ищецът, чрез пълномощника си, е поискал и присъждане на разноски за осъществено безплатно процесуално представителство, на основание чл.38, ал.2, във вр. чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата (ЗА), както в настоящото производство, така и производството по чл.

207 от ГПК. В тази връзка по делото и по ч.гр.д. № 193/2025 г. по описа на Районен съд – Свиленград са представени пълномощни и договори за правна защита и съдействие, в които е договорено безплатно процесуално представителство, на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА.

Според чл. 38, ал.2 от ЗА, за да възникне правото на адвоката да получи възнаграждение по този ред, следва да са налице две предпоставки: да е оказана безплатна 3 адвокатска помощ и съдействие на лица от кръга на тези по чл. 38, ал. 1 и насрещната страна в производството да е била осъдена да заплати разноски. В тези случаи съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал.

2 от ЗА и осъжда другата страна да го заплати. В случая, посочените предпоставки са налице, поради което за осъществената защита на адвоката на ответника следва да бъде присъдено възнаграждение за първоинстанционното производство и за производството по чл. 207 от ГПК.

Ответникът е направил възражение за намаляване поради прекомерност на претендираното адвокатското възнаграждение.

При определяне размера на дължимото адвокатско възнаграждение, предвид цената на иска, действителната фактическа и правна сложност на делото, процесуалната активност на адвоката и обстоятелството, че се касае до спор по който има установена съдебна практика, съдът счита, че дължимото адвокатско възнаграждение за процесуалния представител на ищеца ще следва да се определи в размер на 300,00 лв., а възнаграждението за адвоката в производството по чл. 207 от ГПК в размер на 200,00 лв.

В тази връзка, съдът намира за необходимо да изясни, че съгласно практиката на Съда на Европейския съюз /Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C427/16 и C-428/16 и Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22/, при произнасянето си за дължимите разноски за адвокатско възнаграждение съдът не е обвързан от размерите, установени в Наредба № 1 на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Съдът на Европейския съюз е тълкувал чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДФЕС в смисъл, че национална правна уредба като тази по чл. 36, ал. 2 от ЗА и чл. 78, ал. 5 от ГПК, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет (България), и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по нисък от минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. Предвид предимството на първичното общностно право - чл. 101, пар. 1 от ДФЕС пред националното ни законодателство и на основание чл. 633 ГПК, разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК в частта й, предвиждаща минимален размер, определен от Висшия адвокатски съвет, под който адвокатско възнаграждение не може да бъде намалено, не следва да бъде прилагана. По всяко дело, по което следва да се извършва присъждане на понисък размер на разноски за адвокатско възнаграждение, националният съд следва да извърши преценка на правната и фактическа сложност на делото, без да бъде ограничаван от определения в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. минимален размер. Ето защо, преценявайки посочените по-горе обстоятелства съдът счита за разумно и справедливо адвокатското възнаграждение за процесуалния представител на ищеца, определено по реда на чл.38 ЗА, да е в посочения размер по-горе размер.