Определение № 1192 от 14.03.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1192 гр. София, 14.03.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Жива Декова

Членове:

Александър Цонев

Филип Владимиров като разгледа докладваното от Филип Владимиров Касационно гражданско дело № 20238002103946 по описа за 2023 година

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България (ПРБ) против решение № 3297 от 21.06.2023 г. по гр. д. № 5875/2022 г. на Софийски градски съд (СГС).

Ответникът по жалба – Б. К. К. не е подал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК и не взема становище.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалба е посоченото въззивно решение в частта, с която е частично отменено решение № 20000566 от 05.01.2022 г. по гр. д. № 51913/2020 г. на Софийски районен съд (СРС), ГО, 46-ти състав и като краен резултат е осъдена ПРБ да заплати на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ на Б. К. К. сумата от общо 8 000 лв. – обезщетение на неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление по чл. 129, ал. 1, вр. с ал. 2 НК, за което ищецът е оправдан с влязла в сила (на 24.01.2019 г.) присъда от 28.06.2017 г. по НОХД № 22051/2014 г. на СРС, ведно със законната лихва за забава от 24.01.2019 г. до окончателното изплащане на задължението. Решението на въззивния съд в частта за потвърждаване на първоинстанционното решение (в отхвърлителната част на претенцията за обезщетение на неимуществени вреди над 8 000 лв. до претендираните 23 000 лв. и в осъдителната част за присъдените 2 900 лв. като обезщетение на имуществени вреди) не е обжалвано и е влязло в сила.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е изследвал установените по делото обстоятелства от състава на основанието по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и е приел, че в случая разглежданият фактически състав е осъществен. Посочил е, че ищецът е бил 1 привлечен като обвиняем с постановление от 11.05.2011 г. за извършено престъпление по чл. 129, ал. 1, вр. с ал. 2 НК. Съобразил е, че към инкриминираната дата на деянието 31.08.2009 г. съгласно чл. 129 НК (в редакция до изменението от 2010 г.) то не е „тежко“ по смисъла на НК, както и че спрямо обвиняемия е била взета мярка за неотклонение „Подписка“, която е продължила до края на наказателното производство на 24.01.2019 г.

Изтъкнато е, че мярката за процесуална принуда явно не е била реално прилагана, доколкото ищецът сочи, че е живял и пътувал от Швейцария и при отсъствие на данни по наказателното дело да е искано и давано разрешение от прокурора за пътуванията.

Установено е също, че по процесното обвинение два пъти са били сезирани съдилищата – районен и градски, съответно с внесен от прокурора обвинителен акт и подаден протест, вкл. и след отмяна на първата оправдателна присъда и постановяване на втора оправдателна от СРС (по НОХД № 22051/2014 г.). Последната е влязла в сила на 24.01.2019 г., когато е потвърдена с решение № 76 по ВНОХД № 4688/18 г. на СГС. В обжалваното решение е прието, че през времетраенето на наказателното преследване по процесното обвинение ищецът е живял и работил в чужбина – Щвейцария и въпреки това се е явявал лично в 15 от общо 16 съдебни заседания в хода на съдебното производство по делата. Следователно му се е налагало да пътува от Швейцария до България, което неизбежно причинява известни неудобства. Отчетена е също продължителността на наказателното производство за престъпление, което не е тежко - от 7 години и половина, и тя не е счетена за разумна. В тази връзка за неоснователни е прието оплакването на ответната прокуратура, че не следвало да отговаря за продължителността на производството в съдебната му фаза. При позоваване на разясненията, дадени с ТР 5/2013 г. на ОСГК на ВКС инстанцията по същество е посочила, че единствено прокуратурата отговаря за вреди от повдигане на обвинение, по което подсъдимият е оправдан. Допълнителен аргумент за това съждение е черпен от факта, че прокуратурата на два пъти е протестирала оправдателните присъди на първостепенния съд и така е инициирала образуването на въззивните производства във връзка с незаконното обвинение. Обобщение е, че процесуалното поведение на прокурора (вкл. и с ангажиране на доказателствени искания при първото разглеждане на делото от съда) сочи на съществен принос за продължителността на наказателното производство в съдебната му фаза. Съобразено е и чистото съдебно минало на ищеца, липсата на образувани срещу него други наказателни производства, необходимостта да пътува от Швейцария до България за осигуряване на личното си присъствие в заседанията пред съда, поради което е намерено, че сумата от 8 000 лв. е справедлив паричен еквивалент на засегнатите нематериални блага.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава искане за достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правни въпроси, за които твърди, че са обуславящи изхода по делото и даденото разрешение по тях е в противоречие с практиката на ВКС.

Поставените въпроси се свеждат до един обобщаващ (уточнен и конкретизиран от ВКС съгласно постановките по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г., ОСГТК), а именно: за определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства 2 за точното прилагане на принципа за справедливостта по чл. 52 ЗЗД като критерий за остойностяване на обезвредата при деликт.

Поддържа се, че по въпроса въззивното решение не е съобразено със задължителната съдебна практика, изразена в раздел ІІ от ППВС № 4/23.12.1968г., както и с решение 302/04.10.2011 г. по гр. д. № 78/2011 г. на ВКС, I г. о.; решение № 321/26.11.2014 г. по гр. д.

№ 2516/2014 г.; решение № 480/23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г. и решение № 832/10.12.

2010 г. по гр. д. № 593/2010 г., и трите по описа на IV г. о. на ВКС.

Повдигнатият правен въпрос е обусловил изхода по делото и формира обща предпоставка за достъп до касация. Той е относим към съдържанието на понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД, изведено в принцип при обезщетяване на неимуществените вреди от непозволено увреждане, но не удовлетворява допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради отсъствие на твърдяното отклонение с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, на които страната се позовава.

По приложението на чл. 52 ЗЗД относно определянето на обезщетение за неимуществени вреди при непозволено увреждане е формирана последователна съдебна практика, която е основана на разясненията, дадени с т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., с които се определят критериите за понятието „справедливост“. Според там даденото обвързващо тълкуване това понятие не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер.

Въззивният съд е съобразил тези правни разрешения в обжалвания акт и те съответстват изцяло на възприетото по релевантния въпрос и в решенията на ВКС, на които касаторът се позовава. В атакуваната част от решението на втората инстанция са обсъдени фактите, на които се основава претенцията за обезвреда на засегнатите нематериални блага, взети са предвид всички установени в хода на съдебното дирене релевантни обстоятелства от значение за определяне размера на обезщетението и въз основа на тях са обосновани изводите за дължимия и присъден негов размер. Решаващият състав е отчел голямата продължителност (от 7 години и половина, за която съществен принос има прокуратурата) на процесното наказателно производство, водено срещу ищеца за деяние, което не е тежко по смисъла на НК и е прието, че то не е проведено в разумен срок; обстоятелството, че макар и да е живял и работил през времетраенето на процеса в друга държава (Швейцария) обвиняемият редовно е присъствал на заседанията по делото в неговата съдебна фаза като е пътувал до България, а това е създавало известни неудобства; че като лице, което е с чисто съдебно минало и без данни за образувано друго наказателно производство, е изживявал негативни емоции и притеснения от обективния факт на воденото срещу него наказателно преследване по процесното обвинение. Ето защо мотивите по обжалваното решение при определяне размера на обезщетението на неимуществените вреди са в съгласие с установената съдебна практика по приложението на повдигнатия правен въпрос, поради което искането за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователно.

3

За пълнота следва да се посочи и следното.

Без да формулира конкретен въпрос, в изложението страната поддържа доводи за необоснованост на обжалвания съдебен акт, поради липсата на мотиви и съображения в подкрепа на извода за така определения и присъден размер на обезщетението на неимуществените вреди. Тези аргументи имат характер на оплаквания за неправилност на въззивното решение – чл. 281, т. 3 ГПК и са относими при разглеждане на жалбата по същество, но са без значение в производството по селектирането й при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, каквито в случая отсъстват.

В обобщение, страната не е обосновала приложно поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което касационен контрол не може да се допусне.

Настоящият състав на ВКС констатира, че в обжалваната част от въззивното решение са допуснати очевидни фактически грешки, изразяваща се в несъответствие между формираната воля на съда (в мотивите на съдебния акт) и нейното външно изразяване в писмения му текст (в неговия диспозитив). Те касаят: 1/погрешно посочено фамилно име на ищеца К. (вместо К.) и 2/ вида на вредите, за които е присъдена допълнително сумата от 3 000 лв. (неимуществени, вместо посочените имуществени). Затова делото след настоящото произнасяне следва да се върне на въззивния съд за евентуалното отстраняване на допуснатите явни фактически грешки в обжалваната част на постановеното от него решение, в производство по чл. 247 ГПК.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на III г. о., О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 3297 от 21.06.2023 г. по гр. д. № 5875/2022 г. на Софийски градски съд в обжалваната част.

Определението не подлежи на обжалване.

Делото да се върне въззивния съд – СГС, за провеждане на производство по чл. 247 ГПК за евентуално отстраняване на допуснати очевидни фактически грешки в обжалваната част на постановеното от него решение, съобразно посоченото в обстоятелствената част на настоящото определение.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4