Определение № 4350 от 26.09.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4350 гр. София, 26.09.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Снежанка Николова

Членове:

Гергана Никова

Соня Найденова като разгледа докладваното от Соня Найденова Касационно гражданско дело № 20248002101668 по описа за 2024 година

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по допустима касационна жалба от М. З. Д., подадена чрез пълномощник адв.

В. К. от АК – П., срещу въззивно решение № 102/19.01.2024 г. по в. гр. д. № 2187/2023 г. на ОС – Пловдив, в частта, в която предявеният от Й. Ц. Д. срещу касатора положителен установителен иск за собственост е бил уважен за 5/6 ид.ч. от самостоятелен обект на собственост с идентификатор ***** по КККР на [населено място] и обусловеното от това произнасяне по искането по чл.537, ал.2 ГПК за отмяна на констативен нотариален акт №158/2015 г. на нотариус С. К..

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е нищожно или недопустимо, евентуално е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Иска се неговото прогласяване за нищожно или недопустимо, евентуално отменяне като неправилно в обжалваните части. Претендират се разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди наличие на основания за допустимост на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал.2 ГПК.

Насрещната страна в касационното производство - Й. Ц. Д., не е взела становище по жалбата в срока по чл.287, ал.1 ГПК.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:

Първоинстанционният съд с решение № 282/19.06.2023 г. по гр.д.№ 1755/2022г. от РС – Асеновград е уважил изцяло предявеният положителен установителен иск за собственост за признаване установено спрямо ответницата М. З. Д., че ищцата Й. Ц. Д. е собственик на 1 недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КККР на [населено място], адрес на имота: [населено място], [улица], ет.1, намиращ се на етаж едно в сграда с ИД **** с предназначение: друг вид сграда за обитаване, разположена в поземлен имот с идентификатор ***, предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент в жилищна или вилна сграда или в сграда със смесено предназначение, брой нива на обекта: 1, посочена в документа площ: 32 кв.м., прилежащи части: външна тоалетна – под стълбите на сградата, ниво: 1, и на основание чл.537, ал.2 ГПК е отменил издаденият в полза на ответницата констативен нотариален акт за признатото в полза на ответницата право на собственост върху същия недвижим имот за 1/2 ид.част.

По жалба на ответницата М. Д., въззивният съд е постановил частично различен резултат, като според постановения диспозитив на въззивното решение, е отменено първоинстанционното решение по уважения установителния иск за собственост за така описания недвижим имот само в частта за разликата над 5/6 ид.ч. до пълния размер претендирана собственост на обекта. По обусловеното от този иск искане на Й. Д. по чл.537, ал. 2 ГПК, касаещо издаденият в полза на ответницата М. Д. констативен нотариален акт №158/2015 г. на нотариус С. К. за същия имот, с въззивното решение е отменено посоченото първоинстанционно решение в частта му, с която е отменен този нотариален акт № 158/2015 г. за признаване М. З. за собственик за разликата над 1/6 ид. ч. до 1/2 ид. част от същия имот - самостоятелен обект на собственост в сграда с идентификатор *****, и е отхвърлено това искане по чл.537, ал.2 ГПК за отмяна на този констативен нотариален акт за разликата над 1/6 ид. ч. до 1/2 ид. част от процесния имот. Съответно се е произнесъл въззивния съд и по отговорността за разноските пред двете съдебни инстанции.

За да постанови този резултат въззивният съд е описал твърденията на страните, възпроизвел е подробно изложените мотиви на първоинстанционния съд, след което е извършил проверката по чл.269 ГПК като е изложил своите съображения по спора. Посочил е първо, че първоинстанционно решение е валидно, а оплакването на въззивницата за неговата недопустимост е неоснователно. Прието е, че с исковата молба се претендира, че ищецът е станал единствен собственик на имот с идентификатор ***** (т.нар. призем), поради придобиването му така : 1/6 ид.ч. по наследство от баща й Ц. Д., 4/6 ид.ч. по силата на покупко-продажба от майка й, и 1/6 ид.ч. на основание давностно владение спрямо ответницата, която ги притежава по наследство, като с писмения отговор по чл.131 от ГПК ответницата признава, че спорна е само 1/6 ид.ч. и предлага да постигнат спогодба с ищцата, нейна леля, за да не се съдят. Направен е извод, че не е налице произнасяне по непредявен иск, защото по делото не е спорно между страните и се установява от приетите нотариални актове, че ищцата Й. Д. се легитимира като собственик на 5/6 ид.части /което не се оспорва от ответницата/, поради което въззивният съд е концентрирал мотивите си само върху твърдението на ищцата, че е придобила по давност идеалната част на ответницата, в контекста на установеното, че възникналите във връзка с имота отношения се регулират от правилата на съсобствеността. От разпоредбите на чл.31 ЗС, чл.69 ЗС, практиката на ВКС по приложението им, вкл. и разясненията по ТР № 1/2012 от 06.08.2012г. на ОСГК на ВКС, е изведено принципното разбиране, че за да се придобие по давност частта на другия 2 съсобственик, е необходимо съсобственикът, който упражнява фактическата власт върху цялата вещ, да демонстрира спрямо всички, вкл. и спрямо другия съсобственик, намерението си да владее цялата вещ за себе си, като се изключва приложението на установената в чл. 69 ЗС презумпция. Воден от това разбиране, въззивният съд е подложил на собствена преценка събраните по делото писмени доказателства и свидетелски показания. От тях е установил, че ищцата не е съумяла да докаже, че е демонстрирала към съсобственика си - ответницата, промяна в собственическото си отношение към целия имот, т.е. че владее вещта само за себе си. Така въззивният съд е заключил, че ищцата Й. Д. е собственик само на 5/6 ид.ч. от призема, а ответницата М. З. Д. е собственик на останалата 1/6 ид.ч. от същия по наследство от баща си, поради което първоинстанционното решение следва да се отмени в частта, в която искът е уважен за разликата над 5/6 ид.ч. до пълния размер на претендираната собственост и се отхвърли съответно за тази разлика над 5/6 ид.ч. като неоснователен. Посочено е още, че обжалваното решение следва да се отмени и в частта, в която е отменен нотариален акт № 158, том 4, дело № 719/2015г. в частта му, с която М. З. Д. е била призната за собственик призема с ИД ***** по КККР за разликата над 1/6 ид.ч. до 1/2 ид.ч. При изразяване на така формираните си изводи по спора в диспозитива на съдебния акт, въззивният съд е отменил първоинстанционното решение само в частите, в които е отхвърлил частично иска по чл.124 ГПК и съответно отхвърлил частично искането по чл.537, ал.2 ГПК, но е пропуснал да постанови потвърдителен диспозитив в останалата част, която фактическа грешка подлежи на отстраняване от въззивния съд по реда на чл.247 ГПК, но не се отразява върху допустимостта на подадената касационна жалба.

По доводите на касатора за наличие на основание за допускане на касационно обжалване, касационният състав намира следното:

Въззивното решение не повдига съмнение за пороци по чл.280, ал.2 ГПК. Същото има белезите на валиден съдебен акт, постановено е от надлежен въззивен състав на окръжен съд, спорът е в рамките на правораздавателната компетентност на съда, а не на нотариус както твърди касаторът, тъй като се търси защита на вещното право на собственост на ищцата и именно това право е предмет на предявения иск, не нотариалния акт (ТР № 3 от 29.11.2012 г. по тълк. д. № 3/2012 г. на ВКС, ОСГК). Не съществува вероятност въззивното решение да е и недопустимо. Изложеното с исковата молба и уточнението към нея, въпреки непрецизните формулировки, сочи на предявен иск за установяване правото на собственост на ищцата върху целия самостоятелен обект на собственост в сграда с идентификатор ***** (т.нар. призем, съставляващ самостоятелно жилище и притежаван приживе от родителите на ищцата), обоснован с изложените твърдения за придобиване 1/ 6 ид.ч. от него по наследство от бащата, 4/6 ид.ч. по сделка с майката, и 1/6 ид.ч. по давност – наследствената ид.ч. на ответницата от нейния баща, брат на ищцата. Следва да се има предвид, че искането по чл.537, ал.2 ГПК не е самостоятелен иск, а законоустановена последица при уважаване на иск за собственост за имот, за който е издаден в полза на ответника констативен нотариален акт, поради което направените уточнения от ищцата по повод и на това искане се съобразяват при определяне предмета на спора.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се сочи наличие на 3 основанията за допускане касационно обжалване по въпроси, за които се твърди, че са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС - основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, и че са такива от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото - основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, така :

1/ При признание на иска с отговора с исковата молба, съдът длъжен ли е да се произнесе по направените възражения срещу иска от ответника в първото съдебно заседание или има право да постанови решението си само ползвайки се на първоначалния отговор?

2/ Допустимо ли е в диспозитива на решението да се признава собственост върху процесния имот като самостоятелен обект, при направено възражение, че имотът не е самостоятелен обект и неправилно е нанесен в кадастралната карта като самостоятелен обект?

3/ Допустимо ли е да се предявява самостоятелно иск по чл. 537, ал.2 ГПК?

4/ Допустимо ли е в диспозитива на решението си съдът изрично да се произнася по установителен иск за собственост, след като няма петитум с изрично предявен установителен иск за собственост?

5/ При оспорено твърдение за собствеността произтичаща от нотариален акт, длъжен ли е съдът да се аргументира в решението си защо приема за безспорно твърдението на ищцата за обема на придобитата собственост, а не записаното в нотариалния акт?

По произнасянето на въззивния съд по установителния иск за собственост в обжалваната част :

С т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, е изяснено, че общо основание за допускане на касационното обжалване съставлява конкретно формулиран от касатора правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по делото, като касационната инстанция не може да извежда такъв въпрос от съдържанието на изложението или от касационната жалба, а може само да конкретизира и уточни такъв зададен от касатора въпрос. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Кумулативно с формулиране на правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, касаторът следва да обоснове и някой от кумулативно изискуемите специфичните предпоставки за селекция по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК.

По тези въпроси не е обоснована специфичната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК- не е посочено на кой/кои актове на ВКС/ВС въззивното решение противоречи, не е обоснована и специфичната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК- не се твърди непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретни приложими правни норми, нито неправилна или несъобразена с промените в законодателството съдебна практика, евентуално липса на такава по въпросите. При това положение настоящият съдебен състав не би могъл да допусне касационното обжалване, тъй като не е в правомощията му да извършва служебна преценка дали формулираните от страна на касатора въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката (включително задължителната такава) на ВКС/ВС, или пък тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на 4 правото (в този смисъл са и разясненията, дадени с TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), като не е възможно по един и същи въпрос и двете специфични предпоставки да са налице.