Определение № 260835 от 23.12.2020, Окръжен съд - Пловдив

О

П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 260835 гр. Пловдив,

23.12.2020 г.

ПЛОВДИВСКИЯТ

ОКРЪЖЕН СЪД,

Гражданско отделение, VII състав, в закрито заседание на двадесет и трети декември две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФКА МИХОВА

ЧЛЕНОВЕ: БОРИС ИЛИЕВ

МИРЕЛА ЧИПОВА като разгледа докладваното от мл. съдия Чипова в. ч. гр. д. № 2921 по описа на съда за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 и следващите, вр. чл. 413 ал. 2 ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от „АЙ

ТРЪСТ” ЕООД чрез пълномощника му юрисконсулт М., против разпореждане от 28.10.2020 г., постановено по ч. гр. д. № 13980 по описа на Районен съд – Пловдив за 2020 г., обективирано в Заповед № 261198 от 28.10.2020 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, с което е отхвърлено подаденото от жалбоподателя заявление относно следните суми: 76,81 лв. – административни разноски, 398,48 лв. – възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство, 755,22 лв. – договорна възнаградителна лихва върху главница по договор за кредит, 66, 80 лв.

– законна лихва за забава по договора за кредит, 53,01 лв. – законна лихва за забава по договора за предоставяне на поръчителство, както и за разноските над уважените размери от 48,07 лв. за държавна такса и над 32,01 лв. за юрисконсултско възнаграждение до пълните им претендирани размери.

В жалбата са изложени подробни оплаквания за неправилност на обжалваното разпореждане, като се отправя молба до въззивния съд за неговата отмяна и произнасяне по същество.

Препис от жалбата не е връчван на длъжника съобразно правилото на чл. 413, ал. 2 ГПК.

Пловдивският окръжен съд, след като взе предвид наведените от жалбоподателя доводи и се запозна с представените по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ГПК от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е допустима. Разгледана по същество, подадената частна жалба, се явява частично основателна. Съображенията за това са следните:

Производството пред първата инстанция е образувано по подадено от „АЙ ТРЪСТ” ЕООД заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу Г.Н. П. с предмет следните вземания: 2403,61 лв. – главница, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на постъпване на заявлението в съда – 27.10.2020 г. до окончателното погасяване, 76,81 лв. – административни разноски, 398,48 лв. – възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство от 28.07.2019 г., 755,22 лв. – договорна възнаградителна лихва върху главницата по договора за кредит от 28.07.2019 г., 66,80 лв. – законна лихва за забава по договор за кредит от 28.07.2019 г., 53,01 лв. – законна лихва за забава по договор за предоставяне на поръчителство от 28.07.2019 г. Със заявлението е претендирано и присъждането на разноски за заповедното производство.

Първоинстанционният съд е приел, че заповед за изпълнение не следва да се издава по отношение на вземанията за лихви – договорна и мораторна, по договора за кредит, претендирани на основание възникнало в полза на заявителя суброгационно право, тъй като същите са недължимо платени от последния. На следващо място, съдът е изложил съображения за нищожност поради противоречие с разпоредбата на чл. 33, ал. 2 ЗПК на клаузата от договора за кредит, предвиждаща заплащането на разходи за извънсъдебно събиране, въз основа на която в тежест на длъжника са начислени административни разноски. Съдът е приел, че не следва да се издава заповед за изпълнение и по отношение на вземането в размер от 398,48 лв., представляващо възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство от 28.07.2019 г., тъй като същото произтича от нищожна поради противоречие с добрите нрави клауза. Заявлението е отхвърлено и в частта досежно претендираното вземане за обезщетение за забава в размер на законната лихва върху задължението за заплащане на възнаграждение за предоставяне на поръчителство поради акцесорния му характер.

Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК заповедният съд е длъжен служебно да извърши проверка дали искането на заявителя не противоречи на закона или на добрите нрави или дали същото не се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител. В настоящия случай претендираните със заявлението вземания се основават на договор за потребителски кредит, сключен между длъжника и „КРЕДИСИМО“ ЕАД, по който длъжникът – физическо лице, има качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, както и на договор за предоставяне на поръчителство, сключен между длъжника и заявителя, въз основа на който последният се е задължил да отговаря солидарно с длъжника за всички задължения по договора за кредит и за всички последици от неизпълнението му. Ето защо първоинстанционният съд е процедирал правилно, като е извършил служебна проверка на клаузите на договора.

Според настоящия състав на съда по отношение на претендираните вземания за възнаградителна лихва и законна лихва за забава не може да се направи извод за наличието на пречките по чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК за издаване на поисканата заповед за изпълнение. Изискванията към съдържанието на договора за потребителски кредит са уредени в разпоредбата на чл.11