Решение № 567 от 08.06.2022, Районен съд - Бургас
- Съд
- Районен съд - Бургас
- Дело
- Административно наказателно дело 1277/2022
- Вид
- Решение № 567
- Подписан
- 08.06.2022
- В сила
- 17.10.2022
- Състав
- МАРТИН РАЧКОВ БАЕВ
Цитирани разпоредби
- чл. 143 · Административнопроцесуален кодекс
- чл. 77 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 81 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 97 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 37 · Закон за правната помощ
- чл. 224, ал. 1 · Кодекс на труда
- чл. 228, ал. 3 · Кодекс на труда
- чл. 404, ал.1, т. 1 · Кодекс на труда
- чл. 405 · Кодекс на труда
- чл. 405, ал. 1 · Кодекс на труда
- чл. 415, ал. 1 · Кодекс на труда
- чл. 416, ал. 1, изр. 2 · Кодекс на труда
- чл. 416, ал.5 · Кодекс на труда
- чл. 27е · Наредба за заплащането на правната помощ
РЕШЕНИЕ
№ 567 гр. Бургас, 08.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, XLVI СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател: МАРТИН Р. БАЕВ при участието на секретаря К* АЛЬ. ВЛАДИМИРОВА като разгледа докладваното от МАРТИН Р. БАЕВ Административно наказателно дело № 20222120201277 по описа за 2022 година
, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по повод жалба на „*” ЕООД с ЕИК: *, със седалище и адрес на управление – *, чрез представляващия – *, против Наказателно постановление № 02-2100066 от 09.03.2022 г., издадено от Директор на Дирекция „Инспекция по труда” Бургас, с което за нарушение на 415, ал. 1 КТ и на основание чл. 416, ал.5 във връзка с чл.
415, ал. 1 КТ, на дружеството-жалбоподател е наложена „Имуществена санкция” в размер на 1500 лева.
С жалбата се моли за отмяна на атакуваното наказателно постановление. Не се оспорва, че с Протокол № ПР -2122094/30.07.2021 г. от страна на Дирекция „ИТ” - Бургас на дружеството са били дадени задължителни предписания, обективирани в няколко точки, като дружеството не е изпълнило в частност т. 8 от тях, но се застъпва, че този административен акт не е стабилизиран, доколкото е предмет на обжалване в отделно производство пред Административен съд София – град. Застъпва се, че АНО не е отчел естеството на престация, както и че падежът на паричното задължение по чл. 224, ал. 1 КТ настъпва след изпратена от кредитора и получена от длъжника покана. В тази връзка се заявява, че не са събрани никакви доказателства служителят да е посетил бившата си месторабота или да е поканил писмено дружеството да изпълни задължението си за заплащане на дължимата сума. Твърди се, че дружеството не е известено за банкова сметка на работника, както и че съществува трайна практика на съдилищата за незаконосъобразност на аналогични наказателни постановления. Счита се, че именно 1 поведението на работника съставлява причина за неизпълнението, поради което и евентуалното ангажиране на отговорността на дружеството, би представлявало злоупотреба с права. Застъпва се, че АНО не е органът, който може да решава имуществени спорове.
Излагат се просторни съждения относно доказателствената стойност на АУАН, както и се изясняват теоретични постановки относно неговата функция, предназначение и т.н.
В открито съдебно заседание жалбоподателят, редовно призован, не изпраща представител.
Административнонаказващият орган – Директор на Дирекция „Инспекция по труда” – Бургас се представлява от юрисконсулт *, която оспорва жалбата. Посочва, че нарушението, за което е санкционирано дружеството, е безспорно доказано, като фактът на обжалване на предписанията е ирелевантен за отговорността на жалбоподателя, доколкото съгласно чл. 405 КТ – обжалването не спира изпълнението. Пледира за потвърждаване на НП и присъждане на разноски.
Съдът приема, че жалбата е подадена в рамките на четиринадесетдневния срок за обжалване по чл. 59, ал. 2 ЗАНН (в актуалната редакция), като видно от приложеното известие за доставяне (л. 15) - НП е връчено на представител на жалбоподателя на 16.03.2022 г., а жалбата е подадена по пощата, с дата на клеймото - 30.03.2022 г. (л. 8).
Жалбата е подадена от легитимирано да обжалва лице срещу подлежащ на обжалване акт, поради което следва да се приеме, че е процесуално допустима. Разгледана по същество жалбата е неоснователна, като съдът след като прецени доказателствата по делото и съобрази закона в контекста на правомощията си по съдебния контрол намира за установено следното:
На 01.07.2021 г. св. С.М. - главен инспектор в Дирекция „ИТ” - Бургас извършила проверка на дружеството-жалбоподател, като констатирала, че то, в качеството му на работодател, не е изплатило обезщетение за неизползван платен годишен отпуск на * в размер на 935,20 лева, съгласно изискванията на чл. 224, ал. 1 КТ вр. с чл. 228, ал. 3 КТ, при прекратяване на трудовото му правоотношение със Заповед № 14/22.10.2020 г. Установила и други несъответствия с трудовото законодателство.
За констатираното на 30.07.2021 г. свидетелката съставила Протокол № ПР 2122094/30.07.2021 г., в който, на основание чл. 404, ал.1, т. 1 КТ, в осем точки, дала задължителни за изпълнение предписания на дружеството-жалбоподател. В т. 8 изрично предписала в срок до 16.08.2021 г. дружеството да изплати на * обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 935,20 лева. Протоколът бил връчен на представляващия на 03.08.2021 г., видно от отбелязването върху него. В законовия 14-дневен срок индивидуалният административен акт бил оспорен пред АдмС-София – град, за което било образувано адм.д. № 9363/2021 г. по описа на съда, обявено за решаване на 18.05.2022 г.
(към момента на приключване на съдебното следствие по настоящето производство - все още не е постановено решение по адм.д. № 9363/2021 г.).
На 27.09.2021 г. в Дирекция „ИТ“-Бургас постъпили писмени документи, от които 2 ставало ясно, че дружеството не е изпълнило предписанието по т. 8 и не е заплатило на работника обезщетението за неизползван платен годишен отпуск. Този факт допълнително бил потвърден от самия * в писмено сведение (л. 26).
При тези факти св. М. преценила, че с поведението си дружеството е осъществило административно нарушение по чл. 415, ал. 1 КТ, неизпълнявайки предписанието по т. 8 от , Протокол № ПР 2122094/30.07.2021 г. в срок, поради което и пристъпила към съставяне на АУАН.
За целта била изпратена покана до дружеството (л. 27-28), връчена на 26.10.2021 г. (л.
32), но въпреки това представител не се явил, поради което и актът бил съставен на 04.11.2021 г. по реда на л. 40, ал. 2 ЗАНН. Актът бил изпратен за връчване по пощата, като видно от известието за доставяне (л. 12), той бил връчен на представител на 08.11.2021 г. В законовия срок възражения не били депозирани.
Въз основа на АУАН-а на 09.03.2022 г. било издадено и атакуваното НП, в което била пресъздадена фактическата обстановка, изложена в акта. Административнонаказващият орган също счел, че горните факти, нарушават разпоредбата на 415, ал. 1 КТ, поради което и на основание чл. 416, ал. 5, вр. чл. 415, ал. 1 от КТ, наложил на жалбоподателя „Имуществена санкция“ в размер на 1500 лева.
Горната фактическа обстановка се установява по безспорен начин от събраните по делото материали по АНП, както и гласните и писмени доказателства, събрани в хода на съдебното производство, които съдът кредитира изцяло.
Във връзка с възраженията за доказателствената стойност на АУАН съдът следва да посочи, че принципно споделя всички теоретични постановки, развити в жалбата, като изрично подчертава, че не формира изводите си относно фактите по делото само въз основа на отразеното в акта, нито се позовава на неговата презумптивна доказателствена стойност (чл. 416, ал. 1, изр. 2 КТ), а формира вътрешното си убеждение въз основа на показанията на разпитания свидетел и приложените писмени документи, които както стана дума, са логични, последователни и взаимосвързани. Като цяло жалбоподателят реално не оспорва съставомерните факти по преписката. Не оспорва, че е бил адресат на процесното предписание, както и че не го е изпълнил в срок, но навежда доводи за незаконосъобразното ангажиране на отговорността му.
Съдът въз основа на императивно вмененото му задължение за цялостна проверка на издаденото наказателно постановление относно законосъобразност и обоснованост, както и относно справедливостта на наложеното административно наказание/санкция и предвид така установената фактическа обстановка, направи следните правни изводи:
Наказателното постановление е издадено от компетентен орган, а АУАН съставен от оправомощено за това лице, видно от приобщеното към материалите по делото копие на Заповед № З-0157/16.02.2022 г. Административнонаказателното производство е образувано в срока по чл. 34 от ЗАНН, а наказателното постановление е било издадено в шестмесечния срок, като е съобразено с нормата на чл. 57 от ЗАНН, а при издаването на административния 3 акт е спазена разпоредбата на чл. 42 от ЗАНН. Вмененото на жалбоподателя нарушение е индивидуализирано в степен, позволяваща му да разбере в какво е „обвинен“ и срещу какво да се защитава. Правилно са посочени нарушените материалноправни норми. В случая не са налице формални предпоставки за отмяна на обжалваното НП, тъй като при реализиране на административнонаказателната отговорност на жалбоподателя не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, водещи до порочност на административнонаказателното производство против него.
Няма спор, че на 30.07.2021 г. компетентно длъжностно лице от Дирекция „ИТ”Бургас - св. М., съставила Протокол № ПР - 2122094/30.07.2021 г., в т. 8, от който изрично предписала в срок до 16.08.2021 г. дружеството да изплати на служителя си – * обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 935,20 лева. Няма спор и че предписанието е било надлежно връчено на адресата на 03.08.2021 г., както и че то не е било изпълнено в срок.
При така доказаните факти съдът намира, че жалбоподателят е осъществил от обективна страна състава на административно нарушение по нарушение по чл. 415, ал. 1 КТ.
Задължителното предписание представлява едностранно властническо волеизявление, което пряко рефлектира в правната сфера на адресата, предписвайки му конкретно определено задължително поведение. Неизпълнението на предписанието е въздигнато от разпоредбата на чл. 415, ал.1 от КТ в юридически факт, с който законът свързва реализиране на административно наказателна отговорност. За реализирането на тази отговорност е необходимо да се докаже - наличието на предписание и неговото неизпълнение в срок, като законосъобразността на самото предписание е предмет на друго производство. Доколкото в конкретния случай безспорно се доказват и двете предпоставки (а и те реално не се оспорват и от жалбоподателя) то съдът счита, че правилно АНО е ангажирал отговорността на дружеството по посочената разпоредба.
Вярно е, че предписанието е било оспорено пред АдмС-София – град, но вярно е също така, че съгласно изричната разпоредба на чл. 405, ал. 1 КТ, обжалването не спира изпълнението на принудителната административна мярка – т.е. въпреки, че жалбоподателят е реализирал правото си да обжалва предписанието, то това не го освобождава от задължението му въпреки това да изпълни указанията на контролния орган, доколкото законът изрично е предвидил предварително изпълнение на това предписание. В случая за жалбоподателя е съществувала възможността по чл. 166, ал. 4, вр. с ал. 1 АПК да поиска от съда да спре предварителното изпълнение на акта, но той не се е възползвал от нея, поради което и няма как да се позовава на това, че актът не е придобил стабилитет, с цел отбягване на отговорност.
Съдът в настоящия му състав не споделя доводите на жалбоподателя и че АНО не е компетентен да решава спорове относно трудови възнаграждения. Това безспорно е така, но в случая съдът не съзира никакъв спор, който да е бил решен от Д„ИТ“. Видно от приложените ведомости и платежен фиш (л. 23) – дружеството-жалбоподател само е определило дължимото обезщетение и неговия размер – т.е. няма никакъв спор между 4 работодателя и работника относно дължимостта на сумата и нейния размер, който спор да е бил решен от контролния орган. Отделно от това следва да се има предвид и че предвиденият особен ред за разглеждане на евентуално съществуващ между страните трудов спор, не е законова пречка за ангажиране административнонаказателната отговорност на работодателя. Предписанието е един от механизмите за гарантиране правата на работника, като икономически по-слаба страна в трудовото правоотношение, чрез намеса на държавата със средствата на административната принуда и санкция, като неговото неизпълнение е въздигнато от закона в самостоятелен състав на административно нарушение. Реализирането на правата по евентуално възникнал трудов спор във връзка с незаплатено трудово възнаграждение, по реда на исковия процес по ГПК, не означава, че се изключва административнонаказателната отговорност. Това е така, защото гражданската отговорност не поглъща административнонаказателната, за разлика от наказателната отговорност, когато такава е предвидена. Изрично в този смисъл е константата практика на касационната инстанция, като например - Решение № 1811 от 30.12.2020 г. на АдмС Бургас по к. а. н. д. № 2316/2020 г.