Решение № 364 от 03.12.2025, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 364 гр. Пловдив, 03.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Радка Д. Чолакова

Членове:

Антония К. Роглева

Александър Л. Стойчев при участието на секретаря Нели Б. Богданова като разгледа докладваното от Антония К. Роглева Въззивно търговско дело № 20255001000435 по описа за 2025 година

С решение № 179/17.06.25 г., постановено по т.д. № 341/23 г. по описа на ОС Стара Загора, е ОТХВЪРЛЕН предявения от Т. Г. М. ЕГН ********** срещу ЗК „ЛЕВ ИНС“ АД за заплащане на обезщетение в размер н а 34 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди на ищцата, ведно със законната лихва върху сумата така, считано от 14.04.2022 г.

- датата на уведомяване на застрахователя от страна на деликвента съгласно разпоредбите на чл. 429, ал. 3 от КЗ, вр е чл. 430. ал. 1 от КЗ, до окончателното изплащане.

Т. Г. М. е осъдена да заплати на ЗК „ЛЕВ ИНС“ АД сумата 250 лв. - разноски в производството.

Въззивна жалба против горното решение е подадена от Т. Г. М. с оплаквания за неправилност и незаконосъобразност. Излагат се подробни оплаквания по отношение извода на първоинстанционния съд, че съдът, сезиран с иск за остатъка от обезщетението над присъдения размер по предявен частичен иск, е обвързан от преценката на съда, произнесъл се по частичния иск относно полагащия се справедлив размер на обезщетението с оглед установеното съдържание на вредите.

Излагат се подробни съображения относно справедливия размер на дължимото обезщетение във връзка с получените увреждания и действително претърпените болки и страдания и събраните в тази връзка доказателства по делото. Иска се 1 решението да бъде отменено и вместо това се постанови друго, с което предявеният иск да се уважи в пълния му претендиран размер. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ в полза на процесуалния представител на жалбоподателката адв. П. К..

Въззиваемата страна ЗК „ЛЕВ ИНС“ АД оспорва въззивната жалба като неоснователна. Моли се решението да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Пловдивски апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства във връзка с наведените от страните оплаквания и доводи, намира за установено следното:

Съдът е бил сезиран с иск по чл.432 от КЗ, предявен от Т. Г. М. против „Застрахователна компания Лев Инс“

АД за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди - болки и страдания като резултат от претърпени травми от пътно-транспортно произшествие настъпило на 11.04.2022 г., виновно причинено от Л.И.Д. като водач на МПС – лек автомобил „Ш.ф.“ с рег. № ***, за който автомобил е налице сключена с ответното застрахователно дружество валидна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“. Претендирана е сумата от 34 000 лв. като остатък от дължимото обезщетение над сумата от 26 000 лв., присъдена с влязлото в сила решение № 244/18.07.2023 г., постановено по т.д. № 340/2022 г. по описа на Окръжен съд - Стара Загора, с което ЗК „ЛЕВ ИНС“ АД е осъдено да заплати на Т. Г. М. 26 000 лв. - частичен иск от 60 000 лв ., представляваща застрахователно обезщетение за причинените неимуществени вреди, изразяващи се в търпени болки и страдания, вследствие на получените телесни увреждания от същото ПТП, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 29.04.2022 г. до окончателното изплащане.

В обжалваното решение е прието, че исковите молби, инициирали производството по т. д. № 340/2022 г. и по т.д. № 341/23 г. на ОС Стара Загора, са с идентично съдържание по отношение на описанието на причинените на ищцата неимуществени вреди /болки и страдания и психичен стрес/, чиято обезвреда се претендира; всички твърдени в производството по т. д. № 340/2022 г. по описа на ОС-Стара Загора обстоятелства са били обсъдени и взети предвид от съда по първия частичен иск, който по отношение на тяхната установеност е базирал изводите си на събраните по делото писмени и гласни доказателства и заключение на вещи лица по комплексна съдебномедицинска и автотехническа експертиза; в постановеното решение, въпреки че в това производство не е назначавана съдебно-психологична 2 експертиза, при определяне на справедливия размер на обезщетението, решаващият състав е взел предвид преживения от ищцата психически стрес от инцидента, установен и от изслушаните свидетелски показания. При това положение, е прието че са налице едни и същи обстоятелства по двете дела, и предвид посочена съдебна практика на ВКС, съдът е приел, че справедливият общ размер на обезщетението за неимуществени вреди за ищцата на основание чл. 52 от ЗЗД следва да бъде определен в размер 26 000 лева, така както е прието в мотивите на решение № 244 / 18.07.2023 г. по гр.д. № 340/2022 г. на ОС Стара Загора, като в противен случай критерият за справедливост ще бъде нарушен, респ. искът за претендираната разлика от 34 000 лв. / до пълния претендиран размер от 60 000 лв. е отхвърлен като неоснователен.

Във въззивната жалба се оспорват горните изводи като неправилни и законосъобразни.

На първо място, се излагат доводи, че ответната страна не е правила възражения за недължимост на претендираното обезщетение, тъй като същото се обхваща от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по частичния иск, поради което било недопустимо съдът да разглежда подобно несвоевременно направено възражение. Това оплакване е неоснователно. Ако е налице влязло в сила решение, с което определен правен спор е бил решен със сила на пресъдено нещо, то същото следва да бъде зачетено от съда и по служебен почин, като съдът не е обвързан от наличие на възражения от страните. Това пряко следва от разпоредбите на чл. 297 и чл.

299 от ГПК. Цитираната съдебна практика във въззивната жалба за това, че възражението трябва да бъде конкретно, да съдържа фактически положения, е неотносима към преценката за наличие на СПН, който въпрос принципно подлежи и на служебна проверка от съда.

Що се отнася до въпроса дали постановеното решение по № 244 / 18.07.2023 г. по гр.д. № 340/2022 г. на ОС Стара Загора има сила на пресъдено нещо относно общия дължим размер на обезщетението за неимуществени вреди, на същия следва да се отговори отрицателно.

С цитираното решение е уважен в пълен размер предявен частичен иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за сумата от 26 000 лв. – частичен иск от 60 000 лв. Решението не е обжалвано от страните и е влязло в сила.

Силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение, с което в предходен процес е уважен предявен от ищеца частичен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, не се разпростира върху непредявената в производството по частичния иск част от вземането за обезщетение за 3 неимуществени вреди. Преценката на съда, разгледал частичния иск, относно общия размер на справедливото обезщетение не обвързва съда, сезиран с иск за пълно обезщетяване на претърпените неимуществени вреди. В тази връзка следва да се зачете формираната с Тълкувателно решение № 3/2016 от 22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС задължителна практика - т. 2, според която решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото спорно право. В мотивите на тълкувателното решение е разяснено, че в хипотезата на уважен частичен иск обективните предели на силата на пресъдено нещо, която се формира с решението, обхващат основанието на иска, индивидуализирано посредством правопораждащите факти, страните по материалното правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното право; когато предмет на последващия иск за съдебна защита е разликата (остатъка) от вземането, се касае до същото субективно материално право, същото вземане, но в останалия незаявен с предявения преди това частичен иск обем, което може да съществува, но може и да не съществува; обективните предели на силата на пресъдено нещо на положителното решение по частичен иск се изчерпват с предмета на делото, т. е. с предявената за съдебна защита част от вземането, а по останалата част може да се формира нова - различна сила на пресъдено нещо; формираната сила на пресъдено нещо на решението по частичния иск относно основанието преклудира правоизключващите и правоунищожаващите възражения на ответника срещу правопораждащите правнорелевантни факти, относими към възникването и съществуването на материалното правоотношение, от което произтича спорното право, но не и правопогасяващите възражения за останалата непредявена с частичния иск част от вземането. Съдът, сезиран с частичния иск, се произнася относно общия справедлив размер на обезщетението в мотивите към решението, които съгласно т. 18 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК не се ползват със сила на пресъдено нещо. С частичния иск ищецът предявява част от вземането си за обезщетение, която част съставлява спорното материално право, предмет на защита с иска и за която част се формира сила на пресъдено нещо в обективни предели, очертани от диспозитива на решението за уважаване на частичния иск в конкретен размер.

Всичко казано сочи на извод, че влязлото в сила решение, с което е уважен частичният иск по чл. 432, ал. 1 КЗ, не се ползва със сила на пресъдено нещо относно определения в мотивите общ размер на справедливото обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД. /В този смисъл е налице и практика на ВКС – напр. определение № 1720 от 3.06.2025 г. на ВКС по к. т. д. № 317/2025 г./ Предвид посоченото настоящият въззивен състав приема, че съдът, разглеждащ иска за пълния претендиран размер на обезщетението, не е 4 бил обвързан с определената сума от 26 000 лв. с решението по уважения частичен иск. В последното липсва отхвърлителен диспозитив, който да е бил допустим предмет на обжалване и който да се ползва със СПН. Без значение е обстоятелството, че ищцата е имала процесуална възможност да увеличи иска си още в производството по предходния частичен иск. Касае е за процесуална възможност, но не и за задължение да направи това. Право на страната е да прецени по какъв процесуален ред ще предяви претенцията си за остатъка от претендираното вземане – дали чрез увеличение на частичния иск до пълния му претендиран размер или ще предяви остатъка в отделно, последващо производство. В този ред на мисли съдът дължи самостоятелна преценка по отношение на общия справедлив размер на обезщетението, който следва да бъде обоснован и мотивиран съобразно относимите критерии за това, наложени от съдебната практика.

Независимо от горното, следва да се посочи и констатираното от настоящия съдебен състав, че мотивите на решение № 244/18.7.23 г. по т.д.

№ 340/22 г. на ОС Ст. Загора по отношение дължимия размер на обезщетението, са лаконични и се свеждат до посочване, че получената травма е счупване на лявата мишнична кост в крайната част, което трайно е затруднило движенията на ляв горен крайник; увреждането е болезнено, свързано с имобилизация, затруднени са движенията за самообслужване в бита, влошено е качеството на живот; налице е контрактура в лява лакътна става с ограничено сгъване в тази става; металните имплатни не са свалени; лечебният и възстановителният период е бил продължителен, ищцата се е нуждаела от чужди грижи, не е можела да се обслужва сама; към момента на постановяване на решението не е възстановена напълно. В така изложените мотиви липсва конкретика относно степента на влошаване начина на живот на пострадалото лице, конкретната продължителност на имобилизацията, и на лечебния и възстановителен период в цялост, както и на периода, в който е имала нужда от чужда помощ и в какво конкретно се е изразявала тази помощ, наличието на отражение върху психическото и емоционално състояние на ищцата. При липсата на тази конкретика е необоснован извода в обжалваното решение, че едни и същи обстоятелства са обсъдени и взети предвид в предходното решение по частичния иск, съответно са доказани в настоящия процес, при което принципът на справедливост би бил нарушен при определяне на друг размер на обезщетението.