Определение № 324 от 17.07.2026, Апелативен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 324 гр. Бургас, 17.07.2026 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в закрито заседание на шестнадесети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Росица Ж. Темелкова

Членове:

Кремена Ил. Лазарова

А. Янч. Зъбова Кочовска като разгледа докладваното от А. Янч. Зъбова Кочовска Въззивно частно гражданско дело № 20262000500212 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството по делото е образувано по реда на чл.274,ал.2 от ГПК, вр. чл.28 КМЧП, по частната жалба на А. Б. С., чрез пълномощника адв. Р., против Определение № 1279/30.04.2026 г. по гр.дело №12/2026 г .по описа на Бургаския окръжен съд, в частта, с която е оставено без уважение възражението му за липса на компетентност на българския съд по правния спор.

Иска се отмяна на определението като неправилно, незаконосъобразно и постановено при съществено нарушение на процесуалните правила, както и в противоречие с принципите на международното право, при превратно тълкуване на релевантните факти.

Навеждат се оплаквания, че съдът не е посочил собствена правна квалификация на спора, с който е сезиран, не е А.лизирал действителния източник на претенцията и правоотношението, от което произтичат вредите, дали твърдяното нарушение предполага тълкуване и приложение на договора и дали твърдените непозволени увреждания са функционално свързани с договора. Поддържа се, че искът е изграден върху твърдения за нарушени договорни задължения, неизпълнение на договор и икономическите вреди и другите последици от нарушаването му. Правният спор се сочи за намиращ се в пряка връзка с договора, от който произтичат твърдените непозволени увреждания и без него претенцията не намира правна опора. Според жалбоподателя ищецът се опитва изкуствено да представи един по съществото си договорен спор като деликтен, домогвайки се така да заобиколи английската юрисдикция за разрешаването му.

Твърди се, че с договора от 01.07.12г. страните са уговорили 1 приложението на английското право и компетентността на английските съдилища при разрешаването на споровете си, а с представянето на настоящия иск като автономен деликтен, за него се отрича релевантността на клаузата за компетентния съд, така че чрез насочването на претенцията против физическите лица и чрез употребата на деликтна терминология, спорът се извежда извън договорната рамка, като се прави опит за „пазаруване на правосъдие“.

Изтъква се, че т.к. ищецът едновременно се позовава на договора и търси права, произтичащи от него, като твърди нарушаването му претендирайки вреди от тези нарушения при приложение на английското материално право, но пък отрича компетентността на английския съд, процесуалната му позиция е противоречива и позовА. на селективен подход, противоречащ на принципа, залегнал в гражданското право за добросъвестност при изпълнението на договорите и за добросъвестност в международния търговски оборот. Счита се, че толерирането на подобен подход би допуснало възможността за дерогиране на всяка юридическа клауза посредством простата юридическа техника – насочване на иска не против дружеството, а против членове на персоналния му състав.

Въвежда се оплакване, че в определението си съдът не е разграничил договорната от личната деликтна отговорност, и не е съобразил, че ищецът не е въвел в исковата молба конкретни твърдения за самостоятелно противоправно поведение на жалбоподателя извън рамките на търговската дейност на дружеството, а твърди единствено съдействие на физическите лица за предполагаемите нарушения, което не е достатъчно за ангажиране на самостоятелна международна компетентност извън договорната рамка.

Изразява недоволство от това, че с обжалваното определение съдът е приел, че всяко физическо лице, участващо в дейността на търговското дружество може да носи деликтна отговорност за договорни нарушения, което противоречи на правосубектността на търговското дружество, на принципа на ограничена имуществена отговорност и на основните принципи на търговското право. Определението не съдържало А.лиз за наличие на твърдения, обосноваващи личната отговорност на ответниците. Не била изследвА. клаузата, уреждаща юрисдикцията на спорните за договора въпроси и нейния обхват. Не бил отчетен и принципът на предвидимост на международната компетентност, както и че жалбоподателят не е стрА. по договора в лично качество, не е подписал клаузата, уреждаща юрисдикцията и не е поемал лично задължения. В същност с произнасянето си съдът е приел, че ответникът е стрА. в правен спор, предявен пред български съд, произтичащ от английски договор, регулиран от английското право, за нарушения на това право. СтрА.та намира за необсъдени и възраженията си, повторени в настоящата частната жалба.

Счита, че определението противоречи на принципа на правната сигурност и потвърждаването му ще разруши предвидимостта на 2 международния оборот, стабилността на договорните клаузи, принципа на свободата на договаряне и доверието в клаузите за юридисдикция.

Моли се за отмяна на постановеното определение в обжалвА.та част и за прекратяване на производството спрямо ответник А. С. като недопустимо, както и за присъждане на дължимите му разноски за настоящото производство.

В отговора на частната жалба, подаден от „АС Интернешънъл корпорейшън „ЛТД/ “AS INTERNATIONAL CORPORATION” LTD/,Company No. 1251950, седалище и адрес на управление: 2В Sefton Business Park, Netherton, Liverpool L30 1RD, England, представлявано от Г. А. С., чрез адв. Д.

К. У. и адв. А. Т., се иска оставянето й без уважение като неоснователна.

СтрА.та намира обжалваното определение за правилно и законосъобразно и моли да бъде потвърдено.

Констатацията на Бургаския окръжен съд, че е сезиран с имуществен спор с международен елемент – ищец, регистриран във Великобритания и ответници – български граждани с постоянно пребиваване в България, се сочи за правилна. Намира се за съобразено обстоятелството, че към датата на подаване на иска Великобритания не е член на ЕС и за спора нормативните актове на съюза не намират приложение.

Поддържа се, че претенцията му е за ангажиране на деликтната отговорност на ответниците, а не произтича от договорни отношения между страните в производството.

Твърди се, че в частната жалба неправилно е смесен въпросът за компетентността на съда с въпроса за основателността на претенцията.

Намира, че на този етап на производството не може да бъде разрешен въпросът за личната отговорност на жалбоподателя за нарушаването на договора от негова стрА., за наличието на противоправно поведение, на вреди и причинно – следствена връзка между тях.

Приложима според стрА.та е разпоредбата на чл.4, ал.1, т.1 КМПЧ, според която компетентен да разгледа спора е българският съд, тъй като се претендира ангажиране на деликтната отговорност на двамата ответници- с местоположение в Р България.

Поддържа се, че жалбата съдържала противоречиви твърдения, тъй като едновременно се твърдяло, че подателят й не е стрА. по договора и не е поемал лично задължения по него и че спорът задължително попада под английска юрисдикция според договорната клауза. Предмет на иска е отговорността на ответниците за личното им противоправно поведение, в резултат на което са настъпили претендираните вреди. Двамата съвместно и умишлено, заради личните им интереси, са увредили контролираното от тях дружество, нарушавайки споразумението от 2012 г. с ASIC.

Цитира се практика на СЕС – решение по дело С- 543/10, според което юрисдикционната клауза не може да бъде противопоставена на трето лице без 3 неговото съгласие, което оборва тезата на частния жалбоподател, че физическото лице може да бъде извадено от българската юрисдикция при наличие на друга уредена в договора юрисдикция. Поддържа, че ответниците не са стрА. по договора и клаузите му не ги обвързват. Необходимостта от А.лиз на този договор за правилното изясняване на фактическата обстановка по делото не правила автоматично търсената отговорност договорна.

Претендира се деликтна отговорност на ответниците, произтичаща от противоправно тяхно поведение съгласно решение на СЕС по дело С- 59/19 г.

Счита, че юрисдикционната клауза се тълкува съобразно договорения й обхват и не се разпростира върху извъндоговорните искове.

Не било налице и „пазаруване на правосъдие“, а упражняване на правото на иск против лице с адрес в България, подчинено на общото правило за компетентност по местоживеенето на ответника.

Разпоредбата на чл.4, ал.1, т.1 КМЧП установявала общата международна компетентност на българските съдилища, когато ответникът има обичайно местопребиваване или седалище в България, а разпоредбата на чл.23 КМЧП допускала възлагане на спор на чуждестранен съд единствено с писмено споразумение между страните, каквото не е налице в случая. Обстоятелството, че ответниците са били управители, съдружници или лица, свързани със стрА. по договора, не ги обвързвало с неговите клаузи.

Счита определението за правилно и съобразено с практиката на СЕС .

Намира за неоснователни твърденията на частния жалбоподател за изключителна компетентност на английския съд по спора. Поддържа, че международната компетентност на съдилищата и приложимото право са различни институти, които не съвпадат непременно.

Приема, че поставените в частната жалба въпроси и възражения за личната отговорност на ответника подлежат на разрешаване в производството по същество по делото и не могат да бъдат разрешени при определяне на международно компетентния да разгледа делото съд.

Частна жалба против същото определение с идентични оплаквания е подадена и от Н. Ж. П., чрез пълномощника му адв. А.П.. СтрА.та също иска определението да бъде отменено като неправилно и незаконосъобразно, както и постановяването на друго, с което възражението й за липса на международна компетентност на българския съд да бъде уважено.

Поддържа се, че съдът е следвало да посочи сам правната квалификация на спора чрез А.лиз на твърденията в исковата молба, вместо да възприеме безкритично тази, посочена от ищеца.

Намира, че според фактическите обстоятелства, посочени в исковата молба, твърдяното противоправно поведение на ответниците представлява нарушение на договора от 2012 г., че вредите произтичат от нарушаването на договора, който установява приложимото право, а твърденият деликт не може да бъде установен без този договор.

4

Според стрА.та ищецът не може да черпи права от последния и същевременно да отрича установената там юрисдикционна клауза. Договорът бил източникът на задълженията, а нарушаването му било основание за вредите без самостоятелен характер, т.к. искът за обезщетение се счита „паразитен“ спрямо него.

Жалбоподателят не намира за правилен довода, че ответниците не могат да се позовават на договора, понеже не са стрА. по него. Обосновава се с това, че договорната рамка е въведена от самия ищец с твърдения за знанието на ответниците за договора, че са контролирали неговото изпълнение, предизвикали са договорно нарушение, действайки чрез дружеството и са причинили вреди в отклонение от договорния модел.

Съдът неоснователно бил приел, че чл.23 КМЧП е неприложим в настоящото производство, предвид, че спорът е имуществен и не попада в изключителната компетентност на българския съд. Имало изрично писмено споразумение относно подсъдността, искът бил основан на договора и според ищеца е „паразитен„ спрямо него.

Въпросът за обхвата на юрисдикционната клауза намира за съществен за спора за подведомствеността, но счита за неизследвА. клаузата за договорна компетентност и поддържа, че съдът няма А.лиз и тълкуване на договорното съдържание, а се е позовал единствено на формалното качество на страните. Разглеждането на производството от български съд било очевидно в противоречие с волята на страните. Освен това твърдените увреждания са настъпили в Англия, вредите са претърпени от английско дружество, а правната квалификация е по английското право.

СтрА.та намира изложения в определението извод за неприложимост на Хагската конвенция за неправилен, непълен и несъответен на действителното съдържание на уреждащата юрисдикцията клауза и на свързаността на твърдяното противоправно поведение на ответниците с договора.