Решение № 578 от 22.11.2021, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 578 гр. Пловдив, 20.11.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети септември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Светлана Ив. Изева

Членове:

Радостина Анг. Стефанова

Светлана Анг. Станева при участието на секретаря Валентина П. Василева като разгледа докладваното от Радостина Анг. Стефанова Въззивно гражданско дело № 20215300501601 по описа за 2021 година Производството е по реда на чл. 258 и сл. и чл.248 от ГПК във вр. с чл.55 ал.1 пр.1 от ЗЗД.

Образувано е по подадени въззивна жалба от „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК – 175074752, чрез юрк. Р.И., против Решение № 261166/13.04.2021г. по гр.д.№ 13269/2020г. по описа на Районен съд – Пловдив, XVIII гр.с., с което дружеството е осъдено да заплати на С.Р. К. - Ч., ЕГН - **********, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД следните суми: 881,76 лв., получена без основание по клауза за възнаградителна лихва и 2 008 лв., получена без основание сума за възнаграждение за пакет за допълнителни услуги, по сключения между страните Договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт № *** г., ведно със законната лихва, считано от постъпване на исковата молба в съда – 14.10.2020 г. до окончателното погасяване, както и общо 130.32 лв., разноски по гр.д. № 13269/2020 г. по описа на РС – Пловдив;

1 както и е осъдено дружеството да заплати на основание чл. 38, ал.2, вр. с ал.1, т.2 ЗАдв., на адвокат К.Й. К., със служебен адрес: гр. П., ул. ***, сумата от 432,28 лв. - адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на ищеца С.Р. К. - Ч. в производството по гр.д. № 13269/2020 г. по описа на РС - Пловдив. Моли да бъде отменено и вместо това да се постанови друго, с което да се уважат изцяло предявените искове. частна жалба от адвокат К.Й. К., пълномощник на С.Р. К. - Ч., против Определение № 262815/27.05.2021г. на Районен съд – Пловдив, XVIII гр.с., с което оставена без уважение Молба от 16.04.2021г. за изменение на осн.чл.248 от ГПК на постановеното по делото Решение № 261166/13.04.2021г. в частта за присъдените й разноски по реда на чл.38 ал.2 от ЗАдв. Моли да бъде отменено като вместо това да се постанови допълване на решението и със сумата в общ размер 238,28 лв. в полза на адв. К. съгласно представения ДПЗС.

Въззиваемите страни С.Р. К. - Ч. и „Профи Кредит България” ЕООД по въззивната и частната жалба депозират писмени отговори за неоснователност.

I.Окръжен съд –Пловдив, констатира, че въззивната жалба е допустима – подадена от надлежна страна по делото в законния срок по чл.

259, ал. 1 от ГПК срещу подлежащо на обжалване съдебно решение и прие за установено следното:

Пред Районен съд – Пловдив от С.Р. К. - Ч. против „Профи Кредит България” ЕООД е заведена искова молба, ведно с уточнителна молба към нея неразделна част, с която посочва, че на 20.11.2018 г. между страните е сключен Договор за потребителски кредит №***, по силата на който ответникът е предоставил заем на ищеца в размер на 2000 лв., при определен ГПР в размер на 49.89%. Към договора било сключено споразумение за предоставяне на допълнителен пакет от услуги, свързани с приоритетно разглеждане и изплащане на потребителски кредит; възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски; възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски; възможност за смяна на дата на падеж; улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства, срещу възнаграждение за пакета в размер от 2400,96 лв.. По този начин общата дължима сума по кредита възлизала в размер на 5368.32 лв. и следвало да се 2 върне с изплащането на 24 месечни погасителни вноски, всяка от 223,68 лв.

Поддържа, че договорът бил недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, като неотговарящ на изискванията на чл. 11, ал. 1, т.9, 10, 12 ЗПК.

На следващо място възразява, че клаузата за възнаградителна лихва е нищожна, поради противоречието й с добрите нрави, тъй като надвишавала трикратния размер на законната лихва при необезпечени кредити, а за обезпечени – двукратния размер.

Поддържа също, че сумата от 2 400,96 лв. – възнаграждението по пакет допълнителни услуги, е недължимо на основание чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, тъй като се касае за услуги, които са свързани с усвояване и управление на кредита, а законът е забранил изискването за заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.

Излага, че не се дължи и на основание чл. 10а, ал. 4 от ЗПК, тъй като в договора няма конкретно описание на вида, размерът и действието, за което е начислено възнаграждението за т.нар. допълнителни услуги.

Изтъква още, че е налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като с уговорката да се заплаща пакет от допълнителни услуги се нарушавало изискването - ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва. Реално нямало допълнително предоставени услуги, а чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 1 ЗПК се прикриват разходи, които по своето същество са включени в ГПР. Това прикриване било санкционирано от разпоредбата на чл. 21, ал. 1 ЗПК, която разпорежда, че всякакви клаузи, които имат за цел или резултат заобикаляне изискванията на закона са нищожни.

Предвид изложеното, искането е да се осъди ответника да заплати претендираните сума от 200 лева, представляваща възнаграждение за пакет допълнителни услуги и 200 лева, представляваща възнаградителна лихва.

Претендирани са разноски.

С определение, от открито съдебно заседание, проведено на 17.03.2021 г., е допуснато изменение на предявените искове, чрез увеличение на размерите на първоначално предявените осъдителни искове, както следва: за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 881,76 лв. – недължимо платена по клауза за 3 възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит № ***/20.11.2018 г. и сумата 2008 лв. – недължимо платена по клауза за възнаграждение по пакет допълнителни услуги по договор за потребителски кредит № ***/20.11.2018 г., ведно със законната лихва върху посочените по-горе суми от датата на депозиране на исковата молба в съда– 14.10.2020 г. до окончателното изплащане на вземането.

Ответникът „Профи Кредит България” ЕООД депозира в срок Писмен отговор по чл.131 от ГПК, с който оспорва претенциите. Твърди, че са неоснователни възраженията на ищеца, че е недължимо, на основание чл.

10а, ал. 2 и на чл. 19, ал. 4 ЗПК, възнаграждението по закупен пакет допълнителни услуги.

Застъпва, че уговорената лихва не противоречила на добрите нрави. Излага подробни съображения за неоснователност на възражението на ищеца за нищожност на уговорения годишен процент на разходите.

Предлаганите допълнителни услуги включвали приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит, възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски, възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски, възможност за смяна дата на падеж, улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства. Тези възможности представляват услуги, в смисъл на дейности, които ще се извършат по повод сключения договор в полза на кредитополучателя. Ето защо счита, че не е налице нито такса за усвояване на кредита, нито такса за управление.

Посочва, че таксата за усвояване на кредит представлява сума, която се заплаща от потребителя за това, че му е отпусната заемна сума и същата е налична по сметката му, а таксата за управление е свързана с административните разходи на Банката по управлението на кредитора и обикновено е процент от главницата, т.е. таксите по усвояване и управление на кредита представляват разходите на кредитора, заради това, че отпуска потребителски кредит, те са част от самата дейност по кредитиране и които разходи следва да са включени в цената на самия кредитен продукт. Именно, че са свързани със самата дейност по кредитиране, същите били забранени с промените в ЗПК, влезли в сила от 23.07.2014 г. Възнаграждението, обаче, което се дължало за поискания и закупения от ищеца пакет от допълнителни 4 услуги, не можело да се възприеме като такса за дейност, свързана с усвояването и управлението на кредита. Първо, възнаграждението не се дължало еднократно при извършване на действието, второ, допълнителните услуги давали възможност на ищеца да извършва едностранна промяна на погасителния план по кредита си, а не представлявали възнаграждение за кредитора за извършени неизбежни административни действия по кредита.

Освен това, пакетът от допълнителни услуги предоставяли на ищеца право да получи услуги, които не са свързани с дейността на кредитора по отпускане на кредити, а са свързани с желанието, нуждата и конкретното финансово състояние на ищеца. Предвид изложеното, счита, че пакетът от допълнителните услуги не могат да се приемат за действия по усвояване и управление на кредита.

Неоснователно било и възражението, че е налице противоречие с чл. 10а, ал. 4 ЗПК, тъй като в договора нямало конкретно описание на вида, размера и действието, за което било начислено възнаграждението. Между страните било сключено споразумение за предоставяне на допълнителни услуги. Видът на действието бил посочен в Общите условия, а размерът – уговорено дължимо възнаграждение за предоставените допълнителни услуги в договора.

На следващо място, излага, че споразумението не противоречи и на чл. 19, ал. 4 вр. с ал. 1 ЗПК. Законодателно бил поставен знак на равенство между общите разходи по кредита и ГПР, който представлява процентно изражение на същите разходи за потребителя. Възнаграждения от всякакъв вид били тези, които кредиторът заплаща, за да извърши необходимите оценки и проверки, за да отпусне кредит. Разходите за допълнителни услуги не се включват в ГПР, когато сключването на договора за тези услуги не е задължително условие за получаване на кредита или за предоставянето му по предлаганите условия. Предвид изложеното се моли за отхвърляне на исковете. Претендирани са разноски.

В хода на производството от „Профи кредит България“ ЕООД е приложена Справка, от която е видно на коя дата и в какъв размер са били извършвани плащания от страна на ищеца по процесния договор за кредит, както и какви суми са били покривани.

Районен съд – Пловдив, за да уважи иска, излага основни 5 съображения, че по делото не се спори, че между страните е подписан Договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт № *** г., по който предоставената сума е усвоена. С процесния Договор, на ищеца е предоставена сума в размер на 2 000 лв. Уговорена е между страните договорна лихва. Фиксираният годишен лихвен процент по заема е 41,17 %, а годишният процент на разходите (ГПР) е 49,89 %. Ищецът се е задължил да върне сумата на 24 месечни погасителни вноски в размер 123,64 лева всяка, като общият размер на всички плащания е записан, че възлиза на 2967.36 лева. Било е уговорено и закупуването на пакет за допълнителни услуги на стойност 2 400,96 лв., във връзка с който е подписано и допълнително споразумение, като сумата е разсрочена на равни части, по 100,04 лв. към всяка вноска. Посочено е, че общото задължение по кредита и по пакета от допълнителни услуги възлиза на 5368,32 лева, по 223,68 лева всяка вноска.

Предвид на това Районен съд приема, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК. В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Районинят съд налага извод, че в конкретния случай е посочено, че ГПР е 49,89 %, а възнаградителната лихва – 41,17 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата от повече от 8 % между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно, като сума в лева, е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на 6 посоченото законово основание. Отделно от това, в договора за кредит е посочено, че общият размер на дължимата сума не е сборът от стойността на главницата и лихвата, ведно с разходите по ГПР, а е в размер на 5 368,32 лв.