Решение № 5611 от 17.12.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5611 гр. Пловдив, 17.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Костадин Б. Иванов при участието на секретаря Виктория В. Георгиева като разгледа докладваното от Костадин Б. Иванов Гражданско дело № 20255330112126 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от Д. Г. С., ЕГН **********, с адрес:

******, против „Адессо Кредит България“ ЕООД, ЕИК 202250289, със седалище и адрес на управление: гр. Ботевград, бул. „3-ти март“ № 83, представлявано от ****** Л. Л., с която е предявен иск за осъждане на ответното дружество да заплати на ищеца парична сума в размер на 50 лева – недължимо платена по договор за паричен заем № ******, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на исковата молба в съда – 08.07.2025 г. до окончателното й изплащане.

На основание чл. 214, ал. 1 ГПК е допуснато изменение в размера на предявения осъдителен иск, като същият е увеличен от сумата от 50 лв. на сумата от 518 лв., чието присъждане се иска.

В исковата молба се твърди, че между Д. Г. С. и „Адессо Кредит България“ ЕООД бил сключен договор за паричен заем № ******, по силата на който на ищеца била представена сумата в размер на 1000 лева при ГПР в размер на 48,69 % и лихвен процент от 40,00 %. В чл. 2, т. 10 от договора страните били уговорила заемателя да издаде в полза на заемодателя запис на заповед . В чл. 4, ал.1 от договора ищецът декларирал, че желае да ползва допълнителни услуги – възможност за отлагане и намаляване на погасителни вноски, смяна на падеж и улеснена процедура за получаване на допълнителни средства, а ответникът се задължил да му ги предостави срещу предоставяне от страна на ищеца на следните обезпечения в деня на подписване на договора 1

– две физически лица поръчители, които да отговарят на множество, описани в договора изисквания, или банкова гаранция за цялата сума по договора. При неизпълнение на посоченото задължение ищецът дължал на ответника съобразно чл. 4, ал. 2 от договора сумата в размер на 415,25 лева – неустойка, която следвало да бъде заплатена разсрочено с месечните вноски. Към настоящия момент ищецът заплатил на ответника всички суми по договора – главница, договорна лихва и неустойка. От правна страна се излагат съображения, че договорът за кредит е недействителен, доколкото не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, като липсва описания по какъв начин е формиран лихвеният процент. Навеждат се съображения, че неустойката не е включена в ГПР, което водело да заобикаляне на нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Клаузата за неустойка била нищожна като противоречаща на добрите нрави, защото излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Поради изложеното се посочва, че договорът за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, като ищецът следвало да върне само чистата стойност по договора по арг. от чл. 23 ЗПК.

Поради изложеното търсената сума била заплатена без основание. С оглед посоченото се предявява исковата претенция, като се моли за нейното уважаване и се претендират разноски в производството.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва предявените искове като неоснователни. Твърди, че в договора е посочен ГПР и общата дължима от потребителя сума, както и взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на същия, като били спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Ако пък се приеме, че не са изпълнени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, следвало да се има предвид, че посочените в нормата на чл. 11, ал. 1 ЗПК реквизити могат да се съдържат и в други съпътстващи сключването на потребителския договор документи, а именно Общите условия към договора. По твърдението, че ГПР не отговаря на действителната стойност, излага, че нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е относима само към изискуемото съдържание на договора за потребителски кредит, но не и към верността на това съдържание. Неоснователни били оплакванията на ищеца в тази насока, като посочената законова разпоредба не била нарушена. Възразява срещу оплакванията за допуснато нарушение на чл.

11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Счита още, че разходите за неустойка изрично се изключват от разходите, формиращи ГПР и не влияят върху неговия размер. В случая намира да се касае именно за такъв разход, свързан с неизпълнение на задължението на заемателя по чл. 4, ал. 1 от договора за заем за предоставяне на допълнително обезпечение. В този смисъл, разходът за неустойка изрично се изключвал от разходите, формиращи ГПР и не влияел върху неговия размер. Не било налице и нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ГПК.

Неустойката също не била нищожна, като не били нарушени и добрите нрави.

Размерът на неустойката бил функция основно от уговорения срок на действие на договора, в който ищецът пожелал до ползва предоставената му в заем сума. Освен това този размер се явявал съответен на неизпълнението на ищеца като длъжник по договора, като нарушение на правилата на добрите нрави не било налице. Страните се съгласили за начина на формиране на 2 неустойката, поради което клаузата не била в противоречие с добрите нрави.

Същата не била и неравноправна като необосновано висока по смисъла на чл.

143, ал. 2, т. 5 ЗЗП. Твърди и, че на длъжника била предоставена възможност да внесе корекция в размера на задължението си по договора, като намали размера на дължимите лихва, разноски и неустойка, при предсрочно погасяване на кредита, което е в съответствие, а не в противоречие с принципите на справедливост и добросъвестност, които стоят в основата на правилата на добрите нрави. Заявява, че както поемането на акцесорното задължение, така и обезпечаващата изпълнението му неустойка не били наложени и поставени от заемодателя като условие за сключване на договора.

Клаузата била индивидуално уговорена. Ищецът могъл в срок от 14 дни да се откаже от договора, което той не сторил. Моли предявеният иск да бъде отхвърлен. Счита, че не са налице основанията за осъществяване на безплатна правна помощ на ищеца на основание чл. 38, ал. 1 ЗАдв. При условията на евентуалност, релевира възражение по отношение на адвокатското възнаграждение на пълномощника на ищеца.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

Не се спори, а и е представен сключен между Д. Г. С., като кредитополучател, и „Адессо Кредит България” ЕООД, като кредитодател, Договор за паричен заем № ****** за сумата от 1000 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 40 %, годишен процент на разходите – 48,69 %.

Съгласно чл. 4 от Договора, кредитополучателят се задължавал да осигури едно от посочените в договора обезпечения, които са описани в обстоятелствената част на исковата молба, а именно банкова гаранция или поръчител/и. При непредоставяне им в срок, на основание чл. 4, ал. 2 от Договора се начислявала неустойка в размер на 415,25 лева, която ищецът следва да престира разсрочено заедно с погасителната вноска, към която се кумулира месечна вноска за неустойка.

Приета по делото е и справка за извършени плащания по кредита, представена от ответното дружество, видно от която кредитополучател е платил общо 1518 лв. за погасяване на начислените му задължения от кредитор. Същата не се оспорва от ищеца и се цени от съда съобразно разпоредбата на чл. 175 ГПК, като обективираща признание на неизгоден за страната факт – плащане на сума, тежестта за установяването на което е за насрещната страна.

Въз основа на така изложената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Не е спорно, а и се установява от материалите по делото, че между ищеца и „Адессо Кредит България” ЕООД е възникнало облигационно правоотношение по силата на договор за потребителски кредит от дата 27.03.2023 г., с визираното по-горе съдържание, при което Д. С. има качеството на кредитополучател, но също така и на потребител. Поради това положение той, като по-слабата и уязвима страна в правоотношението, се 3 ползва със законоустановената потребителска закрила и приложение в случая намират правилата на ЗПК и ЗЗП. В светлината на тази материално правна обусловеност на правоотношението между страните, специалните правила за търговците са относими само към ответника – търговско дружество „Адессо Кредит България” ЕООД, като в отношенията му с ищцата – потребител се прилага специалната нормативна закрила за потребители.

В тази насока съдът намира, че клаузата за неустойка в чл. 4, ал. 2 от процесния договор, както се изтъква и в исковата молба, действително е нищожна на основание чл. 19, ал. 5 вр. с ал. 4 ЗПК, доколкото води до завишаване на ГПР по кредита до повече от пет пъти размера на законната лихва. Това е така, защото сумата за неустойка представлява разход по кредита, който неправилно не е включен при изчисляването на процента на оскъпяване на кредита. По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. С оглед на тази дефиниция съдът намира, че уговорената в чл. 4 от договора за кредит неустойка реално представлява разход по кредита и е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР, тъй като произтича от и е пряко свързана с договора за кредит. По делото обаче е отделено за безспорно, че процесната неустойка не е включена при изчисляване на процента на разходите.

Невключването на неустойката при изчисляването и посочването на ГПР води до заблуждение на потребителя относно действителния размер на разходите по правоотношението, които ще направи, и реалното оскъпяване на кредита – нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Последното има за последици недействителност на самия договор за кредит по силата на чл. 22 ЗПК. Така, определеният размер на неустойката пък надхвърля обезпечителната, обезщетителната и санкционната й функции, като тя се превръща в скрит източник на печалба за кредитора. Доколкото посочения в договора ГПР е 48,69 %, при отчитането на който не е взета предвид неустойката, което обстоятелство е отделено за безспорно, то с включването й при неговото изчисляване, същият ще надвиши и законоустановения лимит, т.е. налице е нарушение и на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПК клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. Неспазването на императивните разпоредби, предвиждащи лимит на размера на годишния процент на оскъпяване на кредита пък е частна хипотеза на нарушаване на добрите нрави с договорни клаузи в потребителските кредити, тъй като води до неравноправие между двете страните, явна нееквивалентност между престациите по правоотношението и неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитопулчателя, последният от които е задължен да заплати неоправдано висок разход за получения от него финансов ресурс.

Съгласието на кредитополучателя с условията по договора, липсата на изричен отказ от договора и неговото изпълнение не санират пороците на клаузата за неустойка, като правото на ищеца да търси прогласяването на нищожността на клаузи в потребителски договори не може да се дерогира от 4 собственото му временно пасивно поведение и предприемането на действия, съобразени с уговореното в клаузите.

Следователно сключеният между страните Договор за паричен заем № ****** е недействителен. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

Видно от представената от ответника справка за извършени плащания, която се цени съобразно разпоредбата на чл. 175 ГПК, ищецът Д. С. е платил на кредитора „Адессо Кредит България” ЕООД общо сумата от 1518 лв. Предвид недействителността на процесното правоотношение, то сумите, заплатени над главницата от 1000 лв., подлежат на възстановяване от кредитора, като получени без основание.