Решение № 2459 от 16.06.2026, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 2459 гр. Варна, 16.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 31 СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Весела Гълъбова при участието на секретаря Анелия Ц. Николова като разгледа докладваното от Весела Гълъбова Гражданско дело № 20253110108362 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е образувано по искова молба на „МОСТ ФИНАНС МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК 200385975, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет.4 срещу И. Н. И., ЕГН**********, с адрес гр. Варна, *** по реда на чл.415 от ГПК за установяване на вземането, предмет на Заповед № 802/14.02.2025 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, издадена по ч.гр.д. № 1260/2025 г. по описа на ВРС, за следните суми: сумата от 7653.75 лева, представляваща главница по договор за потребителски кредит от 10.06.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаването на заявлението – 31.01.20205г. до окончателното изплащане на задължението; сумата от 762.82 лева, представляваща договорна лихва за периода от 15.03.2023 г. до 15.05.2023 г., сумата от 1436.55 лева, представляваща законна лихва за периода от 15.05.2023 г. до 24.07.2024 г. и сумата от 485.23 лева, представляваща законна лихва за периода от 24.07.2024 г. до 27.01.2025 г., които вземания са прехвърлени от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД на „МОСТ ФИНАНС МЕНИДЖМЪНТ“ АД, с договор за прехвърляне на вземания /цесия/ от 24.07.2024 г. Претендират се и направените по делото разноски.

В исковата молба са изложени твърдения, че между „Ти Би Ай Банк“ ЕАД и ответника е сключен договор за потребителски кредит № 720031206177/06.10.2021г., по силата на който кредитополучателят е получил в заем сума в общ размер на 10024.41 лева, която следвало да върне на 41 равни месечни вноски на стойност 458.72 лева съгласно погасителен план, като крайният срок на договора бил 15.03.2025г. Кредитополучателят не е 1 изпълнявал задължението си за плащане на погасителните вноски по договора, като платил само четири от тях. На 24.07.2024г. с Договор за продажба и прехвърляне на вземания „Ти Би Ай Банк” ЕАД прехвърлило вземането си по договора за кредит, сключен с ответника, на „Мост Финанс Мениджмънт” АД. На ответника било изпратено уведомление за цесия с препоръчано писмо, като последното било върнато като неполучено. Твърди се, че към 15.05.2023г. на основание чл.16.2 от договора цялата отпусната по него сума е станала предсрочно изискуема, поради неплащане на три поредни месечни вноски по договора. Съгласно цитираната разпоредба, предсрочната изискуемост по договора настъпва автоматично, като кредиторът няма задължение да изпраща нарочно уведомление за това до длъжника. Поддържа, че получаването на уведомлението от длъжника е елемент от фактическия състав само на обявяването на предсрочна изискуемост, но не е част от фактическия състав на настъпването и, като няма пречка уведомяването да бъде направено и с връчването на искова молба. Излага още, че към датата на депозиране на исковата молба срокът, за който е бил е сключен процесният договор е изтекъл, респективно всички дължими по него суми са окончателно падежирали. Счита, че се дължи възнаградителна лихва за периода от датата на изпадане в забава до датата на настъпване на предсрочна изискуемост, а именно 15.03.2023г. - 15.05.2023г., която съгласно погасителния план към договора е в размер на 762.82 лева.

В законоустановения срок от назначения от съда особен представител на ответника е депозиран писмен отговор, с който исковете се оспорват като неоснователни. Оспорва дължимостта на посочените в исковата молба суми.

Прави възражение за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва, поради неравнопоставеният й характер. Оспорва твърдението, че длъжникът е уведомен за цесията с исковата молба, тъй като същата е връчена на особен представител.

С писмена молба, депозирана преди съдебно заседание процесуалният представител на ищеца поддържа исковата молба.

Процесуалният представител на ответника поддържа депозирания отговор.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и събраните по делото доказателства, преценени заедно и по отделно, намира за установено от фактическа страна следното:

Не е спорно по делото, а и се установява от представения договор, че между „Ти Би Ай Банк” ЕАД и И. Н. И. на 06.10.2021г. е сключен договор за потребителски кредит № 720031206177, по силата на който Банката се е задължила да отпусне кредит на кредитополучателя в общ размер на 7400 лева. Уговорена е и застрахователна премия в размер на 2624,41 лева, с която общият размер на кредита е 10024.41 лева. Уговорен е и годишен лихвен процент в размер на 41.11 %, а ГПР е посочено в размер на 48.73 %, като общата сума дълбима от потребителя е в размер на 18807.51 лева. Съгласно погасителния план, инкорпориран в договора, сумата следва да бъде върната на 41 равни месечни погасителни вноски в размер на 485.72 лева, първата от които е с падеж 15.11.2021г., а последната – с падеж 15.03.2025г. По отношение на усвояването на сумата по кредита е уговорено същото да става в 2 офис на Изипей, като кредитът се счита усвоен с изтегляне на средства на каса, удостоверено със съответен документ за извършена платежна операция.

От заключението на вещото лице по допуснатата по делото съдебносчетоводна експертиза, което съдът кредитира изцяло като обективно и компетентно изготвено, се установява, че по процесния договор за кредит на ответника е предостaвена сума в размер на 10024.41 лева. Общо внесените суми по сметка на „Ти Би Ай“ Банк са 7475.97 лева (3822.40 евро), от които 2370.66 лева (1212.09 евро) за главница, 4936.41 лева (2523.95 евро) за възнаградителна лихва и 168.90 лева (86.36 евро) за лихва за забава. Разликата за довнасяне за периода от 15.03.2023г. към 31.01.2025г. е 10338.35 лева (5285.91 евро), от които главница в размер на 7653.75 лева (3913.30 евро), възнаградителна лихва във връзка с настъпилата предсрочна изискуемост (за периода от 15.03.2023г. до 15.05.2023г.) – 762.82 лева (390.02 евро) и лихва за забава от 15.03.2023г. до датата на подаване на заявлението в съда 31.01.2025г. – 1932.08 лева (987.86 евро). Последното банково бордеро за направена вноска към цедента е от 15.02.2023г.

При така установените фактически обстоятелства съдът достигна до следните правни изводи:

Предявените искове са с правно основание чл.422 във връзка с чл.415 от ГПК.

Предявените обективно съединени искове са с правно основание чл.415, ал.1 от ГПК, вр. чл.99, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.240, ал. 1 и 2 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД. Предявени са след провеждане на производство по чл.410 от ГПК в срока, предвиден в разпоредбите на чл.415, ал.4 от ГПК и са процесуално допустими.

Разгледани по същество, исковете са неоснователни.

Съобразно правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК, ищецът следва да докаже да докаже валидно сключен договор за кредит, изпълнение на задълженията си по него, основанието за начисляване на договорни лихви, изпадане на длъжника в забава и възникване на задължение за плащане на законна лихва в претендирания размер, както и валидно сключен договор за цесия съобщаване на цесията на длъжника.. Ответникът следва да докаже правопогасяващ факт – плащане, давност и др.

Не е спорно между страните обстоятелството за сключен договор за потребителски кредит между „Ти Би Ай Банк” ЕАД и И. Н. И..

Безспорно е още, а и се установи от съдебно-счетоводната експертиза, че банката е изпълнила задълженията си по договора, като е предоставила сумата по кредита на посочената банкова сметка на кредитополучателя, както и че сумата по кредита е усвоена. От експертизата се установи още, че кредитополучателят е правил плащания по договор, последното от които е от 15.02.2023г.

След извършен анализ на съдържанието договора за кредит и при вземане предвид основната дейност на ищеца, съдът приема, че той има характер на потребителски, а от своя страна ответникът, като физическо лице се явява потребител на основание §13, т. 1 от Закона за защита на потребителите и чл.9, ал.3 от Закона за потребителския кредит.

3

Договорът попада в приложното поле на Закона за потребителския кредит.

Съгласно нормата на чл.22 от Закона за потребителския кредит когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1 , чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и чл. 12, ал.

1, т. 7 - 9, договорът е недействителен. На основание чл.23 когато договорът е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

С оглед изложеното, съдът пристъпва към преценка дали процесния договор съответства на материално правни норми, уреждащи императивно реквизитите, които следва той да съдържа, като за тях съдът следи служебно.

Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Ал. 4 на същия текст предвижда, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

Съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

В конкретния случай в договора е посочен годишен процент на разходите (ГПР) от 48.73%, който формално не нарушава императивната забрана на чл.19, ал.4 от ЗПК, но не става ясно как е образуван ГПР - при какви допускания и от какви компоненти. ГПР е определен като абсолютна процентна стойност без посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване му по определения в Приложение № 1 към ЗПК начин, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Предвидено в чл.7.1 от договора е, че освен предоставената като кредит сума от 7400 лева е дължима и застрахователна премия от 2624.41 лева, включена към главницата, за която е предвидено да бъде преведена директно по сметка на застрахователя, респ. застрахователния посредник.

В практиката на ВКС се приема, че разходът за застрахователна премия следва да бъде третиран като общ разход по кредита за потребителя и съответно да бъде включен при формирането на годишния процент на разходите/ГПР по договора за потребителски кредит винаги, когато при преценка на условията на договора за кредит се установи, че сключването на договора за застраховка е задължително условие за получаване на кредита или за получаване на кредита при конкретно предлаганите с договора условия – в този смисъл решение № 84/19.03.2026г. по т.д. № 1533/2025г. по описа на 4

ВКС, I т.о.

В настоящия случай, макар в договора за кредит изрично да е посочено, че застраховката не е задължително условие за отпускане на кредита, уговорената застрахователната премия е включена както в месечната погасителна вноска, така и в общата сума, която потребителят е задължен да заплати при ползване на кредитната услуга /представлява част от главницата по отпуснатия кредит/. Въпросната застраховка има за цел да обезпечи кредитора при настъпване на фактическа неплатежоспособност на длъжника, като същевременно води до значително оскъпяване на ползвания заем /размерът й от 2624.41 лева е равен на 34,5 % от чистата стойност на кредита – 7400 лева/. Уговорената застраховка в полза на кредитора за сметка на застрахования длъжник, не може да се квалифицира като изключение по чл.