Решение № 370 от 17.05.2024, Районен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 370 гр. Бургас, 17.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, XLIII НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ЯНА Д. АТАНАСОВА МИТЕВА при участието на секретаря МАРИАНА Д. КОЛЕВА като разгледа докладваното от ЯНА Д. АТАНАСОВА - МИТЕВА

Административно наказателно дело № 20242120201244 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 59 и сл. от ЗАНН.

Производството е образувано по повод жалба на Д. Д. П., ЕГН: **********, с постоянен адрес: ************, чрез адв. М. Д. П. АК Сливен, срещу Електронен фиш серия К №6211172, издаден от ОДМВР-БУРГАС, с който за нарушение на чл.21, ал.2 във вр. чл.21, ал.1 от ЗДвП, на основание чл.189, ал.4 във вр. чл.182, ал.4 вр. чл.182, ал.1, т.2 от ЗДвП на жалбоподателя е наложено административно наказание „Глоба” в размер на 100 лева.

С жалбата се изтъкват доводи в насока незаконосъобразност на издадения ЕФ, като се моли за неговата отмяна. В проведените пред настоящата инстанция съдебни заседания жалбоподателят, редовно уведомен, не се явява. Същият се представлява от адв.П., който поддържа жалбата и изразява становище по съществото на спора.

За административно - наказващия орган, редовно призован, в съдебно заседание не се явява представител.

Съдът, като прецени доказателствата по делото и съобрази закона в контекста на правомощията си по съдебния контрол намира за установено от фактическа страна следното:

На 12.04.2022г. в 10:47 часа в гр.Бургас, ПП I-6 км.494+910 до магазин „Егло България“ в посока от кв.Пети км. към кв.Ветрен, лек автомобил „АУДИ А 4“, с peг. № *******, се движел с наказуема скорост 65 км/ч., при въведено ограничение на скоростта за движение в населено място до 50 км/ч.

Нарушението е установено и заснето под клип/снимка от автоматизирано техническо средство TFR1-M 644 с отчетен толеранс на измерената скорост от -3%. В срока по чл.189, ал.5 ЗДвП ползвателят на автомобила е подал нарочна молба до ОДМВР Сливен, в която е 1 посочил лицето, управлявало автомобила. Същата не е била придружена с декларация по чл.188 от ЗДвП и с копие на свидетелството за управление на МПС на посоченото лице.

АНО приел, че последният като водач на лек автомобил „АУДИ А 4“, с peг. № ******* е превишил разрешената максимална скорост, за населено място с 15 км/ч., с което виновно е нарушил чл.21, ал.2 във вр. чл.21, ал.1 от ЗДвП, във връзка с което на същия бил издаден Електронен фиш К № 6211172, с който на основание чл.189, ал.4 във вр. чл.182, ал.4 вр. чл.182, ал.1, т.2 от ЗДвП на жалбоподателя е наложено административно наказание „Глоба” в размер на 100 лева.

Изложената фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на събраните по делото доказателства, обективирани в гласните и в писмените доказателствени средства, които са непротиворечиви и допълващи се. По делото не се събра доказателствен материал, който да поставя под съмнение така установените факти.

При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:

Жалбата е депозирана в рамките на четиринадесетдневния срок за обжалване по чл.189, ал.8 ЗДвП /процесният ЕФ е връчен на 28.01.2024г., а процесната жалба е депозирана на 12.02.2024г./, подадена от легитимирано да обжалва лице срещу подлежащ на обжалване акт, поради което следва да се приеме, че същата се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество жалбата е основателна по следните съображения:

Съгласно разпоредбата на чл.21, ал.1 от ЗДвП допустимата скорост на движение в населено място е 50 км/ч., а съгласно ал.2 на същата разпоредба, когато стойността на скоростта, която не трябва да се превишава, е различна от посочената в ал.1, това се сигнализира с пътен знак. Безспорно установено по делото е, че на посочената дата – 12.04.2022г. в 10:47 часа в гр.Бургас, ПП I-6 км.494+910 до магазин „Егло България“ в посока от кв.Пети км. към кв.Ветрен, лек автомобил „АУДИ А 4“, с peг. № *******, се движел с наказуема скорост 65 км/ч., при въведено ограничение на скоростта за движение в населено място до 50 км/ч.

Съгласно разпоредбата на чл.189, ал.4 от ЗДвП - при нарушение, установено и заснето с автоматизирано техническо средство или система, за което не е предвидено наказание „Лишаване от право да се управлява моторно превозно средство“ или отнемане на контролни точки, се издава електронен фиш в отсъствието на контролен орган и на нарушител за налагане на глоба в размер, определен за съответното нарушение.

Атакуваният електронен фиш за налагане на глоба е издаден от компетентен орган, като компетентността произтича по силата на закона – териториалната структура на Министерство на вътрешните работи, на чиято територия е установено нарушението чл.189, ал.4, изр.2-ро от ЗДвП. В ЕФ точно е посочено мястото на извършване на нарушението, отразено е обстоятелството, че то е в рамките на населеното място, както и че в пътния участък е въведена забрана за движение със скорост по-висока от 50 км/ч., и точната измерена от АТС скорост. Посочена е също така и разликата между засечената и разрешената скорост – 15 км/час, като коректно е приспаднат в полза на нарушителя толерансът от 3 км/ч., който представлява допустимата техническа грешка при измерването на скоростта.

Съдът обаче счита, че неправилно е била ангажирана административнонаказателната отговорност именно на жалбоподателя, тъй като се установява по безспорен начин, че друго лице е управлявало автомобила на процесната дата и час. Съгласно разпоредбите на чл.188, ал.1 и ал.2 не се налага наказание на собственика физическо лице, респ. на законен представител на юридическо лице, ако те посочат кой е управлявал автомобила. Иначе казано, отговорността по чл.188 от ЗДвП е презумптивна, 2 като е предвиден механизъм тази презумпция да бъде оборена. В конкретния случай, П. не е собственик, а е посочен в талона на автомобила и в системата на КАТ като ползвател на същия. Той е подал в срок молба /л.12 от делото/, в която е посочил, че не е ползвател на автомобила и същият никога не му е бил предаван от собственика. Уточнява също така, че с оглед на горното не разполага с копие на свидетелството за управление не МПС на собственика и с възможност да поиска заличаването си от позиция С.3.1, което е в правомощията единствено на собственика. Представя също така като приложение нарочна молба от собственика до ОДМВР Сливен, с дата предхождаща нарушението, в която същият посочва, че никога не е предавал автомобила на „ползвателя“, поради което моли да бъде наказан той, а не „ползвателя“. По отношение на собственика обаче не се установява да са били положени усилия от страна на АНО да му бъде дадена възможност да попълни декларация по чл.188 от ЗДвП, при което на практика не е била попълнена доказателствената съвкупност по преписката. Не става ясно защо това не е сторено при положение, че лицето е в достатъчна степен индивидуализирано. Действително, възможността да се посочват други ползватели на автомобила във връзка с едно нарушение не бива да се довежда до положение, в което да се посочват множество различни лица без видима връзка, като съответните органи следва да преценят дали се касае за шиканиране на процеса. В случая обаче е имало категорични данни, че собственикът на автомобила може да е съпричастен към извършване на нарушението. При това положение е следвало да се положат още усилия за установяване на обективната истина, като изводът на проверяващите органи, че следва да се ангажира отговорността на жалбоподателя се явява необоснован.

Действително, разпоредбата на чл.188 от ЗДвП предвижда писмената декларация с данни за лицето, извършило нарушението, да се депозира ведно с копие на свидетелството му за управление на моторно превозно средство, което в случая не е сторено. Видно от материалите по делото обаче е, че нарочна молба в тази връзка е депозирана пред АНО ведно с молба от собственика на МПС-то до ОД МВР Сливен от 09.11.2021г., в които се заявява, че автомобилът никога не е бил предаван на посоченото в талона като ползвател лице /жалбоподателя/. В тази връзка БРС намира, че няма как да се очаква от жалбоподателя да разполага със СУМПС на собственика на автомобила, за да го предостави.

С оглед на гореизложеното съдът намира, че жалбоподателят не би могъл да се сдобие правомерно с копие от български личен документ на друг български гражданин, като изиска от него предаването на такова копие. Вярно е, че ЗДвП изисква предоставяне на копие от СУМПС на управляващия водач в хипотезата на електронен фиш, което по смисъла на ЗБЛД е личен документ, копие от който не следва да се предоставя на трети лица извън държавните институции, но пък този правен парадокс е преодолим чрез провеждане на административно разследване от компетентните за това административни полицейски органи. Следва да се отбележи, че не само житейски, а и юридически понякога е невъзможно да се представи СУМПС на лицето, в чието владение е МПС. Така например, може владението на МПС да бъде предадено на юридическо лице, като не е ясно точно копие от СУПМС на кого следва да се предостави - на законния представител, на лице, различно от законния представител, което също има представителна власт, или на някой друг.

В тази връзка следва да се подчертае и че горната разпоредба е въведена с цел установяване на действителния водач на МПС, а изискването за прилагане на СУМПС цели минимизиране на възможността за произволно посочване на различни лица като такива. В случая обаче се констатира твърдение за управление на лек автомобил от собственика му, а липсата н представено СУМП се дължи изцяло на обективен факт – липсата на способ за снабдяване с него. Ето защо и БРС счита, че в случая молбата на жалбоподателя до АНО следва да се приравни на декларация по чл.189, ал.5 от ЗДвП, въз основа на която АНО е следвало да анулира ЕФ, което той не е сторил. Изложеното води като последица от себе си до отмяна на обжалвания ЕФ.

3

Към момента е настъпила законодателна промяна в разпоредбата на чл.63д ЗАНН, съгласно която - в производството по обжалване на НП въззивният съд може да присъжда разноски на страните. Уредбата препраща към чл.143 АПК, който пък от своя страна препраща към чл.77 и чл.81 ГПК, регламентиращи, че съдът дължи произнася по възлагане на разноските, само ако съответната страна е направила искане за присъждането им. В конкретния случай, с оглед изхода на правния спор, разноски се дължат в полза на жалбоподателя, който е поискал присъждането им, поради което и съдът следва да му присъди такива в размер на 400лв. /съобразно представения договор за правна защита и съдействие – л.11 от делото/.

Така мотивиран, Бургаският районен съд

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Електронен фиш серия К №6211172, издаден от ОДМВР-БУРГАС, с който за нарушение на чл.21, ал.2 във вр. чл.21, ал.1 от ЗДвП, на основание чл.189, ал.4 във вр. чл.182, ал.4 вр. чл.182, ал.1, т.2 от ЗДвП на жалбоподателя - Д. Д. П., ЕГН: **********, с постоянен адрес: ************, е наложено административно наказание „Глоба” в размер на 100 лева.

ОСЪЖДА ОД МВР гр.Бургас да заплати на Д. Д. П., ЕГН: **********, с постоянен адрес: ************, сумата в размер на 400 /четиристотин/ лева, представляваща сторени в производството разноски за адвокатско възнаграждение.

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Административен съд Бургас в 14 - дневен срок от съобщаването му на страните.

Съдия при Районен съд – Бургас: _______________________

4