Решение № 1437 от 11.12.2023, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 1437 гр. София, 11.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Ася Събева

Членове:

Елена Тахчиева

Кристина Филипова при участието на секретаря Таня Ж. Петрова Вълчева като разгледа докладваното от Елена Тахчиева Въззивно гражданско дело № 20231000501590 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение от 17.03.2023г. по гр. д. № 4709/2021г. на Софийски градски съд 1-27, Прокуратура на РБ е осъдена да заплати на Ц. Х. Ц. сумата от 25 000лв, на осн. чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, търпени в резултат на незаконно повдигнато и поддържано обвинение по НОХД № 1030/2015г на СпНС, ведно със законната лихва от 08.03.2019г. Със същото решение е частично отхвърлен иска за неимуществени вреди над присъдения размер от 25 000лв до претендирания от 75 000лв и изцяло иска за имуществени вреди в размер на 98 831,04лв, изразяващи се в неизплатени трудови възнаграждения за период от 84месеца.

Против решението в отхвърлителната му част по отношение иска за имуществени вреди е постъпила въззивна жалба от ищеца Ц. Х. Ц. чрез пълномощник адв. П.В. САК с оплаквания за нарушение на материалния и процесуален закон и изложени в тази връзка подробни съображения по същество. Поддържат се доводи против изводите на съда, че последиците от временното отстраняване от длъжност, когато то е предприето по причина на образувано наказателно производство, както било в случая, са в зависимост от изхода на наказателното производство, а с оглед отмяната на заповедта за уволнение, се дължи от дисциплинарния орган. Сочат се за неправилни и изводите на съда, че отстраняването от длъжност е при действието на ЗМВР, и че липсва пряка причинна връзка между претендираните имуществени вреди и наказателното производство, в каквато насока са изложени подробни доводи и съображения. Иска се отмяна на решението в обжалваната му отхвърлителна част и вместо това постановяване на ново по същество, с което се уважи иска в 1 претендирания размер.

Против решението в осъдителната му част е постъпила въззивна жалба от Прокуратура на РБ. Твърди се, че неправилно съдът е приел наличието на всички предпоставки от фактическия състав по чл.2, ал.3 ЗОДОВ – не се оспорват първите две, отнасящи се до повдигане на обвинение за престъпление от общ характер и оправдаването на ищеца, но се отрича наличието на причинна връзка между обвинението и търпените вреди. Твърди се, че съдът съвсем безрезервно е възприел доказателствата, представени от ищеца, без да ги подложи на задълбочено обсъждане и поради това неправилно определил обезщетение в такъв завишен размер. Изтъква се още, че съдът само е посочил релевантни факти без да ги подложи на анализ- дали 6годишния срок на наказателното производство е разумен, обсъждал е, че ищеца няма други наказателни дела, но не е съобразил наложеното му административно наказание, както и че обвинението е добило широк отзвук, но дали това е станало по инициатива на прокуратурата. Изтъква се още, че съдът не е взел предвид фактическата и правна сложност на делото и не е отчел, че в значителен период от време делото се е бавило в съдебната му фаза и за това отговорност носи друг орган. Иска се отмяна на решението в обжалваната му осъдителна част и вместо това отхвърляне на исковете, евентуално намаляване на обезщетението по размер.

В срок е постъпил само отговор от ищеца Ц. Ц. на жалбата на ПРБ с възражения против оплакванията и искане за потвърждаване на решението в обжалваната осъдителна част.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните оплаквания и възражения на страните. Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваните му части.

От фактическа страна не е спорно и категорично се установява от събраните доказателства, че ищецът в качеството му на длъжностно лице – инспектор към отдел „Пътна полиция“ при СДВР е бил привлечен на 04.03.2013г като обвиняем по сл.дело № 41/2012г. по описа на Специализираната прокуратура/СпП/ за извършването на престъпления по чл.321 ал.3 пр.2 и пр.4 вр.ал.2 вр.ал.1 от НК и по чл.311 ал.1 вр.чл.26 ал.1 от НК, за това че в периода 08.10.2012г-15.10.2012г с цел имотна облага е участвал в престъпна група. Въз основа на внесен от СпП обвинителен акт било образувано НОХД №1030/2015г. по описа на СпНС/. С влязла в сила на 08.03.2019г. присъда № 11/21.03.2018г., постановена по същото дело, потвърдена с решение № 41/20.02.2019г. по ВНОХД № 187/2018г. на АСпНС, ищецът бил признат за невиновен по повдигнатите му обвинения.

Със заповед от 26.04.2013г. на Министъра на вътрешните работи било образувано дисциплинарно производство срещу ищеца, а на 30.08.2013г. наложено наказание - уволнение и било прекратено служебното му правоотношение, за извършено тежко нарушение на служебната дисциплина, несъвместимо с оставането на служба в МВР. В заповедта е акцентирано, че за извършеното деяние е образувано наказателно производство /сл.дело № 41/2012г. по описа на СпП/, както и че случаят е станал обществено достояние чрез средствата за масово осведомяване, с което е уронен престижа на МВР.

Цитираната заповед е отменена с окончателен съдебен акт на 07.12.2020г. по адм.дело № С-43/2014г. на ВАС, поради оправдаването на ищеца с влязла в сила присъда, след което е възстановен на работа и встъпил в длъжност на 11.01.2021г.

2

Като безпорен между страните пред първата инстанция е отделен факта, че брутното възнаграждение на ищеца за месец февруари 2013г. е в размер на 1176,52лв.

Не е било спорно и че на основание чл.237 от ЗМВР на ищеца е изплатено обезщетение в размер общо на 6 353,21лв. за период от шест месеца.

Пред първата инстанция са представени писмени доказатества, удостоверяващи твърденията на ищеца, че повдигнатото обвинение е било пречка да започне работа и няколко поредни пъти е получавал отказ да бъде назначен на близка до заемана длъжност. Фактът, че в периода от м.февруари 2013г до м.февруари 2023г няма регистрирани трудови договори се потвърждава отприложената официална спрака от НАП.

Във връзка с твърденията за широк медиен отзвук на повдигнатото обвинение са представени извадки от вестници „24 часа“, „Труд“, както и от електронни издания на вестник „24 часа“ и вестник „Монитор“.

Пред първата инстанция са събрани гласни доказателствени средства чрез разпита на св. К., правилно кредитирани от първата инстанция по отношение на тези изтъкнати факти, за които има преки впечатления. От показанията на свидетеля се изяснява, че ищецът е негов колега и от 2000г. са работели заедно в VIII РПУ СДВР, по –късно ищецът се преместил в КАТ ПП СДВР, но останали приятели. Свидетелят описва негативните преживявания на ищеца по повод на публикации в медиите, след които му било повдигнато обвинение и бил отстранен от служба – от тогава се променил, изпаднал в психологическа дупка, почти всички колеги се отдръпнали от него. След уволнението му помагал с пари на заем. Описва психическото състояние на ищеца като тежко- изпаднал в депресия, получил страхова невроза заради възможността да бъде осъден, чувствал се огорчен и злепоставен, избягвал всякакви контакти и не общувал с никого, за разлика от преди, когато бил социален човек.

Излагат се и обстоятелства, свързани с трудностите за намиране на работа, които кореспондират с писмените доказателства. В резултат на преживения стрес ищецът отключил здравословни проблеми, каквито нямал преди. Свидетелят лично посещавал ищеца в болница, където бил настанен, заради прединфарктно състояние или инсулт, носил му храна. Никой от колегите му не отишъл на свиждане в болницата заради „вътрешна сигурност“ и страх да не би петното хвърлено върху ищеца и общуването с него да му създаде служебни проблеми. Всички тези събития, свързани с повдигането на обвинение и отстраняването от работа попречили на кариерното му израстване, въпреки, че бил възстановен на същата длъжност, ищецът не бил същият човек както преди.

Във връзка с твърденията за възникнали здравословни проблеми в причинна връзка с обвиненията като стресогенни събития пред първата инстанция е изслушана медицинска експертиза, която не е била оспорена от страните. От констатациите на експертизата въз основа на медицинска документация, се изяснява, че ищецът има диагностицирани залбоявания: исхемична болест на сърцето, артериална хипертония 2ст., левокамерна хипертрофия, дислипедемия, левостранна дискова херния на ниво Л4-Л5. Сърдечно-съдовите заболявания са хронични и изискват контрол от кардиолог, с оглед назначаване на адекватно антихипертензивно лечение, а неврологичните са дегенеративни, изискващи прием на обезболяващи при обостряне и физиотерапия в хроничния стадий на неврологичната симптоматика. Изяснено е също, че ищецът спада към т.нар.реакции на тежък стрес и разстройство в адаптацията – посттравматично стресово разстройство, но прогнозата е благоприятна.

Обсъдените и безспорно установени обстоятелства за образувано наказателно 3 производство, по което ищецът е привлечен като обвиняем за престъпление, приключило с оправдателна присъда, обосновава пасивната материалноправна легитимация на прокуратурата като държавен орган в хипотезата на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ да отговаря за причинените на потърпевшия неимуществени и имуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение.

Неоснователни са оплакванията в жалбата на прокуратурата против наличието на предпоставките, правопораждащи отговорността – вреди и причинна връзка с процесното обвинение. Наказателното преследване по обвинение в извършване на престъпление само по себе си е достатъчен обективен факт, обосноваващ негативно въздействие върху личността на пострадалия, свързано с обичайните и съвсем естествени притеснения от изхода на производството, чувството на злепоставяне и накърняване на морални и нравствени ценности, за които изживявания и причинно следствената им връзка с наказателното производство не е необходимо да се събират нарочни доказателства /решение №389/4.08.2014г. по гр.д. № 40/2013г., ВКС, ІV Г.О. по реда на чл.290 ГПК/. Такива в случая са ангажирани посредством представените гласни и писмени доказателства, установяващи неблагоприятни субективни преживявания вследствие на повдигнатото обвинение за умишлено престъпление, извършено в качеството на лице в структурата на МВР и пряко във връзка с изпълнението на служебните му задължения.

Неоснователни на следващо място са оплакванията в жалбата на прокуратурата, че не се явява материално отговорна да компенсира всички настъпили вреди поради това, че делото се е бавило в съдебната му фаза и за това отговорност носи друг орган. Както е изяснено в ТР № 5/2015 г. на ОСГК на ВКС, процесуален субституент на държавата по искове с правно осн. чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е само прокуратурата на РБ, а отговорността е обективна. Без значение кои от правозащитни органи - съд, прокуратура и разследващи органи, и в каква степен с действията си, са допринесли за увреждането. Държавата, чрез своя процесуален субституент Прокуратурата на РБ, не може да се освободи от отговорност, нито тя да бъде намалена, поради това, че цялостното увреждане е причинено и от действия на други държавни органи по чл. 2 ЗОДОВ, извън прокуратурата, като е без значение дали действията им са били процесуално законосъобразни и вината на длъжностите лица.

Прокуратурата отговаря за всички вреди пряка и непосредствена последица от повдигнатото обвинение, независимо от необоснованото забавяне на наказателното производство в съдебната му фаза.

В обобщение, спорът в конкретния случай основно се свежда до размера обезщетението за неимуществени вреди и наличието или не на основание прокуратурата да компенсира претендираните под формата на търпени загуби имуществени вреди, произтичащи неизплатеното за периода на отстраняване трудово възнаграждение. Освен всички обстоятелства, заложени като критерии в съдебната практика по прилагането на чл.52 ЗЗД, значение за обема на вредите ще има въздействието на наказателното разследване и неговата продължителност върху начина на живот и поведение на обвиняемия и отражението на процесуалната принуда върху неговата личност.