Решение № 2045 от 09.05.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2045 гр. Пловдив, 09.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Марина Ив. Кондарева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20235330113623 по описа за 2023 година

Съдът е сезиран с искова молба от Х. И. З., с ЕГН **********, против „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, , с която е предявен иск с правно основание чл. 124 ГПК във вр. с чл. 26 ЗЗД за прогласяване на нищожност на Договор за кредит № *** и при условията на евентуалност иск за прогласяване нищожността на клаузата в раздел VІ, касаеща заплащането на „пакет от допълнителни услуги“ и даваща право на ответното дружество да получи заплащане на такса по пакет допълнителни услуги по Договор за потребителски кредит № *** в размер на 600 лв.

Ищецът сочи, че е страна по Договор за потребителски кредит № ***, като първоначално оспорва целия договор, като нищожен, поради противоречие с добрите нрави и поради това, че е сключен при неспазване нормите на чл.11, т.9 и т.10 от ЗПК, а впоследствие сочи, че е недействителна клаузата в раздел VІ, касаеща заплащането на „пакет от допълнителни услуги“ и даваща право на ответното дружество да получи заплащане на такса по пакет допълнителни услуги. Твърди се, че клаузата е нищожна на сочените в исковата молба основания за недействителност на договора, а именно: противоречие с добрите нрави, неспазване на разпоредбите на чл. 11, т. 9 и т.

10 от ЗПК във вр. с чл. 22 ЗПК, с произтичащите от това последици по чл. 23 ЗПК.

Сочи се, че съгласно раздел VІ от договора, ищецът е следвало да върне сумата по кредита в размер на 600 лв. при ГПР 47,95 %, ГЛП 40.90 % и при срок на кредита от 11 месеца. Посочва се, че е постигната договореност за заплащане на допълнителни услуги в размер на 600 лв., както и 1 възнаградителна лихва в размер от 124.71 лв., като общият размер на подлежащата на връщане сума е 1324.74 лв. На първо място се оспорва договореният лихвен процент, като противоречащ на добрите нрави. На следващо място се сочи, че е налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като с уговорката да се заплаща пакет от допълнителни услуги се нарушава изискването ГПР да не бъде по – висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в лева и валута. Сочи се, че този пакет допълнителни услуги е уреден в общите условия, като се предвижда сключване на допълнително споразумение, което обуславя извод, че не се касае за услуга по силата на договора за кредит, а за нова услуга, чието предоставяне ще се реализира след постигане отново на съгласие между страните. Оспорва като нищожни – противоречащи на добрите нрави и неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗПК клаузите на раздел VІ от договора за заем, в които е посочено, че ГПР е в размер на 47,95 %, а действителният размер е различен от посочения. С оглед изложените в исковата молба доводи за недействителност на договора за кредит и на отделните клаузи моли искът да се уважи. Поради изложеното се предявява исковата претенция. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Профи Кредит България“ ЕООД. Релевира възражение за недопустимост на предявената установителна претенция. Не се оспорва сключването на процесния договор, като се оспорва наличието на сочените основания за недействителност на договора и клаузата, уреждаща „пакет допълнителни услуги“, като са изложени подробни съображения в тази насока. Твърди се, че договорът е сключен при спазване на императивните изисквания на ЗПК.

Счита, че допълнителните услуги не следва да се включват в ГПР. Оспорва неточното посочване на ГПР да представлява основание за недействителност на целия договор, като сочи, че съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 6 ЗПК в случай, че се установи по – висок размер на ГПР от законоустановения, то това би довело до недължимост на сумите, надвишаващи този размер.

Оспорва договореният лихвен процент да противоречи на добрите нрави.

Оспорва да е налице неравноправност. Оспорва клаузите за допълнителни услуги да противоречат на чл. 10а, ал.1 и ал. 2 ЗПК.

Моли искът да се отхвърли. Претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Установява се от представените по делото писмени доказателства, а и не спори по делото, че между страните е сключен процесния договор за потребителски кредит № ***, по силата на който на ищеца е предоставен паричен заем в размер от 600 лв., с фиксиран ГЛП по заема – 40.90 % и ГПР от 47.95 % и обща дължима сума – 724.74 лв. Не е спорно, че кредитът е усвоен от ищеца. Видно от представения договор за кредит /л.9,10/ на ищеца е предоставен пакет от допълнителни услуги – „Флекси“ и „Факс“, с които услуги кредитополучателят З. дължала допълнително възнаграждение на 2 кредитора в размер на 210 лева и съответно 390 лева, което се заплащало, видно от представения погасителен план, заедно с вноските по кредита, като общата вноска била в размер на 120.42 лева, като така общото задължение по кредита възлизало на 1324.74 лева.

По делото е изслушано и прието заключение на вещото лице по допусната съдебно счетоводна експертиза, видно от което в ГПР по договора е включена единствено договорната лихва, като при включване и на допълнителните услуги „Флекси“ и „Фаст“ ГПР би бил 508.13 %.

Във връзка с направеното искане за обявяване договор за потребителски кредит за недействителен следва да се отбележи, че съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т.

7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. В процесния случай, твърденията за недействителност на процесния договор поради противоречието му с чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани съвместно, доколкото са неразривно свързани с клаузата за закупуване на допълнителен пакет услуги.

В тежест за заемателя да заплати възнаграждение за извършвани присъщи дейности на кредитора. Същевременно, кредиторът не включва възнаграждението за закупен пакет от допълнителни услуги към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР /видно от заключението на вещото лице/ като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, изначално разсрочва вземането за заплащане на възнаграждението за закупения пакет от допълнителни услуги. Именно предвид гореизложеното, съдът счита, че вземането за допълнителни услуги на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т.

1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните 3 премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси". Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай са посочени процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, в ГПР не е включено дължимото възнаграждение за закупения пакет от допълнителни услуги. Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита.

Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че в Договора е посочена общата сума за заплащане от потребителя, но в тази величина не е включено дължимото възнаграждение за закупен пакет услуги. Дори напротив – при прибавянето на сумата по същия се получава съвсем различна стойност на общия разход по кредита, а именно 508.13% Тоест, налице е и пълно разминаване между посочения в договора ГПР, дължимата сума за заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период.

Несъответното в случая е че заемната сума по договора за кредит възлиза на 600 лева, а сумата, която е следвало да върне кредитополучателя е над два пъти по-голяма – 1324.74 лева. С оглед приетите по-горе постановки, то следва да се приеме, че договорът за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което и предявения главен иск следва да се уважи.

Предвид уважаването на главния иск, съдът не дължи произнасяне по предявения в условията на евентуалност иск.

Относно разноските:

При този изход на спора право на разноски има ищеца. Същият е направил такива в размер на 52.99 лева за държавна такса, както и 150 лева – депозит за вещо лице. Тоест, ответникът следва да заплати на ищеца сумата 4 от общо 202.99 лева.

Следва да бъде определено възнаграждение и за процесуално представителство от един адвокат на основание чл. 38 ЗАдв., като посочената сума следва да се заплати от ответника в полза на ЕАД Е. И.. По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи съдът счита следното:

Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 /постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд/, установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд.