Решение № 21 от 14.01.2025, Районен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 21 гр. Русе, 14.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, II НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Боян П. Войков при участието на секретаря Елка П. Цигуларова като разгледа докладваното от Боян П. Войков Административно наказателно дело № 20244520201636 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 58д и сл. ЗАНН.

Образувано е по жалба на Л. Д. Л., ЕГН: **********, с адрес ***, чрез адв. О. Б. от АК – Русе със съдебен адрес ***, против Наказателно постановление № 24-0457-000498/12.09.2024 г. на началника на РУ Ветово към ОД МВР – Русе, с което на жалбоподателя са му наложени административни наказания „глоба“ в размер на 200 лв. и „лишаване от право да управлява МПС“ за срок от шест месеца на основание чл. 175, ал. 3, пр. 1 ЗДвП за нарушение на чл. 140, ал. 1 ЗДвП.

Жалбоподателят изразява несъгласие с изложените твърдения в обстоятелствената част на наказателното постановление. То било издадено при допуснати неправилно приложение на материалния закон и при съществени нарушения на процесуалните правила. Моли за отмяната на обжалваното наказателно постановление, като претендира и разноски за производството.

В съдебно заседание за жалбоподателя се явява упълномощеният защитник адв. О. Б., който поддържа жалбата, моли същата да бъде уважена, като претендира и разноски в полза на своя доверител. Счита, че наказващият 1 орган не е доказал субективен елемент от състава на нарушението, а именно съзнателното допускане на неговото извършване от страна на жалбоподателя по смисъла на чл. 26, ал. 3 ЗАНН. От приложените писмени обяснения по административнонаказателната преписка, дадени от жалбоподателя, той отричал да е предоставял това превозно средство на сина си. Станало ясно, че синът му живеел при прадядо си, където се намирал моторът. В деня, в който синът му излязъл с мотора, жалбоподателят не бил вкъщи. Презумптивната доказателствена сила на АУАН по чл. 189, ал. 2 ЗДвП била оборена. Липсвало съзнателно предоставяне на мотопеда от жалбоподателя на сина му, защото той не бил във владение на мотопеда, който бил собственост на дядо му.

Административнонаказващият орган – началникът на РУ Ветово към ОД МВР – Русе, редовно призован, не се явява, вместо него се явява юрк. Г. Д.а, която оспорва жалбата, моли същата да бъде оставена без уважение, а наказателното постановление потвърдено и претендира юрисконсултско възнаграждение в полза на наказващия орган.

Районна прокуратура – Русе, редовно призована, не изпраща представител.

Жалбата е подадена в законоустановения 14-дневен срок на 18.09.2024 г., при положение че Наказателното постановление е било връчено на нарушителя на 13.09.2024 г. лично, поради което се явява процесуално допустима.

По същество жалбата се явява ОСНОВАТЕЛНА.

Наказателно постановление № 24-0457-000498/12.09.2024 г. на началника на РУ Ветово към ОД МВР – Русе е издадено против Л. Д. Л. за това, че на 09.07.2024 г., в 13,10 ч, по път RSE3147 – с. Смирненски – с.

Тетово, синът на жалб. Л. – Д. Л.ов Д., на 15-годишна възраст, управлявал ИЕПС от категория L1eB, Шансу-ЦП1, с рама номер 36CP1000NA013063 и двигател номер SS60V15000W50C13063, което превозно средство не било регистрирано на територията на Р България в нарушение на разпоредбата на чл. 140, ал. 1 ЗДвП.

От разпита на свидетелите и събраните по делото доказателства се установява следната фактическа обстановка: писмени

На 09.07.2024 г., около 13,10 ч, екип от полицейски служители към РУ – Ветово на ОД МВР – Русе, в състава на който били свидетелите С. С. Д. и М.

2

С. В., осъществявали пътен контрол на път RSE3147 – с. Смирненски – с.

Тетово. Те забелязали, че към тях приближава електрически мотопед, управляван от Д. Л.ов Д. – 15-годишният син на жалб. Л., поради което го спрели и установили, че това превозно средство съставлява мотопед от категория L1e-B и подлежи на регистрация. Тъй като съгласно чл. 26, ал. 2 ЗАНН административнонаказателно отговорни са само тези непълнолетни, навършили 16-годишна възраст, а за тези между 14 и 16-годишна възраст отговорност за извършените от тях административни нарушения носят само техните родители, които съзнателно са допуснали тяхното извършване, то св.

Д. призовал в сградата на РУ – Ветово жалб. Л. и му съставил АУАН за това, че съзнателно допуснал синът му Д. да извърши нарушение по чл. 140, ал. 1, т. 1 ЗДвП на основание чл. 26, ал. 3 ЗАНН. Била образувана и пр. пр. № 4693/2024 г. на РП – Русе, приключила с Постановление от 09.09.2024 г., в което се установявало липса на данни за извършено престъпление, било отказано образуване на наказателно производство и преписката била изпратена на началника на РУ Ветово за вземане на административно отношение. В хода на извършване на предварителната проверка по горецитираната преписка жалб.

Л. написал обяснения, в които посочил, че не е знаел, че синът му е взел мотопеда, за да го управлява на датата на нарушението и ако знаел, нямало да позволи.

Тази фактическа обстановка е установена като цяло еднопосочно от събраните по делото доказателства и макар и жалбоподателят да е декларирал в жалбата си, че не признава фактическата обстановка и оспорва фактите, изложени в НП, то реално линията му на защита не включва твърдения, опровергаващи обстоятелството, че синът му е управлявал процесното МПС и това обстоятелство не се явява спорно. Спорен се явява единствено констатацията на св. Д. и наказващия орган дали жалб. Л. съзнателно е предоставил процесния мотопед на сина си Д. Д.. При цененето на доказателствата настоящият съдебен състав счита, че не следва да кредитира показанията на дядото на жалбоподателя – св. Л. В.. В някои части те са противоречиви. На първо място, този свидетел заявява, че не живее със сина си – жалбоподателя, но правнукът му – Д. Д., живее с него. От друга страна обаче към момента на нарушението св. В. заявява, че жалбоподателя го е нямало (абстрахирайки се от декларираното от него, че по принцип Л. Л. работел в Англия, в конкретния случай най-вероятно се е намирал на 3 територията на Р България, щом се е явил и в РУ Ветово за изясняване на случая). Принципно св. В. няма да как да знае дали жалбоподателя си е вкъщи и го е нямало, както твърди, ако двамата не живееха заедно, нещо, което този свидетел отрича. На следващо място в писмените обяснения на жалб. Л., същият е нарекъл това моторно превозно средство „нашето ел. моторче“, т.е. дори и да се приеме, че и св. В. е действителният собственик на този мотопед, макар че този въпрос се явява ирелевантен за настоящото производство, то същият най-вероятно се ползва и от бащата на Д. Д., което внася съмнение в показанията на св. В. и в частта им относно „скриването“ на ключовете за мотопеда. Доколкото и жалб. Л., и св. В. не са били субективно наясно за това, че мотопедът се е нуждаел от регистрация, за да бъде законосъобразно управляван по пътищата, отворени за обществено ползване, то те не биха изпитвали някакви притеснения от обстоятелството, че синът на жалбоподателя би управлявал този електрически скутер и едва ли би имало необходимост ключовете за него да биват скривани, доколкото с управлението на това превозно средство за тях не се нарушават съответните правила за движение. Още съмнение внася и заявеното от този свидетел, че е говорил с полицейските служители, какъвто разговор разпитани в съдебно заседание същите отричат. Поради тези съображения съдът счита, че не следва да цени показанията на св. В..

Съдът не споделя становището на защитата, че презумпцията на чл. 189, ал. 2 ЗДвП за презумптивната доказателствена сила на редовно съставения АУАН не важала, доколкото е била образувана прокурорска преписка.

Принципно е правилно становището на защитника, че административнонаказателното производство в настоящия случай е образувано на основание чл. 36, ал. 2 ЗАНН, поради което съставянето на АУАН няма основополагащо значение в процеса. Това правно положение обаче не изключва приложението на чл. 189, ал. 2 ЗДвП, доколкото тази презумптивна доказателствена сила се ползва и в други производства, основно по оспорване на индивидуални административни актове по реда на АПК. В настоящия случай съдът не намира за пречка да цени фактическите констатации, отразени в АУАН, доколкото същият се явява редовен от външна страна, а фактическите констатации относно обстоятелството, че процесното МПС е управлявано от сина на жалбоподателя, не са оборени и от събраните в хода на съдебното производство доказателства. При извършената проверка на 4

Д. Д. полицейските служители са установили категорията и параметрите на управляваното от непълнолетния син на жалбоподателя моторно превозно средство – същото принадлежи към категория L1e-B съгласно Регламент (ЕС) № 168/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 15 януари 2013 г. относно одобряването и надзора на пазара на дву-, три- и четириколесни превозни средства и поради това обстоятелство подлежи на регистрация, защото представлява „мотопед“ по смисъла на §6, т. 14 ДР ЗДвП. От друга страна обаче съдът не счита, че презумптивната доказателствена сила на съставения АУАН по чл. 189, ал. 2 ЗДвП се разпростира и върху тези фактически обстоятелства, свързани със субективния елемент от състава на нарушението, който е обуславящ за отговорността на жалбоподателя, доколкото административното обвинение е за извършено нарушение от друго лице, за което той отговаря, при условие че съзнателно е допуснал извършването на нарушението. Това се явява своеобразно изключение от правилото на чл. 7, ал. 2 ЗАНН, че административнонаказателна отговорност се носи и за непредпазливи нарушения, както и изключение от основополагащия принцип в същинското наказателно право, че наказателната отговорност е лична, от което принципно са допустими изключения, когато се касае за административнонаказателна отговорност. В настоящия случай са налице доказателства, внасящи съмнение относно това дали жалб. Л. наистина умишлено (с пряк или евентуален умисъл) е предоставил процесното превозно средство на непълнолетния си син Д. Д.. В дадените от него писмени обяснения на 19.07.2024 г. същият е отрекъл да е знаел за това, че синът му управлява мотопеда. От своя страна св. Д. е заявил, че пред него жалбоподателят е признал да е предоставил доброволно въпросния мотопед на сина си. От друга страна обаче св. В. няма спомен такова признание да е било направено от страна на жалбоподателя, а показанията на св. В., макар и дискредитирани в по-голямата си част, също са в тази насока, че Д. Д. е предприел управление на електрическия мотопед без знанието на неговия баща. Знанието за определени обстоятелства като формиращ елемент на психичното отношение към деянието е необходимо условие, за да се приеме, че е налице извършено нарушение, за което родителят носи отговорност по чл.

26, ал. 3 ЗАНН. Съгласно т. 5 от Постановление № 10 от 28.IX.1973 г., Пленум на ВС понятието "съзнателно" допускане на извършване на административно нарушение от малолетните, непълнолетните до 16 години и на поставените 5 под пълно запрещение има предвид умишлената форма на вина у родителите, попечителите и настойниците, която включва както прекия, така и евентуалния умисъл, но не и непредпазливостта. В този смисъл, за да бъде съставомерно деянието, за което жалб. Л. е обвинен, е необходимо да бъде доказано по несъмнен начин съгласно критерия на чл. 303, ал. 2 НПК, че той е съзнавал, че синът му управлява това моторно превозно средство или че оставяйки го на общодостъпно място, ако са му известни и други случаи, в които синът му го е управлявал, той допуска, макар и не пряко да цели, управлението на електрическия мотопед от Д. Д.. Тези обстоятелства, въпреки проведеното съдебно следствие във въззивната инстанция, обаче останаха неизяснени, поради което настоящият съдебен състав намира, че не е доказано по безспорен и категоричен начин, че жалб. Л. Л. съзнателно е допуснал сина си Д. Д. да извърши нарушение по чл. 140, ал. 1 ЗДвП.

Предвид гореизложеното обжалваното наказателно постановление следва да бъде отменено.