Решение № 246 от 14.12.2023, Апелативен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 246 гр. Велико Търново, 14.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ

И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА

Членове:

ЖАНЕТА Д. ГЕОРГИЕВА

ИСКРА ПЕНЧЕВА при участието на секретаря ГАЛЯ М. РОМАНОВА като разгледа докладваното от ИСКРА ПЕНЧЕВА Въззивно гражданско дело № 20234000500438 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по депозиранa въззивнa жалба от С. Л. С. против Решение № 256/ 02.07.2023 г. по гр.д. № 375/ 2022 г. по описа на ОС – Русе в частта му, с която съдът го е осъдил да заплати на М. М. М. сумата 18 620 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени от непозволено увреждане.

Жалбоподателят счита решението за неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, процесуалните правила и необосновано. Съдът неправилно, въз основа на оспорен документ приел за доказано, че ищецът М. имал ангажимент за работа в рамките на исковия период при договорено възнаграждение от 1 900 евро и оттам – че е претърпял вреди от пропуснати ползи. Ако изобщо били налице някакви имуществени вреди, ищецът не доказал те да се намират в причинна връзка с деликта.

Поддържа, че пострадалият не е имал никакви сериозни оплаквания след изписването му от болницата на 27.06.2017 г. и кредитираните от съда показания на разпитаните свидетели били пристрастни, не се подкрепяли от надлежни медицински документи, а се опровергавали от събраните други доказателства, вкл. снимка на М. от м.10.2017 г., на която се виждало как изпълнява акробатичен номер. Излага, че съгласно показанията на сестрата на ищеца, три месеца след инцидента лекарите са разрешили на последния да работи, т.е. още към м.10.2017 г. той е могъл да поднови трудовите си ангажименти, а не както приел съдът считано от м.01.2018 г. Неправилен бил и 1 формираният от съда извод за неоснователност на наведеното възражение за съпричиняване на вредите, като приносът на пострадалия се установявал от обясненията му и заключението на вещото лице по приетата експертиза. Моли решението да бъде отменено и предявеният иск да бъде изцяло отхвърлен или евентуално присъденото обезщетение да бъде намалено. Претендира присъждането на направените разноски.

В срока по чл.263 ал.1 ГПК за отговор на въззивната жалба не е постъпил такъв от ответната страна М. М. М., нито от третото лице – помагач на страната на жалбоподателя – ЗК „Олимпик – клон България“ КЧТ. В съдебно заседание процесуалният представител на М. заема становище за неоснователност на жалбата.

Счита за правилен извода на съда, че е доказана причинно-следствената връзка между реализирания деликт и причинените му имуществени вреди, както и за липсата на негов принос за настъпването им. Моли решението да бъде потвърдено. Претендира разноски.

В изпълнение на задълженията си по чл.269 от ГПК въззивният съд извърши служебна проверка относно валидността на обжалваното решение и намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост.

Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства, в рамки на въведените с жалбата оплаквания срещу първоинстанционния акт, намира следното:

Чрез събраните пред първоинстанционния съд доказателства – писмени документи, свидетелски показания и експертизи – по делото са установени като обективни факти от действителността релевантните за спора обстоятелства: Ищецът М.

М. М. е пострадал при ПТП на 23.06.2017 г. в гр. Русе, когато между управлявания от него мотоциклет „Хонда ЦБР 600“ и управлявания от ответника С. Л. С. лек автомобил „Ситроен“ е бил реализиран сблъсък. Ответникът е осъден с влязло в сила Решение № 260176/ 23.10.2020 г. по АНД №1038/20 г. по описа на РС – Русе за това, че на 23.06.2017 г. в гр. Русе при управление на л.а. марка „Ситроен С5“ е нарушил правилата за движение по пътищата – чл. 50 ал.1 ЗДвП, като на кръстовище, движейки се по път сигнализиран с пътен знак Б1, не пропуснал движещия се по пътя с предимство мотоциклет „Хонда ЦБР 600“ и по непредпазливост причинил на водача му М. М. М. средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на левите напречни израстъци на първи, втори и трети поясни прешлени, довели до трайно затрудняване на движенията на снагата за срок повече от 30 дни. Механизмът на ПТП е изяснен от приета по делото авто-техническа експертиза, допусната поради наведеното от ответника и от третото лице – помагач на негова страна възражение за съпричиняване 2 от пострадалия на вредоносния резултат. По делото е безспорно, че ищецът професионално се е занимавал с акробатика, като от 2012 г. работил в шоупрограми на кораби за различни компании. Съдът приема за достоверни показанията на свидетелите В. М.а – бивша съпруга на ищеца и Боряна М.а – негова майка относно начина на сключване на договорите и продължителността на ангажиментите на ищеца, тъй като св. М.а разкрива свои непосредствени впечатления и показанията им кореспондират освен с твърденията на последния, с признанията му в съдебно заседание на 12.01.2023 г. и при устните състезания чрез процесуалния му представител и с приложените като доказателства договори за наемане на работа и банкови документи – преводни нареждания, издадени от Postbank, потвърждаващи, че в рамките на срока, визиран в договорите, по сметка на ищеца са били превеждани суми с наредители сочените в договорите възложители на работата. Договорите са сключвани по следния начин: съответната компания изпращала на ищеца по имейл оферта – „писмо за ангажимент“ с предлаганите условия, срок на ангажимента, възнаграждение и начин на плащането му, той го подписвал, след което го сканирал и го връщал на изпращача, като така описаните от св. М.а действия сочат, че преди да го подпише той го е принтирал на хартиен носител. Видно от договорите, сроковете на ангажиментите съответстват на твърденията на св. М.а, че продължителността на ангажимента била между 6 и 9 месеца, като между отделните ангажименти имало почивки с различна продължителност, през която ищецът престоявал в България и после отново заминавал.

В хронология се установява, че за периода от 22.10.2015 до 06.05.2016 г. ищецът е имал ангажимент по договор с MAGMA di Anna Paola Strino , сключен въз основа на оферта от 18.08.2015 г.; за периода 01.10.2016 г. – 01.04.2017 г. /преди процесното ПТП/ той е имал ангажимент по договор с CAMUS THE ART OF ENTERТАINMENT, сключен въз основа на оферта от 16.09.2016 г.; за периода от 11.04.2018 г. до 18.12.2018 г. е имал ангажимент по договор със SHOWUP, сключен въз основа на оферта от 18.01.2018 г. За периода от 05.08.2017 г. до 05.05.2018 г. ищецът е представил като доказателство договор за ангажимент, като съдържанието на документа сочи оферта от същото дружество, което е възложило работа в предходния период – CAMUS THE ART OF ENTERТАINMENT, и офертата е от същата дата – 16.09.2016 г. Св. М.а, която към 16.09.2016 г. е живяла с ищеца – те са се разделили след връщането му в България през м.04.2017 г. и са се развели през м.08.2017 г. – не знае ищецът да е сключвал дългосрочни договори за работа и излага, че когато той се връщал в България след ангажимент, не е знаел кога ще бъде следващият ангажимент.

Според свидетелката, със сигурност били изминали три месеца след инцидента, когато М. й казал, че лекарите са му разрешили да работи и вече имал изпратен договор за пролетта на 2018 г. за участие в програма с акробатика.

При тази фактическа обстановка първоинстанционният съд е приел, че предявеният от М. иск е основателен и е уважил исковата му претенция за периода от 3

05.08.2017 г. до 05.01.2018 г. Осъдителният диспозитив на съдебния акт на ОС – Русе е непрецизен, защото съдът не е конкретизирал периода, за който е присъдил обезщетението, но видно от мотивите на решението му, той е приел исковата претенция за основателна за посочения период. Така формираният извод не се споделя от въззивния съд.

Съдът е сезиран с иск по чл.45 ЗЗД за присъждане на обезщетение за причинени от непозволено увреждане имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от невъзможността ищецът М. да реализира увеличение на имуществото си чрез получаване на договорно възнаграждение. За да възникне право на обезщетение на основание цитираната норма, следва да се установи осъществяването на фактическия й състав при съобразяване на изложените от ищеца твърдения – наличие на виновно, противоправно поведение на ответника, съществуването на факти и/ или състояния, които обуславят сигурна възможност за увеличаване на имуществото на ищеца през исковия период и осуетяване на това увеличение по причина извършения спрямо него деликт, т.е. пряка причинно-следствена връзка между твърдените претърпени вреди и противоправното деяние. В случая безспорно е налице осъществен деликт от С. Л. С., като гражданският съд е обвързан на основание чл.300 ГПК от влязлото в сила Решение № 260176/ 23.10.2020 г. по АНД №1038/20 г. по описа на РС – Русе относно това, че от него виновно е извършено противоправно деяние, вследствие на което на М. М. М. е причинена телесна увреда – неимуществени вреди. Те обаче не са предмет на исковата претенция. Евентуалните имуществени вреди в резултат на същото деяние не са елемент от обективната страна на състава на престъплението, за което С. е осъден, и те, както и наличието на пряка обусловеност на настъпването им от осъществения деликт, следва да бъдат доказани от ищеца. Извод за наличие на пропусната полза, каквато се претендира от М., следва да се формира при съпоставяне на имуществото му към датата на деликта с предполагаемото състояние, в което то би се намирало, ако не се беше осъществил деликтът. С ТР № 3/13.01.2023 г. по т.д. № 3/2021 г. ВКС е разяснил, че възможността за увеличаване на имуществото не може да почива на логическо допускане за закономерно настъпване на увеличаването, защото на обезщетяване подлежи реална, а не хипотетична вреда, при което в тежест на ищеца е да установи конкретни и обективно съществуващи факти от действителността, от които може да се направи обоснован извод, че имуществото му със сигурност е щяло да се увеличи. Т.е. макар съдът да приема за установено от показанията на свидетелите, че вследствие на причиненото при ПТП телесно увреждане ищецът да е бил в невъзможност да упражнява професията си поне до края на м.09.2017 г. и съответно да реализира доходи от нея през този период, това обстоятелство не е достатъчно, за да се приеме наличието на пропусната полза. С оглед фактите, на които основава претенцията си, М. е следвало да установи по категоричен начин, че за исковия период от 05.08.2017 г. до 05.01.2018 г. е имал ангажимент за работа, осигурен му от CAMUS 4

THE ART OF ENTERТАINMENT.

Съдът в настоящия му състав намира, че по делото не е доказано настъпването на твърдяната от М. имуществена вреда, защото не се установи между него и CAMUS THE ART OF ENTERТАINMENT да е възникнало валидно облигационно правоотношение, по силата на което той е поел ангажимент за участие в шоупрограми на кораб за исковия период срещу насрещно задължение на възложителя за заплащане на конкретно възнаграждение. Жалбоподателят е оспорил автентичността на представения от него частен диспозитивен документ – „писмо за ангажимент“, съдържанието му и достоверността на датата на отправяне на офертата, обосновавайки се, че същият не е копие на електронен документ, а представлява сканирано копие и липсва оригинален подпис на възложителя. По негово искане съдът неколкократно е задължил ищеца да представи оригинала на договора, но такъв не е ангажиран, като М. чрез своя процесуален представител е изложил твърдения, че не разполага с оригинал поради начина на комуникация с възложителя. Както бе посочено по-горе, съдът приема, че поемането на ангажименти за работа на кораб е ставало по твърдения от М. и потвърден от събраните доказателства начин – по електронен път чрез имейлкореспонденция, при което е обяснимо, че той не притежава такъв. Това обаче не означава, че е съществувала обективна пречка той да се снабди с оригинала, съдържащ саморъчно положен подпис на представителя на сочения възложител и да го представи по делото, след като надлежното оспорване от насрещната страна е изисквало такава процесуална активност. Не са ангажирани и никакви други доказателства, които да правят вероятни твърденията му за отправяне на конкретната оферта от това дружество и възникване на договорно правоотношение между страните – например разменени електронни съобщения, с които е отправено предложението и съответно е прието, даващи възможност да се установи разменена кореспонденция в исковия период, датата на сключване на договора, съдържанието на имейлите, прикачените към тях файлове и пр. Представеният документ действително поражда съмнение за автентичността му, защото с изключение на срока на ангажимента, той е напълно идентичен с отправената оферта от CAMUS THE ART OF ENTERТАINMENT за периода предшестващ процесното ПТП от 01.10.2016 г. до 01.04.2017 г., като видно е, че дори датите на двете оферти съвпадат – 16.09.2016 г. При анализиране на трите представени по делото договора /с MAGMA di Anna Paola Strino , с CAMUS THE ART OF ENTERТАINMENT и със SHOWUP/ се установява, че офертите са изготвяни 1-3 месеца преди началната дата на изпълнение на работата, а по оспорения договор офертата предхожда началната дата с близо година. Освен това логично е да се предположи, че ако на 16.09.2016 г. CAMUS THE ART OF ENTERТАINMENT е искало да предложи на ищеца работа на един и същи кораб през два различни периода, той би отправил една оферта, а не две отделни. Изпращането на две оферти от една и съща дата, от един възложител за два отделни ангажимента, противоречи и на 5 показанията на св. М.а, които съдът кредитира като подробни, последователни и непротиворечиви, че не знае ищецът да е сключвал дългосрочни договори, както и че когато се връщал в България след ангажимент, не е знаел кога ще бъде следващият ангажимент. Ако към 16.09.2016 г. ищецът е приел две оферти за работа, свидетелката би знаела това, защото към нея дата те са живеели заедно. С оглед показанията й, следва да се приеме, че при завръщането си в страната през м.04.2017 г. М. не е имал поет ангажимент и няма логика да е приел такъв до възстановяването си от травмата.