Решение № 29 от 31.01.2023, Окръжен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 29 гр. Русе, 31.01.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ПЪРВИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Аглика Гавраилова

Членове:

М. Велкова

Антоанета Атанасова при участието на секретаря Маня Пейнова като разгледа докладваното от Антоанета Атанасова Въззивно гражданско дело № 20224500500745 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от УМБАЛ „К.“ АД против решение № 1304 от 20.10.2022 г., постановено по гр. д. № 1854/2022 г. на Русенския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от него против А. И. К. иск за заплащане на сумата от 8000 лв., неустойка по т. 10.10 от трудов договор № 197, сключен между страните на 17.11.2017 г., ведно със законната лихва от 04.04.2022 г. до изплащане на вземането. Твърди, че решението е неправилно и необосновано, постановено в нарушение на материалния закон. Намира, че от фактическа страна било безспорно установено по делото, че б. е изправна страна по сключения между страните договор. Установено било още, че трудовото правоотношение между страните било прекратено по инициатива на ответника с писмено предизвестие. Тъй като специализантът бил прекратил договора си еднолично, налице било основание за претендиране на уговорената в т. 10.10 от договора между страните неустойка. Възразява, че не бил променял едностранно трудовия договор. Налице била констатирана производствена необходимост и поради това била издадена заповед № 41/28.01.2019 г., с която ответникът бил преназначен в ***. Няма данни тази заповед да е осуетила практическото обучение на д-р К.. Заема позиция, че предявеният от него иск е основателен и следва да се уважи. Претендира отмяна на решението и разноски за двете инстанции.

Ответникът по жалбата А. И. К. чрез адв. М. П. и адв. Т.Е. САК оспорва 1 основателността й по съображенията, изложени в отговора по чл. 263 ГПК. Претендира разноски.

Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, против обжалваем съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да се разгледа по същество.

В изпълнение на задълженията си по чл. 269 ГПК въззивният съд извърши служебна проверка относно валидността и допустимостта на обжалваното решение и намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмен форма, подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост.

Между страните няма спор по отношение на установената по делото фактическа обстановка. Въз основа на събраните в производството писмени доказателства е безспорно установено, че между УМБАЛ „К.“ АД и А. И. К. на 17.11.2017 г. бил подписан трудов договор, в който е посочено, че се сключва на основание чл. 68, ал. 1, т. 2 във връзка с чл. 70 от КТ- обучение за получаване на специалност, вр. чл. 11, ал. 1 от Наредба № 1/2015 г. Посочено е, че работодателят възлага, а работникът приема да изпълнява длъжността "***", характер на работа - съгласно длъжностна характеристика. Срокът на договора е до датата на придобИ.е на права на специалист по "***", но не по-късно от 1 г. от допускане на специализанта до държавен изпит.

Уговореното работно време е 8 часа, при сумирано изчисляване. В т. 7 от договора е уговорен срок на предизвестие, който е определен на 90 дни за всяка една от страните.

В т. 9 са уговорени други условия на трудовия договор, като конкретно в т. 1 от същата точка работника се е задължил да не сключва други трудови договори с други работодатели без писмено разрешение от работодателя, а в т. 2 се е съгласил, на осн. чл. 119 КТ да извършва и други дейности и да бъде преместван на други работни места, след писмено разпореждане на работодателя.

В т. 10 от договора са уговорени специфични условия на този договор. Съгласно т. 10. 1 от договора, работодателят се задължава да осигури на работника условия за практическо обучение за придобИ.е на квалификация по професията- *** по специалността "***", а работникът се задължава да придобие квалификация по същата специалност. Посочено е, че обучението се провежда в медицинските отделения на УМБАЛ „К." АД - пълно или частично акредитирани за обучение на студенти и специализанти по модули от индивидуален план-програма за специалността "***". В т.

10.5 е уговорено, че работодателят се задължава по време на специализацията да разреши ползването на платен годишен отпуск за периода на теоретично обучение под формата на задължителни краткосрочни и основни курсове и практическо обучение по 2 модули за частите от учебната програма, които УМБАЛ „К." АД не може да проведе.

Съгласно т. 10.10 при прекратяване на съществуващото трудово правоотношение, при която и да е от хипотезите, регламентирани в чл. 25, ал. 1 от Наредба № 1/2015 г. по инициатива или по вина на работника преди изтичане на срока, за който е сключен договора (до придобИ.е на права на специалист по "***"), работникът дължи на работодателя неустойка в размер на 8000,00 лв. или стойността на направените до момента разходи за обучение, ако те надвишават размер на неустойката. В т. 10. 11 е уговорена и законна лихва върху просроченото парично задължение по т. 10. 10 от договора.

Видно от този договор и отбелязването в него, ответникът е постъпил на работа на 20.11.2017 г.

Със Заповед № 41/28.01.2019 г., Изп. директор на УМБАЛ „К.“ АД възложил на основание чл. 120 КТ на ***и, в т. ч. и специализанти, да преминат на длъжност "***" в ***, съгласно приложен график. Ответникът бил включен в тази заповед и фигурира под № 10 от нея.

Със заявление вх. № 1940/05.04.2019 г. на УМБАЛ „К.“ АД д-р А. К. уведомил работодателя, че желае да прекрати трудовото си правоотношение поради едностранно изменение на мястото и характера му на работа. Позовал се на горепосочената заповед, с която според него се променяла длъжността му от „***-*** *** болести“ в „*** в ***“. Поради тези причини и на основание чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ заявил, че прекратява едностранно ТПО, считано от момента на неговото получаване.

Със Заповед № 72/05.04.2019 г., на основание горепосоченото заявление, Изп. директор на б. прекратил ТПО с ответника на длъжност ***, *** „*** болести“ на основание чл. 327, ал.1, т. 3 КТ.

От събраните гласни доказателства- показанията на св. Я.Н. и св. И. К.- баща на ответника се установява, че д-р Ал. К. не е работил в ***, а е давал дежурства по график там. Св. К. разяснява, че това се е случвало като *** на разположение по график в Отделение ***, а не като назначен в това СО. Така той на практика консултирал дежурния ***, който е в екипа на СО при необходимост.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск с правно основание 92 ЗЗД.

При него ищецът следва в условията на пълно и главно доказване да установи следните предпоставки за уважаване на исковата претенция: наличие на валиден трудов договор, сключен между страните; че в договора е уговорено заплащане на неустойка, в случай на неизпълнение на договора; че е изпълнил всички свои задължения, съгласно договора, както и че от страна на ответника е налице неизпълнение на договорно задължение, чието изпълнение неустойката обезпечава и/или обезщетява, а ответникът носи тежестта да докаже възраженията си, че е 3 изпълнявал своите задължения, съгласно договора, както и че уговорената неустойка е нищожна, съотв. прекомерна.

Първият основен въпрос, на който следва да се даде отговор в производството е дали неустоечната клауза е нищожна поради противоречие със закона и с добрите нрави, каквото възражение изрично е направено от ответника, но и за което съдът следи служебно.

Разпоредбата на чл. 212 КТ предвижда субсидиарно приложение на гражданския закон по повод имуществената отговорност за вреди на работника към работодателя.

Съобразно задължителната практика на ВКС, в гражданското право страните са свободни да определят съдържанието на договора и да уговарят различни взаимни права и задължения вън и в отклонение от уреденото в закона съдържание на договора, като договорната свобода е ограничена от императивните разпоредби на закона и добрите нрави, а при трудовия договор свободата е ограничена допълнително и от чл.

66, ал. 2 КТ- да се уговарят условия, които са по-неблагоприятни за работника от установените с КТД.

В конкретния случай съдът приема, че така уговорената неустойка не противоречи на никоя от повелителните разпоредби на КТ, ЗЗ или на Наредба № 1/2015 г., доколкото това е една от възможните хипотези за търсене на неустойка. В случая с уговарянето на такава неустойка не се нарушава принципа на чл. 8 КТ, не е нарушено правото на работника да прекрати договора. Не е налице и нарушаване на основното конституционна право, прокламирано в разпоредбата на чл. 48 КРБ, тъй като ответникът с тази клауза нито е ограничен от това да полага труд, нито е ограничен свободно да избира професията си и мястото си на работа.

Съгласно т. 3 на Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСTK нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, като могат да бъдат използвани различни критерии, част от които са примерно изброени в посоченото тълкувателно решение.

Тълкувайки действителната воля на страните, съобразно кумулативно предвидените в чл. 20 ЗЗД критерии, в т. ч. целта и смисъла на договора, както и систематичното място на уговорките, настоящият състав намира, че уговорената между страните неустойка е компенсаторна, предназначена да обезщети работодателя за сторените от него разходи във връзка с обучението на специализанта, като същата не би довела до неоснователно обогатяване на ищеца, което да противоречи на основни принципи в правото. С нея не се преследва забранена от закона цел. Сключвайки процесния договор, срещу обезпеченото с процесната неустоечна клауза задължение, 4 б. се е задължила от своя страна да осигури на специализанта условия за практическото му обучение за повишаване на квалификацията по професията – *** по специалността *** /чл. 10.1 от договора/, да подсигури измежду своите служители опитен и квалифициран ръководител на практическото му обучение, да му предостави достъп до други работни места, когато индивидуалната му план-програма го изисква, да ползва литература, инструментариум /т. 10.8/. В този смисъл основателни са доводите на въззивника, че в практическото обучение на специализанта б. е вложила материален и човешки ресурс, поради което прекратяването на договора между тях преди изтичане на уговорения срок безспорно й носи негативни последици, за обезщетяването на които е уговорена и процесната неустоечна клауза. Със сключването на процесния договор и изпълнението на задълженията по него, базата за обучение очевидно цели и подсигуряването си с ***и със съответната специалност след приключване на обучението. Прекратяването на специализацията прави разходването на средства и усилия от нейна страна неоправдано, тъй като следва да назначи нов специализант със съответния нов срок за специализация, което неминуемо води до загуби за нея. Това обуславя и интереса на базата за обучение, каквато се явява ищцовото дружество да претендира разходите за обучение от специализантите, в т. ч. и с уговорена неустойка.

В настоящия случай, с неустоечната клауза очевидно страните са придали превес на нейната обезщетителна функция.

Преценявана към момента на сключване на договора, уговорената неустойка безспорно има и присъщата й, съгласно чл. 92, ал. 1 ЗЗД, обезпечителна функция, доколкото е предназначена да стимулира пълното изпълнение на задължението на специализанта да завърши специализацията си и да придобие свидетелство за призната специалност в срок от 1 година от допускането му до държавен изпит. Нещо повече, тя е единственият предвиден в договора механизъм, с който работодателят може да въздейства върху служителя за изпълнение на поетото с договора задължение.