Решение № 22515 от 12.12.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 22515 гр. София, 12.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 74 СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: МАРИЯ Т. ДОЛАПЧИЕВА при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА ИВ. ЯНАКИЕВА като разгледа докладваното от МАРИЯ Т. ДОЛАПЧИЕВА Гражданско дело № 20231110123064 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е образувано въз основа на искова молба, подадена от ** срещу А. В. М., с която е предявен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 6 ЗПФУР за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата в размер на сумата 58,02 лева - частично вземане от главница в размер на 95,83 лева, представляваща вноска с падежна дата 02.01.2023 г. по Договор за предоставяне на кредит от разстояние № 381141 от 07.04.2022 г., ведно със законната лихва от 02.05.2023 до изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 65228/2022 г., по описа на СРС, 74 състав.

Ищецът твърди, че на 07.04.2022 г. между него и ответника бил сключен Договор за кредит от разстояние № 381141 от 07.04.2022 г. посредством онлайн заявка за отпускане на кредит, по силата на който ищецът бил предоставил на ответника сумата от 1150 лева. Сочи, че съгласно чл. 4, ал. 3, т. 2 от договора същата следвало да бъде погасена на 12 вноски, първите 11 от които в размер на по 95,83 лева, а шестата в размер на 95,87 лева за периода от 07.05.2022 г. до 02.04.2023 г. Твърди, че на 28.11.2022 г. е обявил кредита за предсрочно изискуем. Излага доводи, че е предприемал опити за уреждане на отношенията между страните по извънсъдебен ред, но ответникът не погасил задълженията си. По така изложените съображения моли предявеният иск да бъде уважен. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, с който оспорва предявения иск. Навежда възражение за недействителност на договора за кредит, тъй като не били спазени изискванията на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД. Оспорва действителността на клаузата за възнаградителна лихва и на тази за неустойка за непредоставено обезпечение.

Твърди, че възнаградителна лихва в уговорения размер от 40,15 % противоречи на добрите нрави, поради което е и нищожна, тъй като надхвърля трикратния размер на законната лихва. На следващо място твърди, че ако уговорената неустойка бъде включена в ГПР същият ще надхвърли максималния допустим размер съгласно ЗПК, което води до недействителност на договора за кредит. Отделно от това поддържа, че клаузата за неустойка е нищожна на основание чл. 146 ЗЗП поради противоречие с чл. 143, ал. 5 ЗЗП. Излага подробни съображения за недействителност на целия договор за кредит. Поддържа и че по 1 договора са извършвани плащания от ответника в общ размер на 1081 лева, с които е погасена и претендираната вноска с падеж 02.01.2023 г. По така изложените доводи счита предявения иск за неоснователен и моли да бъде отхвърлен. Претендира разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира от фактическа и правна страна следното:

Предявени са кумулативно обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 6 ЗПФУР, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 и чл. 86 ЗЗД.

В тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно и главно доказване наличието на валиден договор за потребителски кредит, сключен чрез средствата за комуникация от разстояние, съобразно законовите изисквания на ЗПФУР /предоставил е информация на потребителя, съгласно чл. 8 ЗПФУР, както и е получил съгласието на потребителя за сключване на договора/; предаването на сумата на ответната страна (т.е. усвояването на заема от ответника в претендирания от ищеца размер) и изискуемостта на претендираните вземания и техния размер. При доказване на горните факти, в тежест на ответната страна е да установи погасяване на паричното си задължение.

В разглеждания случай с оглед изявленията на ответника в отговора на исковата молба на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК с доклада по делото са отделени като безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че между страните е бил сключен твърденият договор за предоставяне на кредит от разстояние, по силата на който ищецът предоставил на ответника сумата в размер на 1150 лева, поради което и на основание чл. 153 ГПК съдът приема тези обстоятелства за установени. Нещо повече – тези обстоятелства се установяват и от представените по делото писмени доказателства – договор за предоставяне на кредит от разстояние и общите условия към него, изявленията на ответника в неоспорената и приета електронна кореспонденция, неоспореното и прието преводно нареждане от 07.04.2022 г. От същите се установява, че страните са уговорили отпуснатият в полза на ответника кредит в размер на 1150 лева да бъде върнат заедно с договорна лихва при уговорен между страните годишен лихвен процент от 40,15% и годишен процент на разходите (ГПР) от 48,44 %.

Съгласно чл. 2, т. 5 годишният процент на разходите по кредита е 48,44 %, като са взети предвид следните допускания: договорът ще е валиден за посочения в него срок, всяка от страните ще изпълнява точно и в срок задълженията си, съответно няма да бъдат начислени разходи за събиране на лихви за забава и неустойки за неизпълнение. Посочено е, че методиката на изчисление на ГПР е законово уредена като се намира в ЗПК, Приложение 1 към чл. 19, ал. 2 от него, въведен с изменение на ПЗР към Закон за изменение и допълнение на закона за кредитните институции, обн. с ДВ, бр. 41 от 2018 г. в сила от 01.07.2018 г., както и че единственият показател, включващ се при изчисление на ГПР е възнаградителната лихва по т. 3. Уточнено е, че размерът на ГПР е изчислен от съответен софтуер, като при изчисление на размера на ГПР е спазена посочената законово регламентирана формула.

В чл. 3, ал. 1 от договора е уговорено, че потребителят се задължава в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1/ банкова гаранция в полза на кредитора за сумата по чл. 2, ал. 1, т. 4 със срок на валидност 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по настоящия договор или 2/ две физически лица – поръчители, които да отговарят на следните изисквания: да представят служебна бележка от работодател за размера на трудовото възнаграждение, като нетният им осигурителен доход е в размер над 1000 лева; да работят по трудов договор без определен срок; да не са потребители или поръчители по друг договор за паричен заем, сключен с **; да нямат неплатени осигуровки за последните две години; да нямат задължения към други банкови и финансови институции или ако имат – кредитната им история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от 401 „Редовен“; да подпишат договор за поръчителство.

В чл. 3, ал. 2 от договора е предвидено, че при неизпълнение на задължението да предостави обезпечение в срока по предходната алинея, потребителят дължи на кредитора неустойка в размер на 573,30 лева. Неустойката се заплаща от потребителя разсрочено, заедно с погасителните вноски, като в погасителния план, обективиран в договора за кредит 2

/чл. 4, ал. 3, т. 2/ е посочено, че се дължи неустойка при заплащане на първите шест вноски всяка в размер на 95,55 лева.

Между страните не се спори, че по процесния договор ответникът е заплатил сумата в общ размер на 1081 лева.

При така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна следното:

Доколкото страна по процесния договор, в качеството си на кредитополучател, е физическо лице, за което няма данни и не се твърди да е действало в рамките на своя професионална или търговска дейност и предвид предмета на сделката, то в случая договорната обвързаност между страните попада в обхвата на дефинитивната норма на чл. 9, ал. 1 от ЗПК и спрямо същата са приложими не само специалните изисквания към съдържанието на договора за потребителски кредит, а наред с това и специалната защита на потребителя, регламентирана в ЗЗП.

Условие за неговата действителност е писмената форма – чл. 10, ал. 1 ЗПК, като наред с нея законът урежда и специфични изисквания към вида и размера на шрифта на който е написан – всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12. Съгласно императивната норма на чл. 22 ЗПК, договорът за потребителски кредит, сключен в нарушение на тези изисквания, е недействителен.

При извършване на преценка на действителността на процесния договор за потребителски кредит се налага извод, че в разглеждания случай при сключване на процесния договор за кредит са нарушени императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което обуславя и извод за недействителност на същия.

Съображенията за това са следните:

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент плюс 10 пункта/, което към 07.04.2022г. означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от заетата сума. Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.

В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е обусловено от заплащането на неустойката, уговорена в чл. 3 от процесния договор. Това е така, тъй като изискването за предоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция съдържа множество ограничения и конкретно определени параметри, които предвид характера, броя и изключително краткия срок за предоставяне, правят задължението за предоставяне на обезпечение изключително трудно изпълнимо. Предвиденият тридневен срок за предоставяне на обезпеченията е прекомерно кратък и това създава значително затруднение за потребителя, както за предоставяне на обезпечение чрез поръчител, тъй като същият следва да отговаря на критерии, чието изпълнение подлежи на удостоверяване пред 3 заемодателя чрез предоставяне на официални документи, така и относно безусловната банковата гаранция, за учредяването на която също е необходимо набавяне на документи и одобрение от кредитна институция. Същевременно в договора липсва клауза, която да предвижда освобождаване на потребителя от задължението за плащане на неустойка, ако предостави обезпечение на заема, макар и извън уговорения тридневен срок. Напротив, тридневният срок е уреден като краен и преклузивен и с неговото изтичане се поражда задължението на потребителя за плащане на неустойката, независимо от неговите последващи действия. Следователно от значение за интереса на кредитора при определяне на неустойката не е обезпечаването на кредита, а спазването на краткия тридневен срок.