Решение № 3110 от 05.07.2023, Районен съд - Пловдив
- Съд
- Районен съд - Пловдив
- Дело
- Гражданско дело 10186/2022
- Вид
- Решение № 3110
- Подписан
- 05.07.2023
- Състав
- Таня Аспарухова Георгиева - Точевска
Цитирани разпоредби
- чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78 ал. 1 и 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78 ал. 1 и 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 80 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 38 ал. 1 т. 2 · Закон за адвокатурата
- чл. 38 ал. 2 · Закон за адвокатурата
- чл. 26 ал. 1, предложение първо · Закон за задълженията и договорите
- чл. 92 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 146 ал. 1 · Закон за защита на потребителите
- чл. 146 ал. 2 · Закон за защита на потребителите
- чл. 68г ал. 4 · Закон за защита на потребителите
- чл. 68д ал. 1 · Закон за защита на потребителите
- чл. 3 · Закон за кредитните институции
- чл. 10а · Закон за потребителския кредит
- чл. 11 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11 т. 9 и 10 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11 т. 9 и 10 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19 ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19 ал. 4 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19 ал. 5 · Закон за потребителския кредит
- чл. 21 ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 22 · Закон за потребителския кредит
- чл. 23 · Закон за потребителския кредит
- чл. 9 ал. 3 · Закон за потребителския кредит
- чл. 9 ал. 4 · Закон за потребителския кредит
- параграф 1 т. 1 · Закон за потребителския кредит
РЕШЕНИЕ
№ 3110 гр. Пловдив, 05.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20225330110186 по описа за 2022 година
Предявени са главни искове с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и чл. 92 от ЗЗД, както и насрещни искове- по чл. 240 и чл. 86 от ЗЗД.
Ищецът М. О. А., ЕГН: **********, от град П., бул. „************“ № ****, вх. ***, ет. ***, ап, ****, чрез пълномощник адв. С. Н., е предявил против „Вива Кредит” ООД, ЕИК: 201995287, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавархалал Неру” № 28, АТЦ „Силвър център“, ет. 2, офис 73Г, представлявано от управителя С. П. П., искове за признаване на установено, че клаузите от договор за паричен заем № ********** г., предвиждащи заплащането на такса за експресно разглеждане и за неустойка, са нищожни, като противоречащи на добрите нрави, заобикалящи материално правните изисквания на чл.
19 ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие между страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11 т. 9 и 10 от ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит.
Искът за признаване за недействителна таксата за експресно разглеждане е предявен с исковата молба по гр. дело № ***********г., а искът за признаване недействителна клаузата за неустойка – по гр. дело № ************ г. на ПРС, което е присъединено към гр. д. № ******** г.
В исковата молба се твърди, че на ********* г. между страните бил сключен договор за кредит, по който на ищеца се предоставил в заем сумата от 1 500 лева, при фиксиран лихвен процент- 40, 32 % и ГПР- 49, 38 %. Съгласно чл. 1 ал. 3 от договора се дължала и 1 такса за бързо разглеждане на документите в размер на 170, 38 лева, която се плащала с месечната погасителна вноска. Тази уговорка обаче била нищожна, като неравноправна.
Възможностите при сключване на договора били или избиране на приоритетно разглеждане до 20 минути, за което се дължи таксата, или обикновена заявка без такса, със срок за становище от 10 дни. Така заемателят се явявал принуден да избере опцията „приоритетно разглеждане“. Таксата обаче била вписана в договора едва след като се направи заявката и преди подписването потребителят не знаел в какъв размер ще е тя. Тук липсвала еквивалентност между таксата и извършената услуга, поради което клаузата имала неравноправен характер по смисъла на чл. 144 т. 9 от ЗЗП и с нея се целяло единствено неоснователно обогатяване на кредитора. Това представлявало скрит разход по договора за кредит и по този начин се заобикаляла нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Тъй като било предвидено тя да се кумулира към погасителните вноски, така се получавало скрито оскъпяване на кредита и това представлявало добавка към възнаградителната лихва, предоставяща допълнителна печалба на кредитора за сметка на потребителя. Моли да се признае за установено, че съответната клауза е нищожна.
Отделно от горното, в исковата молба се твърди, че като обезпечение по договора се предвиждало или поръчителство на едно или две физически лица или представяне на банкова гаранция, а в противен случай се дължала неустойка в размер на 317, 90 лева, платима разсрочено. Посочва се, че договорът за кредит бил нищожен на няколко основания: На първо място- фиксираният лихвен процент от 40, 32 % не отговарял на действително приложения по договора такъв, защото неустойката се прибавяла към лихвата и така кредиторът допълнително се обогатявал. Трайната съдебна практика предвиждала, че уговорката за лихва, чийто размер надвишава трикратния такъв на законната лихва, е в противоречие с добрите нрави. На следващо място- по договора се предвиждало обезпечение, като при непредставянето на такова, се начислявала неустойка. Тази клауза също била недействителна, защото в случая с неизпълнението на задължението на длъжника да осигури поръчители или да представи банкова гаранция, неустойката загубвала присъщата й обезщетителна функция, тъй като по този начин единствено се създавали предпоставки за неоснователно обогатяване. В ущърб на потребителя финансовата институция поставяла неизпълними изисквания за обезпечението, за да обоснове получаването на допълнителна печалба. По практиката на съда на ЕС кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на длъжника, преди да сключи договор за кредит, като било житейски логично при положение, че заемателят не може да удовлетвори условията му, да не се отпуска заем, защото той няма гаранция. Изискванията за извършване на оценка на кредитополучателя преди договора за кредит целели да се предпазят потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност. Като поел риска да отпусне необезпечен кредит, кредиторът носел и неблагоприятните последици от неизпълнението, защото собственото му поведение противоречало на изискванията да проучи състоянието на длъжника. Неустойката по договора по съществото си представлявала добавка към възнаградителната лихва и така водела до допълнителна печалба за кредитора, който не бил информирал предварително потребителя за действителния размер на ГПР. С въвеждането на 2 неустойката се заобикаляло ограничението на чл. 19 ал. 4 от ЗПК при определяне на ГПР.
Подвеждащо в договора не било записано, че неустойката се включва в разходите по кредита и така потребителят не можел да прецени действителния размер на дълга. Това представлявало заблуждаваща търговска практика и така клаузата се явявала неравноправна.
В чл. 22 от ЗПК се предвиждало, че при неспазване на специалните изисквания договорът за кредит бил недействителен, като според нормата на чл. 23 от ЗПК в тази хипотеза се дължало връщане само на заетата сума, без лихва или такси по кредита. Предявява се и друг иск- за прогласяване на нищожността на клаузата за неустойка по договора. Претендират се и разноските по делото. В съдебно заседание страната чрез пълномощника си поддържа иска.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който искът се оспорва. Твърди се, че по договора не били върнати никакви суми от длъжника и от него не била платена нито една вноска. По отношение на таксата за експресно разглеждане се посочва, че потребителят имал възможност предварително и доброволно да реши дали за възползва от съответната услуга и след като бил избрал тази опция, той дължал и съответно възнаграждение за това в размер на цената на услугата, свързана с ангажиране на административен и човешки ресурс, който се заплащал. Доколкото се касаело за допълнителна услуга, стойността на същата не можело да се включва в ГПР по договора, като това не представлявало действие по усвояване или управление на кредита, защото го предхождало. Кандидатстващият за заем по своя преценка решавал дали да се възползва от услугата, като предварително бил запознат с тези условия. Предвид доброволният характер на услугата, не можело да се говори за неравноправност, като това не било условие за сключване на заема. В ЗПК не били предвидени лимити за цената на услуги с подобен характер. Разсрочването й било също в интерес на клиента. Моли за отхвърляне на иска, прави се възражение за прекомерност на разноските на ищеца за адвокат, като на свой ред страната също претендира разноски. В с.з. страната не се явява, но депозира писмени становища.
Ответникът подава и отделен отговор, в който счита претенцията за неустойката за неоснователна. Посочва се, че законодателят не предвиждал ограничения в това да се изисква обезпечение на кредити, като на клиента се предоставяли две опции. Неустойката по чл. 4 ал. 2 от договора била във фиксиран размер, с което клиентът бил информиран за размера на отговорността си. Неустойката тук запазвала същинските си функции и тъй като рискът за кредитора бил значителен при необезпечен кредит, се въвеждала тази гаранция за връщане на сумата. Ищецът бил запознат предварително с изискванията за обезпечение и можел да прецени какво да направи, като така дружеството изпълнявало изискванията на европейските директиви да оцени кредитоспособността на длъжника. В ГПР не можело да се включат разходите, които се заплащали при неизпълнение на договора, защото подобно задължение за неустойка можело и въобще да не възникне. ГПР с изчислявал в момента на сключване на договора, като противното би дало на потребителя нереална информация, защото към дата на сключване не било известно дали ще бъдат изпълнени задълженията по 3 заема. Условното задължение представлявало бъдещо несигурно събитие и затова то законосъобразно не било част от разходите по кредита. По договора били ясни дължимите суми, както и всички условия по кредита, поради което била неприложима нормата на чл.
23 от ЗПК.
В срока за отговор обаче се предявяват и насрещни искове, като в тази връзка се признава сключеният между страните договор за кредит по съответните параметри и се посочва, че общият размер на плащанията бил 2 119, 92 лева, от които: главница- 1 500 лева, такса за експресно разглеждане- 476, 74 лева и договорна лихва- 143, 18 лева. Отделно от това, по договора била начислена и неустойка в размер на 317, 90 лева, поради непредставяне на допълнително обезпечение. Посочва се, че въпреки че срокът на кредита бил изтекъл, длъжникът не бил извършил плащания по него, в която връзка се моли за осъждането му да заплати следните суми: сумата от 1 500 лева- главница, ведно със законната лихва; сумата от 143, 18 лева- договорна лихва за периода *********** г. и лихва за забава в размер на 59, 17 лева за периода *********** г. Претендират се и разноските по тези искове.
В срока за отговор по насрещния иск, първоначалният ищец не е подал отговор.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:
Между страните е бил сключен договор за паричен заем № ************* г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 1 500 лева. Кредитът е отпуснат при следните условия: за 22 седмици, на 11 вноски, с такса за експресно разглеждане на документите в размер на 476, 74 лева и неустойка за непредставяне на обезпечение в размер на 317, 90 лева, платими разсрочено, с фиксиран годишен лихвен процент по заема- 40, 32 %, при ГПР- 49, 38 %.
По делото е прието заключение на съдебно- счетоводна експертиза, по която вещото лице е установило, че в ГПР по кредита е включена само договорната лихва, а ако се прибавят таксата за експресно разглеждане и неустойката, размерът на ГПР би се оскъпил с 52, 98 % и би станал 2 642, 30 %. По договора нямало постъпили плащания, а общият размер на задължението бил 2 637, 82 лева, разпределен, както следва: главница- 1 500 лева, договорна лихва- 143, 18 лева, такса за експресно разглеждане- 476, 74 лева, неустойка- 317, 90 лева и разходи за събиране на вземането- 200 лева.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:
Няма спор по делото относно това, че ищецът е кредитополучател по договор за заем, като между страните по делото е възникнало валидно правоотношение по договор за кредит, по който лицето е усвоило заетата сума, като кредиторът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, а ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за заем по 4 своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния законЗПК.
С исковата молба като предмет на процеса са въведени две клаузи от договора, по отношение на които се твърди, че са нищожни - таксата за експресно разглеждане и за неустойка поради непредставяне на обезпечение, които следва да бъдат обсъдени, за да се прецени дали действително те са предвидени в противоречие със специалния ЗЗП.
Разпечатката съдържа 25 от 62 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/3934f234-213c-4fe0-ac4b-95e451d4b622