Решение № 348 от 28.03.2025, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 348 гр. Пловдив, 28.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в публично заседание на шести март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николинка Г. Цветкова

Членове:

Фаня Т. Рабчева Калчишкова

Радослав Хр. Георгиев при участието на секретаря Пенка В. Георгиева като разгледа докладваното от Николинка Г. Цветкова Въззивно гражданско дело № 20255300500071 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба вх. № 107614/22.10.2024г. на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК ***** с процесуален представител юрисконсулт Г. С. против решение № 3961/10.10.2024г., постановено по гр. д. № 2221 по описа за 2024г. на Пловдивски районен съд, ХХV гр. с.

С посоченото решение се осъжда Ц. Д. Т., ЕГН ********** да запрати на „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК *****, сумата от 81, 31 лева, представляваща главница по договор за потребителски кредит № ****, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба – 06.02.2024г. до изплащане на вземането, като отхвърля като неоснователни исковете за главница за разликата над присъдените 81, 31 лева до пълния предявен размер от 1 780, 53 лева; за договорно възнаграждение в размер на 417, 59 лева, начислено за периода 20.09.2022г. – 20.08.2023г.; за възнаграждение за закупена и използвана услуга „Фаст“ в размер на 343, 75 лева, дължимо до 20.08.2023г.; за лихва за забава в размер на 232, 86 лева за периода 21.09.2021г. до 20.08.2023г. и за законна лихва в размер на 91, 78 лева, дължима от 20.08.2023г. до датата на изтичане на погасителния план до 28.11.2023г.

Осъжда Ц. Д. Т., ЕГН ********** да заплати на „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК *****, сумата от 7, 91 лева – разноски за ДТ и сумата от 2, 84 лева юрисконсултско възнаграждение.ОСЪЖДА „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК ***** да заплати на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. На адв. К. И. Б. от *****, сумата от 575, 15 лева – адвокатско 1 възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на ответницата по делото Ц. Д. Т., ЕГН **********.

Решението се обжалва в отхвърлителните му части досежно част от претендираната главница и претендираното договорно възнаграждение за периода 20.09.2022г. до 20.08.2023г., като неправилно.Оспорва се извода на районния съд, че възнаграждението за услуга „Фаст“ е следвало да бъде взето предвид от кредитодателя при изчисляването на ГПР.Изцяло неправилен бил и извода, че е нарушена нормата на чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК и на основание чл. 22 от ЗПК целият договор за кредит се явявал недействителен.Счита се освен това, че евентуално неправилното посочване на ГПР, не може да се приравни с липса на ГПР и да доведе до нищожност на целия договор за кредит.Оспорва се и извода, че посочения процент на разходите по кредита не отговаря на действителния, както и че уговарянето на отделно възнаграждение за допълнителен пакет услуги заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.Поддържа се пред въззивната инстанция, че с оглед дължимостта на договорната лихва, платената за нея сума в размер на 982, 85 лв., не следва да се прихваща с дължимата сума от главницата, а от същата следва да се приспадне само платеното по закупена услуга Фаст в размер на 406, 25 лева и заплатените такси в размер на 1230 лева.Моли се за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваните части и постановяване на ново, с което да се осъди длъжника за заплати непогасената част от главницата в размер на 1172, 97 лева и непогасено падежирало договорно възнаграждение в размер на 417, 59 лева за периода 20.09.2022г. до 20.08.2023г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението до окончателното му изплащане.Претендират се разноски.Прави се възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на въззиваемата.

В срока по чл. 263 от ГПК не е постъпил писмен отговор от въззиваемата страна. В хода на въззивното производство чрез пълномощника си по делото моли въззивната жалба да се остави без уважение като неоснователна, а решението на районния съд като правилно и законосъобразно в обжалваната част да бъде потвърдено.Претендират се разноски за въззивното производство.

Пловдивският окръжен съд след преценка на събраните по делото доказателства, допустимостта и основателността на въззивната жалба, намира за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в законния срок, от страна с правен интерес да обжалва решението в отхвърлителните му части, поради което се явява допустима.По съществото на правния спор настоящият състав намира следното:

Производството е образувано по предявени осъдителни искове по чл. 430, ал. 1 и ал.

2 от ТЗ във вр. с чл. 79 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, с искане да се осъди ответницата да заплати на ищеца главница по договор за потребителски кредит № *** и непогасено падежирало договорно възнаграждение в размер на 417, 59 лева за периода 20.09.2022г. до 20.08.08.2023г., които претенции се поддържат и пред настоящата инстанция.

Не е спорно, че между страните по делото е сключен договор за потребителски 2 кредит Профи кредит Стандарт № *** на ***, въз основа на който на въззиваемата е предоставен кредит от 3000 лева за срок от 24 месеца, при месечна вноска в размер на 183, 35 лева, ГПР 49, 06 %, ГЛП 41%, лихвен процент на ден – 0, 11% и общо дължима сума в размер на 4400, 44 лева.В договора е включена и клауза за закупена допълнителна услуга „Фаст“, изразяваща се в приоритетно разглеждане и изплащане на кредита, за предоставянето на която е уговорено възнаграждение в размер на 750 лева.

Не е спорно също по делото, че отпуснатата сума по процесния договор е усвоена от кредитополучателя, както и че са извършени плащания за погасяване на задълженията по договора в общ размер 2918, 69 лева, което е видно и от приложеното по делото извлечение от сметката на кредитополучателя.

При постановяване на решението си решаващият първоинстанционен съд е взел предвид, че в случая кредитополучателят е физическо лице и има качеството на потребител по см. на § 13, т.1 от ДР на ЗПП и се ползва със законоустановената потребителска закрила, поради което приложение намират правилата на ЗПК и ЗЗП, както и общите норми на ЗЗД.Счел е за недоказани оспорванията на ответната страна по делото за нарушение на чл.

10, ал. 1 ЗПК, както и на чл. 11, ал. 1, т. 9а, т. 20, т. 23 и т. 24 от ЗПК, както и на чл. 11, ал. 1 т.

11 от ЗПК. За основателни решаващият съд е намерил възраженията, касаещи допълнителната услуга „Фаст“, като е обосновал, че възнаграждението за тази услуга е следвало да бъде взето предвид от кредитодателя при изчисляването и впоследствие при посочването в договора на процента на годишните разходи на потребителя.В случая възнаграждението за допълнителната услуга било разход по кредита по см. на § 1, т. 1 от ЗПК, доколкото дължимите суми и предоставянето на услугите били пряко свързани с и произтичали от договора за кредит.Целта на тази услуга, съгласно посоченото в общите условия към договора, била да обслужи сключването и изпълнението на потребителския кредит, като същата нямала самостоятелен смисъл извън процесното облигационно правоотношение.Качеството на въпросното възнаграждение като разход по кредита се извеждало още и от реда за изплащането му, а именно едновременно с анюитетните вноски по кредита, съгласно уговореното в погасителния план.Следователно, възнаграждението на кредитора за предоставянето на допълнителна услуга „Фаст“ водело до завишаване на ГПР по договора над законоустановения лимит, а от тук и до различен приложим ГПР от този, посочен в договора за кредит, тъй като размерът на отразения в договора процент на оскъпяване – 49, 06%, бил почти равен на законоустановения лимит, без обаче в него да е отчетено възнаграждението за допълнителната услуга „Фаст“.Последното водело до заблуждение на кредитополучателя относно действителните параметри на договора и размера на оскъпяване на кредита, което представлявало нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, задължаващ кредитора да посочи в договора за потребителски кредит коректния и приложим между страните процент на разходите по кредита.Предвид характера на посочената в договора „допълнителна услуга“, за която било предвидено възнаграждение – приоритетно разглеждане и изплащане на кредита, се налагало също извода, че тя се отнася за действия по усвояване на кредита, за които разпоредбата на чл. 10а, ал.2 ЗПК забранявала 3 събиране на такси и комисионни от кредитора.Отделно разглежданата хипотеза се характеризирала с условност и зависела изцяло от волята на потребителя да се ползва от нея, поради което същата не представлявала реално предоставена услуга, получена от кредитополучателя, срещу която последният да дължи изначално заплащане на договорена допълнителна цена за услугата.При това положение решаващият съд е намерил, че целта на посочената договорна клауза е да послужи като допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, т. нар. скрита възнаградителна лихва, което било в подкрепа на твърденията на ответната страна за нарушаване на изискванията за добросъвестно договаряне и на добрите нрави.С оглед на това било налице и нарушение на чл. 11, ал. 1 т. 9 от ЗПК, тъй като не бил посочен в договора реалния годишен лихвен процент.Като последица от нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, на основание чл. 22 от същия закон целият договор се явявал недействителен, поради което на основание чл. 23 от ЗПК на връщане подлежала единствено главницата, представляваща чистата стойност на кредита.След приспадане на извършените плащания по договора, решаващият съд е приел, че искът се явява основателен за разликата между платеното по договора и чистата стойност на кредита, а именно за сумата от 81, 31 лева, тъй като на основание чл. 23 от ЗПК ответницата не дължала лихви и други разходи по кредита.С оглед недействителността на кредитното правоотношение на основание чл. 22 ЗПК, районният съд е счел за безпредметно обсъждането на останалите възражения за нищожност на отделни клаузи от договора.

Изложените съображения от първоинстанционния съд се споделят и от настоящия състав на съда.Процесният договор е потребителски по см. на чл. 9 и сл. от ЗПК, като съдържанието му е установено в разпоредбата на чл. 11, ал. 1 от ЗПК.При неспазване на изискванията на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 7 – т. 12 и т. 20 и ал. 2 от ЗПК и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от ЗПК, същият е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.

Настоящият състав на съда също намира, че клаузата в процесния договор за възнаграждение за допълнителна услуга е нищожна, поради противоречие с разпоредбите на ЗПК и добрите нрави.Споделя се изводът на районния съд, че предвидената услуга на практика включва действия, обслужващи усвояването и управлението на кредита, поради което не може да се приеме, че се касае за допълнителна услуга по см. на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК.Предвидените такива в чл. 10а, ал. 1 от ЗПК нямат пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора, а именно предоставяне на паричната сума и нейното връщане, ведно с договорената възнаградителна лихва, докато спорната клауза в случая касае изпълнението на задълженията на кредитодателя относно приоритетното разглеждане и изплащане на потребителския кредит, които по своята същност са действия по усвояването на кредита, за които разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК забранява събиране на такси и комисионни от кредитора.С оглед на това настоящият състав също намира, че целта на посочената договорна клауза е да послужи като допълнително възнаграждение на кредитора за предоставянето на сумата /т. нар. скрита възнаградителна лихва/, уговорена в противоречие с добрите нрави и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.Това възнаграждение също е следвало да се включи в годишния процент на разходите, тъй като за потребителя 4 това са разходи по см. на чл. 19, ал. 1 от ЗПК.Изключването му от ГПР и уреждането му в договора като допълнителна услуга представлява заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал.

4 от ЗПК, доколкото начисляването и събирането му не представлява плащане на услуга, а прикрит разход по кредита, с който се стига до надхвърляне на ограниченията на закона за максималния размер на ГПР.Посочените в договора размери на възнаградителната лихва и на ГПР същевременно не съответстват на действително уговорените такива, обуславящи значително неравновесие на правата и задълженията на кредитора и потребителя и нарушаващи принципа за добросъвестност в гражданските и търговски отношения.