Решение № 336 от 03.07.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 336 гр. София, 03.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесет и пети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петя Шишкова

Членове:

Весислава Иванова

Пламен Дацов при участието на секретаря Илияна Т. Рангелова в присъствието на прокурора А. В. Гебрев като разгледа докладваното от Пламен Дацов Касационно наказателно дело от общ характер № 20258002200520 по описа за 2025 година

Касационното производство е инициирано по жалба от адв.П.В. от САК – упълномощен защитник на подсъдимите Б. И. З. и Л. И. З. срещу Решение №157/09.04.2025 год. по описа на Софийски апелативен съд(САС), III с-в по ВНОХД№1631/24 год., с което е потвърдена присъда №18/23.05.2023 год. по НОХД№504/2021 год. по описа на Софийски окръжен съд(СОС).

Оплакванията в жалбата са за наличието на касационните основания визирани в чл.348, ал.1, т.1, т.2 и т.3 НПК. Моли се за отмяна на атакувания съдебен акт и признаване на подсъдимите за невиновни, алтернативно за отмяна и връщане за ново разглеждане или намаляване на наказанието.

В хода на съдебното производство пред Върховния касационен съд(ВКС), адв.В. от името на подзащитните си поддържа касационната жалба и моли същата да бъде уважена.

Представителят на Върховна касационна прокуратура предлага да бъде оставена без уважение касационната жалба, тъй като въззивната инстанция е обсъдила фактическите обстоятелства относими към предмета на доказване по делото. Счита, че в дейността на въззивния съд не могат да се намерят причини и основания за изменение или отмяна на решението, поради което се предлага същото да бъде оставено в сила.

В лична защита подсъдимите З.и поддържат казаното от защитника си, а в 1 последната си дума молят да бъдат оправдани, тъй като не са извършили повдигнатото им обвинение.

Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт, установи следното:

СОС, VI състав с Присъда №18/23.05.2023 г. по НОХД №504/2021г. е признал подсъдимите в извършено престъпление по чл.325, ал.2, пр.1, пр.2 и пр.3 вр. ал.1 НК по отношение на Б. И. З. и по чл.325, ал.2, пр.3 вр. ал.1 вр. чл.20, ал.2 вр. ал.1 НК по отношение на Л. И. З., като ги е осъдил респективно на 1 година и на 1 година и 6 месеца „лишаване от свобода“, чието изпълнение на основание чл.66, ал.1 НК е отложено за срок от 3 години, считано от влизане на присъдата в сила.

Подсъдимият Б. И. З. е бил оправдан за това да е блъснал с ръце няколко пъти в областта на раменете инспектор С. Д. Й. и да е замахвал да му нанесе удар с ръка.

Подсъдимият Л. И. З. е бил оправдан в това да е отправял към инспекторите Г. и Й. думите „Все си ти бе мърльо!Ще видиш какво ще се случи с теб!“, както и по обвинението за извършено престъпление по чл.131, ал.2, пр.4, т.2 вр. чл.129, ал.2 НК.

Делото, първоначално, е било разгледано от друг състав на САС, който с Присъда №7/23.02.2024 год. по ВНОХД№1318/2023 год. по описа на IX наказателен състав е отменил съдебния акт в осъдителната му част, като е оправдал подсъдимите, потвърждавайки първоинстанционната присъда в останалата й част.

В шест месечен срок е образувано производство по гл.XXXIII НПК по искане на и.ф.

Главен прокурор, за възобновяване на наказателното производство за отмяна на влязлата в сила присъда на САС и връщане на делото за ново разглеждане на основание чл.422, ал.1, т.5 НПК.

С Решение №656/16.12.2024 год. ВКС-III НО по н.д. №779/2024 год. е възобновил наказателното производство, отменил е влязлата в сила присъда и е върнал делото за ново разглеждане в съдебно заседание от стадия на подготвителните действия.

При повторното разглеждане на делото пред въззивната инстанция с Решение №157/09.04.2025 год. САС, III с-в по ВНОХД№1631/24 год., е потвърдил изцяло Присъда №18/23.05.2023 год. по НОХД№504/2021 год. по описа на СОС.

По отношение на наведените основания в касационната жалба:

Твърди се (за двамата подсъдими), че се наблюдава нарушение на закона – чл.348, ал.1, т.1 НПК, тъй като по отношение на инкриминираното обвинение не са налице „непристойни действия“ изразяващи се кумулативно с грубо нарушаване на обществения ред и явно неуважение към обществото. В подкрепа на своите оплаквания се сочи, че деянието е осъществено в изолирана среда – земеделска нива и няма присъствие на публика 2

(не е налице „обществено място“) и поведението на подсъдимите фактически представлява конфликт с конкретно лице, тоест действията са насочени против личността на определен субект, което изключва хулиганството.

Настоящият състав на ВКС не може да се съгласи с горното твърдение поради обстоятелството, че съдебната практика цитирана в касационната жалба е тълкувана не в светлината на дългогодишната последователност на Върховния съд за този вид деятелност – чл.325, ал.1 НК. В този смисъл и поради обстоятелството, че основният акцент на оплакването е именно нарушение на материалния закон и липсата на съставомерност е необходимо да се направи едно обобщение за разясняване какво представлява хулиганството и как същото се разглежда в практика на ВКС. Само за пълнота следва да се отбележи, че състав на ВКС вече е имал възможност да се произнесе за това оплакване по настоящото дело с решението си за възобновяване и отмяна на присъдата при първото разглеждане на делото пред САС.

На първо място, с оглед възраженията на касатора за липсата на „непристойни действия“, следва да се подчертае, че Върховният съд константно е тълкувал това понятие като такива действия, които са неприлични, безсрамни, грубо противоречащи на установения обществен морал и ред. Същите тези действия трябва да бъдат открито демонстрирани и да засягат обществения ред по начин, който изразява явно неуважение към обществото. В случая, подсъдимите с демонстрираното пренебрежение към полицейските служители, с агресивните си действия не само към пострадалото лице, но и към самите инспектори, с безцеремонната си словесна атака, с несъобразяването с дадените им указания от съответните държавни органи каквито са двамата свидетели, изцяло покриват критериите на този елемент от състава на хулиганството. Следва да се има предвид и още нещо, че „грубо нарушаване на обществения ред“ не е достатъчно само да е свързано с непристойните действия, но същите те да са довели до грубо нарушаване именно на обществения ред. Това означава, че действията трябва да са имали значително негативно въздействие върху спокойствието, сигурността и нормалното функциониране на обществото, което се наблюдава в пълна степен при процесния случай - нанасянето на побой на С. И., съпротивата срещу двамата инспектори и проявената наглост и цинизъм.

Съдебната практика многократно се е произнасяла и е давала примери за непристойни действия – това могат да бъдат ругатни, псувни, крещене, агресивно поведение, обиди, блъскане, чупене на предмети и др. Грубото нарушаване на обществения ред е свързано със създаване на обстановка на смут, страх, безпокойство или възмущение сред неопределен кръг от хора.

От друга страна, неуважението към обществото е субективният елемент на престъплението – целта или мотивът на дееца. Деецът трябва да е съзнавал, че с действията си не просто нарушава реда, а демонстративно пренебрегва установените норми и ценности на обществото, проявявайки дързост и цинизъм. В случая състоялият се побой и саморазправа, съпротивата срещу орган на власт представлява именно пренебрегване на цитираните ценности чрез проявена дързост и цинизъм. Не следва да се забравя, че при 3 хулиганството основната цел е да се прояви предизвикателство към обществения морал и правила. Освен това няма значение дали действията са насочени срещу конкретно лице или не (каквото е едно от възраженията за липса на съставомерност, тъй като действията са насочени само към С.И. и това представлявало лични отношения) – важното е отношението към обществото като цяло. При осъществяване на деянието двамата подсъдими са имали предизвикателно поведение, което се е обективирало не само във физическата им агресия, но и в словесното им отношение и пренебрежението към полицейските служители, което само по себе си представлява негативно и пренебрежително отношение към обществото като цяло и създадените от него структури и правила на поведение.

По отношение на възражението за липса на елемента „обществено място“, тоест липса на „публичност“ следва да се има предвид следното.

Неправилно е тълкуването на касатора за този елемент от съставомерността.

Действително публичността е свързана с място, достъпно за множество хора, но и където може осъщественото да стане достояние на такива. Въпросната нива е била разположена до обществен път, от където минават множество хора и точно така се е случило със случайно явилите се двама служители на реда. Действително, действията на осъществяващите деянието трябва да са възприети и от други хора или евентуално да е имало възможност за това, за да има явно неуважение към обществото и в случая именно това се е случило. Друго щеше да е, ако въпросните действия са извършени на усамотено място, където никой да не може да ги възприеме или чуе. ВКС не дава в своята практика изрично легално определение на „обществено място“ в контекста на чл.325 НК, тъй като то не е формален признак.

Вместо това фокусът на върховната инстанция последователно е бил върху последиците и въздействието на деянието. Практиката приема „обществено място“ или „място достъпно за публиката“ като всяко едно, което е предназначено или обичайно се ползва от неопределен брой лица, или където случайно могат да се окажат хора – улици, площади, паркове, градини, транспортни средства, училища, учреждения, спортни съоръжения, стълбища, общи части или всичко, което е достъпно и видимо за външни лица, каквото е именно и процесното място. За „публичност“ ВКС изрично отбелязва, че не е задължително действията да са извършени на класическо „обществено място“. Достатъчно е те да са станали или да могат да станат достояние на други лица. Следва отново да се подчертае, което по всяка вероятност е убягнало от тълкуването на касатора, възможността действията да бъдат възприети от неопределен брой хора, без да е задължително това да се е случило.

Многократно ВКС е акцентирал върху общественоопасния характер и въздействието на хулиганските действия, а не толкова върху тяхното формално място на извършване. Макар най-често хулиганството да се проявява на „обществени места“, същността е в това, че действията нарушават грубо обществения ред и изразяват явно неуважение към обществото, като тези два елемента са неразривно свързани с „публичността“ на деянието – не в смисъл на формално извършване на публично място, а в смисъл на достигане до съзнанието на достатъчен брой хора или възможността да се достигне, за да се постигне общественоопасния резултат и да се прояви съответно отношение към обществото – всичко 4 гореизложено е и в контекста на Постановление №2/29.11.1974 г. на Пленума на ВС.

На няколко пъти касатора засяга принципът in dubio pro reo с твърдението, че той е грубо нарушен, като е постановена осъдителна присъда при съмнения в правната или фактическата същност на деянието.

И с това оплакване настоящият състав не може да се съгласи. По всяка вероятност касатора влага погрешно тълкуване на този основополагащ принцип, а още повече, че той не е подкрепен с наличните доказателства по настоящото дело.

Принципът in dubio pro reo е фундаментален в наказателното право, включително и в българското. Въпреки, че не е изрично кодифициран с латинския си израз в правна норма, той произтича от конституционния принцип за презумпция за невиновност – чл.31, ал.3 от Конституцията на Република България, както и от процесуалните норми, уреждащи тежестта на доказване и свободната оценка на доказателствата от съда. Буквално преведен този принцип означава - „При съмнение – в полза на обвиняемия“, тоест, всяко съмнение относно фактите, които обуславят вината, се тълкува в полза на подсъдимия. Изводът е, че ако след събиране и оценка на всички доказателства в един съдебен процес остане разумно съмнение относно вината на подсъдимия, то съдът трябва да реши делото в негова полза. Основните характеристики и последици на разглеждания принцип са, че трябва да има „разумно съмнение“, но това не означава, че всяко съмнение води до оправдаване, както се разбира от касатора. Става дума за разумно такова и същевременно непреодолимо, което не може да бъде премахнато от събраните доказателства. Много важно е да се подчертае, че принципът не се прилага към всяко отделно доказателство, а към общата оценка на доказателствения материал в края на процеса. В процесния случай никъде не се наблюдава това, тъй като общата оценка на доказателствения материал води не до съмнение или предположение, а до категоричен извод за наличието на извършено престъпление по чл.325 НК от двамата подсъдими и за това е налице възприета фактическа и правна обосновка от двете съдебни инстанции, което от своя страна е подкрепено и от решението на ВКС за възобновяване на делото и отмяна на оправдателната присъда на САС при първото въззивно разглеждане.