Решение № 17246 от 07.09.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 17246 гр. София, 07.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 169 СЪСТАВ, в публично заседание на пети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ИНА М. ГЕНЖОВА при участието на секретаря ДИМИТРИНА Д. Н.А като разгледа докладваното от ИНА М. ГЕНЖОВА Гражданско дело № 20251110139389 по описа за 2025 година

Производството е по реда на Част втора, Дял първи от ГПК.

Производството е образувано по искова молба, подадена от В. Б. П., чрез адв. Ч., срещу „..“ ООД, с която е предявен осъдителен иск по чл. 55, ал.

1, предл. 1 ЗЗД за сумата от 50 лв. – частична претенция от общо дължимото вземане в размер на 2012,87 лв., представляващо сбор от получени без основание от ответника плащания по сключени между страните договори за потребителски кредит, ведно със законната лихва за забава от датата на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. Исковата претенция от общо 50 лв. частична от пълния заявен размер от 2012,87 лв. е сбор от следните суми – 110 лв. по договор от 06.07.2022 г.; 154,38 лв. по договор от за заем; 179,95 лв. по договор от 16.09.2022 г.; 598,30 лв. по договор от 28.09.2022 г.; 65,89 лв. по договор за заем и 1003,73 лв. по договор от 07.11.2022 г.

Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърдения, че на 06.07.2022 г. сключил с „..“ ООД договор за кредит № OL.., по силата на който му била предоставена в заем сумата от 500 лв., като за погасяване на задълженията му по договора платил на дружеството сумата от 610 лв. Впоследствие, сключил нов договор с ..дателя, по който изплатил на дружеството сумата от 1154,38 лв. На 16.09.2022 г., въз основа на сключен с 1 ответника договор за кредит № OL.., усвоил предоставената в заем сума от 1000 лв., като за погасяване на задълженията му по договора платил на дружеството сумата от 1179,95 лв. На 28.09.2022 г., въз основа на сключен с ответника договор за кредит № OL.., усвоил предоставената в заем сума от 2000 лв., като за погасяване на задълженията му по договора платил на дружеството сумата от 2598,30 лв. Впоследствие, сключил нов договор с ..дателя, по който изплатил на дружеството сумата от 465,89 лв. На 07.11.2022 г., въз основа на сключен с ответника договор за кредит № OL.., усвоил предоставената в заем сума от 3000 лв., като за погасяване на задълженията му по договора платил на дружеството сумата от 4003,73 лв. Ищецът твърди, че по всяко отделно правоотношение във връзка със сключените с ответника договори за потребителски кредит му били начислени такси за експресно разглеждане. Сочи, че в чл. 26, ал. 1 от договорите било предвидено задължение за предоставяне на обезпечение по кредита, в деня на сключване на договора или най-късно до три календарни дни, като според ал. 2, в случай на неизпълнение се дължала неустойка в размер, посочен в т. 5 от условията и параметрите на всеки отделен договор. Твърди, че по всеки от договорите му била начислена неустойка за непредоставено обезпечение. Излага доводи, че процесните договори за потребителски кредит били нищожни поради противоречието им със ЗПК. Счита, че в договорите липсвала яснота относно механизма на формиране на ГПР по кредита. Твърди, че при определяне на ГПР по кредита не били съобразени всички разходи. Сочи, че с начисляването на такси за „експресно разглеждане“ били нарушени изискванията на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Излага съображения относно наличието на неравноправни клаузи, както и заобикаляне на изискванията на чл. 33, ал. 1 ЗПК, предвид начислените в негова тежест неустойки. Твърди, че доколкото процесните договори за кредит били недействителни, дължи на ..дателя единствено чистата стойност на кредита. В тази връзка, платените суми надхвърлящи главниците по заемите, били неоснователно получени от ответника. Ето защо моли съда да осъди ответника да му плати сумата от 50 лв., предявена като частична претенция от сумата 2012,87 лв., представляваща сбор от недължимо платените суми по сключените с ответника договори за потребителски кредит, ведно със законната лихва за забава от датата на исковата молба до окончателното плащане. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът, чрез адв. К., е подал отговор на 2 исковата молба, с който оспорва предявения иск по основание и размер. Прави възражение за прихващане на претендираното от ищеца вземане с дължимите от него суми по изпълнителен лист, издаден в хода на ч.гр.д. № 55114/2024 г. по описа на СРС, 72 състав. Моли съда да отхвърли предявения иск като неоснователен. Претендира разноски. Възражението за прихващане е оттеглено с молба от 10.03.2026г.

С определение от 05.06.2026г. съдът е допуснал изменение на иска по чл.214 ГПК като исковете се считат предявени за сумата от 110 лева по договор от 6.07.2022г., сумата 154,38 лева по последващ сключен потребителски договор, сумата 179,95 лева по договор от 16.09.2022г.; сумата 598,30 лева по договор от 28.09.2022г.; сумата от 65,89 лева по последващ договор за потребителски кредит; сумата от 1634,62 лева по договор от 7.11.2022г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, като взе предвид становището на страните и прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 от ГПК, приема за установено следното:

От представените по делото доказателства се установява, че между страните били сключени договори:

№ OL../28.09.2022г, с който на ищецът бил отпуснат кредит в размер на 2000 лева при ГЛП 32,08% и ГПР 37,24%, както и такса за експресно разглеждане – 507,92 лева, неустойка 1185,14 лева, за срок от 17 месеца.

№ OL../06.07.2022г., с който на ищецът бил отпуснат кредит в размер на 500 лева при ГЛП 0% и ГПР 0%, такса за експресно разглеждане -110 лева за срок от 30 дни.

№ OL../07.11.2022г., с който на ищецът бил отпуснат кредит в размер на 3000 лева, ГЛП 32,08% и ГПР 37,24%, такса за експресно разглеждане 630,13 лева и неустойка в размер на 2520,54 лева за срок от 23 месеца.

Установява се от представените по делото доказателства, че ищецът е заплатил в полза на ответника следните суми: 2598,30 лева на 20.10.2022г.;

465,89 лева на 13.01.2023г.; 4003,73 лева на 03.04.2023г.; 1154,38 лева – 29.07.2022г. Общата заплатена от ищеца сума, за която са представени 3 доказателства е в размер на 8222,30 лева.

По делото е прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза, което съдът намира за обективно и компетентно дадено и кредитира изцяло.

Вещото лице е посочило, че ответното дружество е осчетоводило като изплатени сумата от 500 лева главница и 110 лева – такса за експресно разглеждане по договор № OL../06.07.2022г.; сумата от 1000 лева – главница, 7,13 лева – възнаградителна лихва; 148,91 лева – такса за експресно разглеждане, 15,45 лева – неустойка по чл.26, ал.2 от договора, 8,46 лева – други – остатъкът е прехвърлен по друга сметка на клиента, по договор № OL../16.09.2022г.; сумата от 2000 лева – главница, 39,21 лева – възнаградителна лихва, 507,92 лева – такси за експресно разглеждане; 5,17 лева – неустойка по чл.26, ал.2 от договора по договор № OL../06.07.2022г.; сумата от 3000 лева – главница, 365,63 лева – възнаградителна лихва, 630,13 лева – такси за експресно разглеждане; 533,86 лева – неустойка по чл.26, ал.2 от договора, 105 лева – други, представлява такса просрочие. Вещото лице също така е изчислило, че при добавяне на такса за експресно разглеждане към ГПР, то по всички представени договори същият би надхвърлил нормативно допустимия.

Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договор е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона - каквито са именно нормите на ЗПК, а в равна степен и на добрите нрави, като за спазването им съдът следи служебно - виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСТК и с т. 1 и 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2013 год., ОСГТК (в който смисъл Решение № 3939 от 17.07.2023 г. по в. гр. д. № 12826 / 2022 г. на Софийски градски съд).

Съдът намира, че клаузата от сключените между страните договор, предвиждащи заплащане на такса за експресно разглеждане е нищожна на основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД. Разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК изрично забранява на ..ра да събира от потребителя такси за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, какъвто именно е характерът посочената такса, поради което и на това основание уговорката се явява нищожна.

4

На следващо място посочената такса несъмнено се явява разход по кредита и е следвало да бъдат включени в ГПР. Като не е сторено това, потребителят е бил въведен в заблуждение относно реалните разходи по кредита, които ще направи – нарушение на чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Така уговорената такса по същество има за цел да увеличи размера на възнаградителната лихва по договора, като по този начин се цели заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Отделно от това, посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11, т. 10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.

Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.

Поставянето на ..получателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

При тълкуване обхвата на закрилата, предоставена от разпоредбата на чл. 22 ЗПК, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК следва да се съобрази пар. 2 от ДР на ЗПК, съгласно която този закон въвежда разпоредбите на Директива 2008/ 48/ ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г относно договорите за потребителските кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. От изложеното следва, че при съмнение в действителния смисъл на законовите разпоредби същите следва да бъдат тълкувани с оглед постигане целите на цитираната Директива 2008/48/ ЕО. Съгласно Съображение 19 от Директивата, за да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание на фактите, те следва да получават адекватна 5 информация относно условията и стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят. С оглед осигуряване на възможно най-пълна прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор, тази информация следва да включва по-специално годишния процент на разходите, приложим за кредита и определен по еднакъв начин навсякъде в Общността. В тази насока и в Съображение 24 от същата Директива е посочено, че е необходимо на потребителя да се предостави изчерпателна информация преди да сключи договора за кредит, независимо от това, дали в маркетинга на кредита участва кредитен посредник, или не. Според Съображение 31 от Директивата за да се даде възможност на потребителя да познава своите права и задължения по договора за кредит, този договор следва да съдържа цялата информация по ясен и кратък начин. С оглед цитираните цели на Директивата следва да се приеме, че нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК ще е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова посочване, но посочения в договора ГПР не съответства на действително прилагания между страните. И в трите хипотези е налице еднакво нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като потребителят се явява реално лишен от възможността за преценка относно действителния размер на ГПР, което право Директивата и ЗПК целят да му признаят и гарантират. Както бе посочено погоре, в настоящия случай е налице посочване само на цифровата величина на ГПР, която не обезпечава получаването на каквато и да информация относно вида, размера и компонентите, включени в годишния процент на разходите. С оглед на това не може да се приеме за основателно становището на ищеца за липса на противоречие с императивната разпоредба на чл. 22 във вр. чл. 11, ал.