Решение № 870 от 16.02.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 870 гр. София, 15.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Йоана М. Генжова

Виктория Мингова при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски като разгледа докладваното от Йоана М. Генжова Въззивно гражданско дело № 20231100503582 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК .

С решение №13727/30.11.2022г., постановено по гр.д. №32681/2022г. по описа на СРС, 76 състав, е осъден на основание чл.200 от КТ и чл.86 от ЗЗД Столичен инспекторат да заплати на Ю. Д. Д. следните суми: 500 лева – обезщетение за претърпени имуществени вреди, вследствие от трудова злополука от 17.06.2021г., ведно със законната лихва, считано от 17.06.2022г. до окончателното изплащане, и сумата от 50 лева – мораторна лихва за периода от 17.06.2021г. до 16.06.2022г.; 38 500 лева – обезщетение за неимуществени вреди, вследствие от трудова злополука от 17.06.2021г., ведно със законната лихва, считано от 17.06.2022г. до окончателното изплащане, и сумата от 3903,47 лева – лихва върху главницата за периода от 17.06.2021г. до 16.06.2022г., като са отхвърлени претенциите за горниците до пълния предявен размер от 40 000 лева и 4055 лева като неоснователни, както и на основание чл.78, ал.1, ал.3 и ал.8 от ГПК сумата от 1912,62 лева, сторени деловодни разноски, съобразно уважената част от исковете и направена компенсация. Осъден е на основание чл.77 от ГПК Столичен инспекторат да заплати по сметка на Софийски районен съд сумата от 2331,14 лева – 1 дължима държавна такса и възнаграждение за вещо лице, съобразно уважената част от исковете.

Постъпила е въззивна жалба срещу решението в осъдителната му част от ответника Столичен инспекторат към Столична Община, чрез пълномощника юрисконсулт М.Т., като се излагат оплаквания за неправилност и необоснованост на решението в обжалваната част.

Въззивникът поддържа, че решението е неправилно и необосновано в частта, с която се присъжда обезщетение за имуществени вреди, като съобразно възприетото и от съда доказаният размер на направените разходи за лечението на ищцата е 208,69 лева, а разходи над тази сума не били доказани по делото. Определеният от първоинстанционния съд размер на обезщетението за неимуществени вреди значително надвишавал справедливия размер на обезщетението, съгласно чл.52 от ЗЗД. От заключението на СМЕ се установявало, че болките са интензивни за период от 1-3 месеца, като впоследствие отслабват, докато изчезват. Това се потвърждавало и от факта, че ищцата се е върнала на работа около четири месеца след инцидента. Установено било от събраните по делото доказателства, че е налице счупване без усложнения, протекло с нормално възстановяване за обичаен при такива травми период от около 4 месеца.

Липсвали и доказателства за твърдените охлузвания по ищцата. Освен това ищцата извършила проверка на търговски обект за спазване на противоепидемични мерки, като проверката е извършена самостоятелно в нарушение на Правилника за вътрешния трудов ред в Столичен инспекторат и въведените Вътрешни правила за въвеждане на антикорупционни процедури, които задължавали служителите при контрол за спазването на нормативните актове да не извършват проверки сами. Нейното поведение било в пряка причинно-следствена връзка с инцидента и последиците от него – ако не била влязла в обекта, нямало да пострада. Ответникът заявил, че ищцата действително е сама в сектора си, но при необходимост получава съдействие, и ако не го получи не следва да извършва проверка веднага на този обект.

Липсвали данни за влошаване на общото здравословно състояние на ищцата, а последиците от счупването отшумели в обичаен за такъв вид травми срок от около 4 месеца и нямало трайни последствия. Необосновано бил преценен и размера на обезщетението за неимуществени вреди от причинения стрес. От СПЕ се установявало, че към момента ищцата е възвърнала състоянието си от 2 преди получаване на травмата. Освен това заключението било базирано на субективни твърдения на ищцата и на нейните най-близки хора – съпругът и синът . Освен това решението противоречало на съдебната практика в аналогични случаи, като първоинстанционният съд необосновано и неправилно определил размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди неколкократно над справедливия. Поради изложеното моли решението да бъде отменено в обжалваната част и да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна Ю. Д. Д., чрез пълномощника адв. И. П., с който се заявява становище за неоснователност на жалбата. Счита, че определеният размер на обезщетението е справедлив и съобразен със събраните по делото доказателства. Ищцата ползвала допустимият максимален срок на отпуска по болест, а именно шест месеца, след което поискала да ползва платен отпуск, защото не се е възстановила. Вещото лице посочило, че движенията на глезена на ищцата са ограничени и при движение се чуват, както и, че ищцата никога няма да може да изкачва стълби без болка, да се качва в МПС, както и да носи високи токчета. Не било възможно при процесния инцидент и при контакта на тялото с асфалтовата настилка ищцата да не получи охлузвания по други части от тялото. От събраните по делото доказателства се установявало, че проверките се извършвали от инспекторите сами, като по този начин работели всички инспектори в Столичния инспекторат и едва когато било необходимо съставянето на констативен протокол или АУАН се обаждали на колега, който идвал като свидетел при съставяне на документите.

Дори да имало втори инспектор с ищцата, същият нямал задължения да я пази да не падне. Първоинстанционният съд преценил всички относими към спора факти и доказателства и определил справедлив размер на обезщетението за претърпените вреди. Следвало да се има предвид и характерът на работа на ищцата, свързана с ходене по цял ден и извършване на проверки. Освен това следвало да се съобрази възрастта и семейното положение на ищцата, майка на непълнолетно дете в 11 клас, на което предстояло завършване и кандидатстване. Трайно били ограничени и движенията на глезена. Травмата била преживяна от ищцата като фрустриращ (ограничаващ) фактор по отношение на нейното обичайно битово и социално функциониране и оставила интензивни емоционални следи. Поради това моли за 3 потвърждаване на обжалваното решение.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Постановеното решение е валидно и допустимо.

Първоинстанционният съд е сезиран с предявени искове с правно основание чл.200, ал.1 от КТ и чл.86, ал.1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за имуществени и неимуществени вреди от трудова злополука, настъпила на 17.06.2021г. и с искане за заплащане на законна лихва за забава върху дължимото обезщетение от деня на увреждането до заплащане на обезщетението.

Съобразно изложеното с исковата молба и отговора по чл.131 от ГПК, спорни между страните са били фактите от състава на чл.200 и чл.201 от КТ, отнасящи се до съпричиняване на вредоносния резултат от ищцата в следствие на проявена от нея груба небрежност при неспазване на правилата за безопасно полагане на труд, и размера на справедливото обезщетение за имуществени и неимуществени вреди.

Първоинстанционният съд е изложил фактически и правни изводи, след преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства, заключения на съдебно-медицинска и съдебно-психологическа експертизи, като е приел, че са се доказали предпоставките за ангажиране отговорността на ответника като работодател за обезщетяване на причинените болки и страдания на ищцата вследствие на трудова злополука, настъпила 17.06.2021г., че ищцата не е съпричинила вредоносния резултат и не е 4 допуснала груба небрежност, определил е сумата от 38 500 лв. като справедливо обезщетение за претърпяното от ищцата травматично увреждане предвид характера и степента му, продължителността на лечението, както и отраженията върху ежедневния комфорт, както и обезщетение в размер на 500 лева за претърпените имуществени вреди.

Въззивният съд споделя тези фактически констатации и правни изводи, и съгласно чл.272 от ГПК препраща към мотивите на първоинстанционното решение, без да е нужно да ги повтаря, с изключение на частта за определен като справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди в размер на 38 500 лева, както и в частта относно размера на присъденото обезщетение за имуществени вреди.

По направените оплаквания с въззивната жалба следва да се добави следното:

Досежно спорния по делото въпрос дали ищцата е допринесла за злополуката, като е допуснала груба небрежност при изпълнение на служебните си задължения, съдът счита за правилен извода на първоинстанционния съд, че поддържаното от ответника възражение за съпричиняване по смисъла на чл.201, ал.2 от КТ е неоснователно.

Нормата на чл.201, ал.2 от КТ предвижда, че отговорността на работодателя може да се намали, ако пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност.

Съпричиняване по смисъла на чл.201, ал.2 от КТ е налице, когато пострадалият работник или служител е предвиждал настъпването на неблагоприятните последици, но се е надявал, че няма да настъпят или че ще ги предотврати. Не всяко нарушение на правилата на безопасност на труда от пострадалия съставлява основание за намаляване на обезщетението, а само това, при което е налице виновно допринасяне от страна на пострадалия за настъпване на увреждането, при подчертано субективно отношение (груба небрежност) – в този смисъл решение от 14.01.2010 г. по гр. д. № 298/2009 г.

ІV г., решение № 348 от 11.10.2011 г. по гр. д. № 387/10 г. на IV г. о. ВКС.

По делото не е установено ищцата при изпълнение на трудовите си функции да е допуснала груба небрежност, която се приема в случаите, когато е доказано, че работникът не е положил грижа, каквато и найнебрежният би положил в подобна обстановка. Съобразно установената 5 съдебна практика относим досежно преценката за наличие на основание за намаляване отговорността на работодателя е единствено фактът дали извършените от работника действия представляват груба небрежност, като тежестта за доказване на това обстоятелство е на работодателя. В конкретната хипотеза доказателства в този смисъл няма ангажирани, поради което се налага извода за липсата на основание за приложение на разпоредбата на чл.201, ал.2 от КТ, респективно не са доказани основанията в закона за намаляване отговорността на работодателя с оглед поведението на пострадалия във връзка с настъпване на събитието. Неоснователни са наведените от ответника с писмения отговор и поддържани във въззивната жалба възражения, че ищцата е проявила небрежност, тъй като е извършила процесната проверка сама без присъствието на втори служител на ответника.

От събраните по делото доказателства и от изявленията на процесуалния представител на ответника в хода на процеса се установява, че практика на работодателя е проверките да се извършват от един служител и едва при необходимост от съставяне на констативни протоколи или АУАН да се обаждат на втори служител, който да присъства при съставянето на документите. Отделно от изложеното присъствието или не на втори служител по време на проверката няма отношение към настъпилия инцидент и претърпяното от ищцата увреждане, поради което не може да се приеме, че с поведението си същата е допринесла за настъпване на инцидента.